Андреа Камилери
Екскурзия в Тиндари (17) (Комисарят Монталбано е потресен)

17

Веднага щом излезе от полицейското управление, огромното желание, което имаше да побърза да се затвори в Маринела и да чете, внезапно се изпари, както прави понякога вятърът — връхлита и изкоренява дървета, а в следващия момент изчезва, все едно никога не го е имало. Качи се на колата и се насочи към пристанището. Като приближи, спря и слезе, вземайки плика със себе. Истината беше, че му липсваше кураж, боеше се, че в думите на Нене Санфилипо ще открие потвърждение на идеята, която беше минала през главата му, след като Ингрид си тръгна. Затътри се бавно чак до фара и седна върху плоската скала. Тръпчивият аромат от мазната застояла вода и зеления мъх, който растеше в ниските части на скалите, които морето облизваше, беше много силен. Погледна си часовника — оставаше още час и нещо, преди да се мръкне, и ако искаше, можеше да започне да чете и тук. Но все още не се чувстваше готов, сърце не му даваше да го направи. Пък и ако накрая писанията на Санфилипо се окажеха бомбастична глупотевина, родена от дребнавата фантазия на някакъв аматьор с претенции да напише роман само защото в началното училище са го научили как красиво да изписва ченгелчетата? Които, между другото, сега дори не им ги преподават. Това негово малодушие, ако изобщо имаше нужда от потвърждение, беше още един знак, че годинките започваха да му тежат. Колебанието му обаче — да държи в ръка тези страници, без да се реши дали да ги прочете — му докара смъдене, нещо като сърбеж по кожата. Може би беше по-добре да отиде в Маринела и да започне да ги чете на верандата. Там също щеше да диша морски въздух.

* * *

Още от пръв поглед разбра, че Нене Санфилипо, за да скрие онова, което в действителност имаше да казва, беше прибегнал до същата система, използвана и при видеозаписа на голата Ваня. Лентата там започваше с двайсетина минути от филма „Бягството“, а тук на първите страници беше преписан откъс от известния роман „Аз, роботът“ на Азимов.

Нужни му бяха два часа, за да изчете всичко, и колкото повече се приближаваше към края, все по-ясно разгадаваше написаното от Нене Санфилипо и все по-често ръката му се протягаше към бутилката с уиски.

Романът беше недовършен, прекъсваше по средата на изречението. Но и това, което успя да прочете, му стигаше. Усети силно гадене, което тръгна от горната част на стомаха и когато достигна гърлото му, го сграбчи в ноктите си. Едва се удържа, докато тичаше към банята. Коленичи пред тоалетната чиния и започна да повръща. Изкара току-що изпитото уиски, след това храната, която беше изял през деня и вчера, както и другата — от завчера, и докато клечеше с изпотена и вече почти изцяло напъхана в тоалетната чиния глава, му се стори, че повръща без прекъсване цял живот, отивайки все по-назад във времето, чак до кашата, която са му давали, когато е бил дете, а когато се освободи и от майчиното си мляко, продължи да повръща горчива отрова, жлъч и чиста омраза.

Успя да се изправи, като се вкопчи в мивката, но едва се държеше на краката си. Беше сигурен, че започва да вдига и температура. Напъха главата си под пуснатата чешма.

„Вече съм твърде стар за този занаят.“

Просна се в леглото и притвори очи.

Съвсем за кратко остана в тази поза. Надигна се, главата му се въртеше, но сляпата ярост, която го беше обзела, започваше да се видоизменя в ясна решителност. Обади се в полицейското управление.

— Ало? Ало? Това е полицейското управление на…

— Катаре, Монталбано съм. Прехвърли ме на господин Ауджело, ако е там.

Там беше.

— Кажи, Салво.

— Слушай ме внимателно, Мими. Още сега ти и Фацио вземете една кола, но в никакъв случай служебна, и отивайте в зоната на Сантоли. Искам да знам дали вилата на доктор Ингро е охранявана.

— От кого?

— Мими, не ми задавай въпроси. Ако се охранява, със сигурност не е от нас. Трябва да разберете дали докторът е сам, или с компания. Не бързайте, използвайте всичкото време, което ви е необходимо, за да сте сигурни в онова, което виждате. Бях наредил всички в полунощ да са в управлението. Контразаповед — вече няма нужда да идват. Когато приключите в Сантоли, освободи Фацио и ела тук, в Маринела, за да ми разкажеш какво е положението.

* * *

Затвори и телефонът звънна. Беше Ливия.

— Как е възможно, по това време вече си вкъщи! — попита.

Беше доволна, дори повече от доволна, и щастливо учудена.

— Ами ти, като знаеш, че по това време не съм си вкъщи, защо ми се обаждаш?

Отговори на въпроса с въпрос. Но имаше нужда да печели време, иначе Ливия, както добре го познаваше, щеше да се усети, че нещо не е наред с него.

— Знаеш ли, Салво, от час или горе-долу толкова усещам нещо странно. Никога преди не ми се е случвало, или по-точно не по такъв фрапиращ начин. Трудно ми е да ти го обясня.

Сега Ливия беше тази, която печелеше време.

— Поне опитай.

— Ех, сякаш съм там.

— Извинявай, но…

— Имаш право. Слушай, когато влязох у дома, не видях моята трапезария, а твоята, тази в Маринела. Уф, не е точно така, това си беше моята стая, разбира се, но временно беше заприличала на твоята.

— Както се случва в сънищата.

— Да, нещо подобно. От този момент се чувствам раздвоена. Хем съм в Бокадасе, хем съм и с теб в Маринела. Много е… много е хубаво. Обадих ти се, защото бях убедена, че ще те открия.

За да не попадне в плен на емоцията, Монталбано се опита да го обърне на майтап.

— Факт е, че ти си любопитна.

— За какво?

— Как е устроен домът ми.

— Но след като го… — реагира Ливия.

Спря. Спомни си изведнъж за играта, която той й предложи — отново да се сгодят и да започнат всичко отначало.

— Ще ми е приятно да я опозная.

— Защо не дойдеш?

Не беше успял да овладее гласа си и от устата му беше излязъл един конкретен въпрос. Ливия го забеляза.

— Какво става, Салво?

— Нищо. Хващаш ме в лошо настроение. Тежък случай за разследване.

— Наистина ли искаш да дойда?

— Да.

— Утре следобед ще хвана самолета. Обичам те.

* * *

Трябваше да убие по някакъв начин времето, докато чакаше Мими. Не му се ядеше, въпреки че в стомаха му не беше останало нищо. Ръката му почти против волята му се пресегна и взе някаква книга от лавицата. Погледна заглавието й: „Тайният агент“ от Джоузеф Конрад. Спомняше си само, че му беше харесала, но не му идваше на ум нищо друго от нея. Често се случваше да прочете първите редове или края на някой роман и в паметта му да се отвори малка кутийка, от която започваха да излизат героите, ситуациите, изреченията. „Господин Верлок излезе рано сутринта и остави магазина под надзора на зет си.“^[1] Започваше така, но тези думи нищо не му говореха. „Той отминаваше по пълната с хора улица незабелязан, но смъртоносен — като чумата.“ Това беше последното изречение от книгата, което обаче му каза много. В съзнанието му се върна и друго от същата книга: „Без жалост към нищо на земята, дори и към самите себе си, готови да използват смъртта в името на добруването на човечеството…“. Постави набързо томчето на мястото му. Не, ръката не беше реагирала независимо от мисълта, разбира се, че беше водена несъзнателно от самия него и от онова, което таеше в душата си. Седна във фотьойла и пусна телевизора. Първият кадър, който видя, беше със затворници от някакъв лагер, но не от епохата на Хитлер, а в наши дни. Някъде по света, но не се разбираше къде точно, защото лицата на всички хора, преживяващи страх, са еднакви. Изключи апарата. Излезе на верандата и остана да гледа морето, опитвайки се да диша със същия ритъм на прибоя.

Вратата ли беше, или телефонът? Погледна си часовника, минаваше единайсет, беше твърде рано за Мими.

— Ало? Синагра съм.

Едва доловимият глас на Балдучо Синагра, който винаги звучеше, сякаш е на път да се скъса като паяжина под напора на вятъра, не можеше да бъде объркан с друг.

— Синагра, ако имате да ми кажете нещо, обадете ми се в полицейското управление.

— Почакайте… Какво правите, да не се уплашихте? Телефонът ми не се подслушва. Освен ако вашият не е под контрол.

— Какво искате?

— Исках да ви кажа, че не съм добре, никак не съм добре.

— Защото нямате вести от вашия многообичан внук Япикину ли?

Въпросът му беше като куршум, изстрелян директно в топките му. Балдучо Синагра за кратко остана мълчалив — времето, което му беше необходимо, за да понесе удара и да възвърне дишането си.

— Убеден съм, че внукът ми, където и да се намира, е по-добре от мен. Бъбреците ми вече не функционират. Нуждая се от трансплантация, иначе умирам.

Монталбано не каза нищо. Остави сокола да продължи да прави своите все по-свити концентрични кръгове.

— Ама знаете ли — подхвана отново старецът — колко са болните, които се нуждаем от тази операция? Повече от десет хиляди, комисарю. Ако човек трябва да си чака реда, ще има всичкото време на света, за да умре.

Соколът беше спрял да се върти наоколо в кръг и сега, пикирайки, трябваше да се нахвърли върху жертвата си.

— А пък и трябва да сме сигурни, че лекарят, който прави операцията, е човек, на когото може да му се доверим, защото е способен…

— Като професор Ингро?

Той беше стигнал пръв до плячката, защото соколът не си беше давал много зор. Успя да обезвреди гранатата, която Синагра държеше в ръката си. Синагра сега не би могъл да каже, че за втори път е движил комисар Монталбано като кукла на конци. Старецът реагира искрено:

— Свалям ви шапка, комисарю, наистина ви свалям шапка. — И продължи: — Професор Ингро със сигурност е правилният човек. Казват ми обаче, че се е наложило да затвори болницата, която имаше тук, в Монтелуза. Изглежда, че и той, горкият, не е много добре със здравето.

— А докторите какво казват? Нещо тежко ли е?

— Все още не знаят, искат да са сигурни, преди да му назначат лечението. Но, комисарю мой красив, всички сме в божиите ръце!

И затвори.

След това най-накрая на вратата се позвъни. Монталбано тъкмо приготвяше кафето.

* * *

— Никой не охранява вилата — каза Мими, влизайки. — И само допреди половин час — времето, което ми беше нужно, за да стигна дотук, докторът беше сам.

— Твърде вероятно е обаче през това време някой да е отишъл при него.

— Ако е така, Фацио ще ме извести по мобилния телефон. Но веднага ми кажи, защо така изведнъж си се вторачил в професор Ингро?

— Защото все още го държат в безтегловност. Не са взели решение дали да го оставят да продължи да работи, или да го убият като семейство Грифо и Нене Санфилипо.

— Значи, професорът е замесен? — попита изумено Ауджело.

— Замесен е и още как! — каза Монталбано.

— И кой ти го каза?

Едно дърво, сарацинското маслиново дърво, би трябвало да е правилният отговор. Но Мими щеше да го помисли за луд.

— Ингрид се е обадила на Ваня, която била много уплашена, тъй като има много неща, които не проумява. Като например това, че Нене се е познавал твърде добре с професора, но никога не й го е казвал. Че когато съпругът й я заварил в леглото заедно с любовника й, нито се ядосал, нито се наскърбил. Само се разтревожил. А пък и тази вечер Балдучо Синагра ми го потвърди.

— О, боже! — каза Мими. — Какво общо има Синагра? И защо му е трябвало да шпионира?

— Не е шпионирал. Каза ми, че има нужда от присаждане на бъбрек, и се съгласи с мен, когато му препоръчах професор Ингро. Дори ми съобщи, че професорът не бил много добре със здравето. Спомняш ли си, че и ти ми каза същото? Само че ти и Балдучо придавате различно значение на думата „здраве“.

Кафето беше готово. Изпиха го.

— Виж — подхвана отново комисарят, — Нене Санфилипо е описал цялата история от ясно по-ясно.

— И къде?

— В романа си. Започва с преписването на страници от един прочут роман, после разказва историята, след това преписва друг откъс от известния роман и така нататък, все в този ред. Някаква история за роботи.

— И научна фантастика. Затова ми се стори, че…

— Влязъл си в капана, който Санфилипо е бил поставил. Неговите роботи, които той нарича Алфа 715 или Омега 37, са направени от метал и платки, но разсъждават като нас и изпитват същите чувства. Светът на роботите на Санфилипо е образ и подобие на нашия свят.

— И за какво се разказва в романа?

— Това е историята на младия робот Делта 32, който се влюбва в друг робот, Гама 1024, която пък е съпруга на известния в целия свят робот Бета 5, защото е способен да подменя развалените части на роботите с нови. Роботът хирург, наричайки го така, е човек, пардон, робот, който винаги се нуждае от пари, защото има мания към скъпите картини. Един ден затъва в задължение, което не може да изплати. Тогава друг робот престъпник, който стои начело на някаква банда, му прави предложение. А именно че те ще му дадат всичките пари, от които се нуждае, стига да започне да прави нелегални трансплантации на клиенти, които те ще му водят, клиенти от върховете, богати и властимащи, които нямат време и желание да си изчакат реда. Тогава роботът професор пита откъде ще се снабдяват с необходимите части за смяна и как би могло да пристигат навреме. Обясняват му, че това не е проблем, защото са в състояние да намерят резервните части. Но как? Разбивайки робот, който отговаря на изискванията, за да се свали от него необходимото. След това бракуваният робот се изхвърля в морето или се погребва под земята. Босът, който се казва Омикрон 1, го уверява, че могат да обслужат всеки един клиент. Обяснява му също, че по всички краища на света има затворници — в местата за лишаване от свобода, в специалните лагери. А във всеки един от тези лагери има по един техен робот. В близост до тези места има и площадка за кацане. Омикрон 1 продължава, казвайки му, че тук те представляват само една минимална част от организацията, която действа из цял свят, защото се е глобализирала. И Бета 5 приема. Исканията на Бета 5 ще бъдат докладвани на Омикрон 1, който на свой ред ще ги предава на Делта 32, който пък, служейки си с много модерна интернет система за връзка, ще ги представя на вниманието на така наречените оперативни служби. На това място романът свършва. Нене Санфилипо не е имал възможността да напише финала. Финала вместо него го е написал Омикрон 1.

Ауджело дълго размишлява върху казаното, виждаше се, че все още не всички значения на онова, което му беше разказал Монталбано, успяваха да му се изяснят. След това ги проумя, пребледня и попита с нисък глас:

— Може би и роботи деца, естествено.

— Естествено — потвърди комисарят.

— И как продължава историята според теб?

— Трябва да изходиш от това, че онези, които са организирали трафика, имат ужасяваща отговорност.

— Разбира се, за смъртта на…

— Не само за смъртта, Мими. Също и за живота.

— Живота?

— Разбира се, за живота на онези, които са се подложили на операцията. Платили са страховита цена, но не говоря за пари, а за смъртта на друго човешко същество. Ако нещата се раздухат, с тях е свършено, където й да се намират — начело на правителство, икономическа империя, банков гигант. Името им е окаляно завинаги. Затова според мен нещата са се развили по следния начин. В един прекрасен ден някой се е натъкнал на връзката между Санфилипо и съпругата на професора. От този момент нататък Ваня представлява опасност за цялата организация. Тя е евентуалната брънка от веригата между хирурга и мафиотската организация. Двете неща трябва да останат напълно разделени. Какво да се направи? Да убият Ваня? Не, защото професорът би се озовал в центъра на полицейското разследване и благодарение на черната хроника — изтипосан във всички вестници… Най-приемливо е да се ликвидира централата във Вигата.

Като начало обаче казват на професора за изневярата на съпругата му, така той ще може да разбере от реакцията на Ваня дали тя е в течение на нещо. Но Ваня не знае нищо. Затова е върната в родината си. Организацията заличава всички следи, които могат да отведат до нея — семейство Грифо, Санфилипо…

— Защо не убият и професора?

— Защото все още може да им служи. Името му, както казват в рекламата, е гаранция за клиентите. Изчакват, за да видят как ще се развият нещата. Ако се развият добре, ще го върнат да практикува, в противен случай ще го убият.

— А ти какво мислиш да правиш?

— Какво бих могъл да направя? Нищо засега. Отивай си у дома, Мими. И благодаря. Фацио все още ли е в Сантоли?

— Да. Очаква моето обаждане.

— Звънни му и му кажи, че може да върви да спи. Утре сутринта ще решим как да продължим наблюдението.

Ауджело се обади на Фацио. След това каза:

— Отива си вкъщи. Нищо ново не се е случило. Професорът е сам. Гледа телевизия.

* * *

В три през нощта, след като си сложи дебело яке, защото навън беше студено, се качи в колата и потегли. Накара Ауджело да му обясни, преструвайки се, че го прави просто от любопитство, къде точно е разположена вилата на Ингро. Докато пътуваше, размишляваше върху начина, по който Мими се държа, след като му разказа историята с трансплантациите. Реакцията му го беше докарала направо до болестно състояние — Ауджело първо пребледня, но след това не изглеждаше чак толкова впечатлен. Самоконтрол? Липса на чувствителност? Не, разбира се, причината беше много проста — разликата във възрастта. Той беше на петдесет, а Мими на трийсет. Ауджело беше вече готов за 2000 година, докато той никога нямаше да бъде. В това се състоеше всичко. Ауджело, естествено, знаеше, че навлиза в епоха на безмилостни престъпления, извършени от анонимни лица, които имаха сайт, адрес в интернет или там както го наричаха, но никога лица, чифт очи, изражение. Не, вече беше твърде стар.

Спря на около двайсетина метра от вилата и след като загаси фаровете, замръзна на място. Разгледа внимателно с бинокъла. През прозорците не се процеждаше нито лъч светлинка. Професор доктор Ингро, изглежда, беше отишъл да си легне. Излезе от колата и се приближи с тихи стъпки към градинската врата. Остана неподвижен още десетина минути. Никой не излезе от сянката, за да го попита какво иска. С джобното си електрическо фенерче разгледа ключалката на вратата. Нямаше аларма. Възможно ли бе? След това разсъди, че професор Ингро нямаше нужда от охранителни системи за сигурност. С приятелствата, които поддържаше, само на някой луд можеше да му мине през ума да тръгне да му обира вилата. Трябваше му само миг, за да отвори градинската врата. Забеляза обширна алея, обградена от двете страни с дървета. Изглежда, градината се поддържаше в идеален ред. Нямаше кучета, иначе вече трябваше да са го нападнали. С шперца отвори съвсем лесно и входната врата. Влезе в просторно преддверие, което водеше към хол със стъклени стени и към другите стаи. Спалните бяха на горния етаж. Заизкачва се по луксозно стълбище, покрито с дебел и мек мокет. В първата спалня нямаше никого. В съседната обаче — да, някой дишаше тежко. С лявата си ръка заопипва да намери електрическия ключ, а в дясната държеше пистолета си. Не успя да открие ключа навреме. Абажурът върху едното нощно шкафче светна.

Професор доктор Ингро лежеше в кревата напълно облечен, включително с обувките. Не демонстрира никакво учудване, че вижда в стаята си непознат мъж, още повече въоръжен. Беше ясно, че го очакваше. Във въздуха се носеше миризма на застояло, пот и гранясало. Професор Ингро не беше вече човекът, когото комисарят си спомняше от онези два или три пъти, когато го беше виждал по телевизията. Сега беше брадясал, със зачервени очи и разчорлени коси.

— Решихте да ме убиете ли? — попита полугласно.

Монталбано не отговори. Все още стоеше неподвижно на вратата, а ръката, в която държеше пистолета, беше отпусната покрай тялото му, но така, че оръжието да се вижда добре.

— Правите голяма грешка — каза Ингро. Протегна ръката си към нощното шкафче (Монталбано го разпозна, защото го беше виждал във видеозаписа с голата Ваня), взе чашата, която стоеше върху него, и отпи голяма глътка вода. Разля малко върху себе си, защото ръката му трепереше. Остави чашата и заговори отново: — Все още мога да ви бъда полезен. — Стъпи с краката си на пода. — Къде ще намерите друг такъв способен като мен?

„Вероятно по-способен — не, но по-честен — да“ — помисли си комисарят, но не каза нищо. Остави Ингро да се пържи на собствения си огън. Но може би беше по-добре да му даде някакъв подтик. Професорът се беше изправил на крака, а Монталбано много бавно повдигна пистолета си и го насочи към главата му.

Тогава сякаш на доктора му отрязаха невидимата нишка, която го държеше, и той падна на колене, протягайки умолително ръце:

— Милост! Милост!

Милост? Същата, която имаше към онези, които беше поискал да бъдат заколени, точно така, заколени!?

Професорът плачеше. От сълзите и слюнките брадата му започна да блести. Това ли беше персонажът от романа на Джоузеф Кондрад, който си беше представял?

— Мога да ти платя, ако ме пуснеш да избягам — промърмори. — Сложи ръката си в джоба, извади оттам връзка ключове, подаде я на Монталбано, който дори не помръдна. — С тези ключове… можеш да вземеш всичките ми картини… цяло състояние са… ще станеш богат…

Монталбано не успя повече да се въздържи. Направи две крачки напред, повдигна крак и ритна професора в лицето, който падна назад, като този път успя да изкрещи:

— Не! Не! Това не!

Държеше лицето си с ръце, а кръвта от счупения му нос се процеждаше между пръстите му. Монталбано повдигна отново крак.

— Това е достатъчно — каза глас зад гърба му.

Обърна се светкавично. На вратата бяха Ауджело и Фацио, и двамата с пистолети в ръка. Погледнаха се в очите и се разбраха. Тогава започна театърът.

— Полиция — каза Мими.

— Видяхме те да влизаш, престъпнико! — каза Фацио.

— Искаше да го убиеш, а? — издекламира Ауджело.

— Хвърли пистолета! — заповяда Фацио.

— Не! — изкрещя комисарят. Сграбчи за косите Ингро, дръпна го нагоре и опря пистолета си в слепоочието му. — Ако не си тръгнете, ще го убия!

Така де, сцената беше гледана не един и два пъти в американските филми, но им доставяше удоволствие заради начина, по който я импровизираха. На това място, като по сценарий, беше ред на Ингро да говори.

— Не си тръгвайте! — умоляваше ги той. — Всичко ще ви кажа! Ще си призная! Спасете ме!

Фацио скочи и сграбчи Монталбано, докато Ауджело задържаше неподвижен Ингро. Фацио и комисарят разиграха фалшива схватка, след което първият надви. Ауджело пое ситуацията в свои ръце.

— Сложи му белезниците! — заповяда.

Комисарят обаче все още не беше приключил с разпорежданията си, трябваше на всяка цена да се наговорят и да следват една и съща линия. Хвана Фацио за китката, който се остави да бъде обезоръжен. Монталбано пусна един изстрел, с който ги оглуши, и избяга. Ауджело се освободи от професора, който, плачейки, се беше вкопчил в раменете му, и се втурна да го преследва. Монталбано беше стигнал края на стълбището, когато се спъна в последното стъпало и падна по очи. Пистолетът му гръмна. Мими все така продължаваше да вика: „Спри или ще стрелям!“, помагайки му да се изправи.

Излязоха извън къщата.

— Напълни гащите — каза Мими. — Готов е.

— Добре — каза Монталбано. — Отведете го в дирекцията на полицията в Монтелуза. По пътя спрете, огледайте се наоколо, все едно се боите от засада. Когато се озове пред началника на полицията, трябва да изпее всичко.

— А ти?

— Аз съм избягал — каза комисарят, стреляйки отново във въздуха за доказателство.

* * *

Връщаше се към Маринела, когато размисли. Обърна колата и се насочи към Монтелуза. Пое по околовръстното шосе и спря пред номер трийсет и осем на улица „Де Гаспери“. Там живееше приятелят му, журналистът Николо Дзито. Преди да натисне звънеца на домофона, погледна часовника си. Беше почти пет сутринта. Трябваше да звъни продължително три пъти, преди да чуе гласа на Николо, който звучеше нещо средно между сънен и ядосан.

— Монталбано съм. Трябва да говоря с теб.

— Почакай, ще сляза аз, иначе ще събудиш цялата къща.

Малко по-късно, седнал на едно стъпало, Монталбано му разправи всичко, като от време на време Дзито го прекъсваше.

— Почакай. О, Исусе! — казваше.

Имаше нужда от пауза, защото от разказа не му оставаше време да си поеме въздух, направо се задушаваше.

— Какво трябва да направя? — попита Дзито едва след като комисарят приключи.

— Още тази сутрин пусни една извънредна емисия. Бъди уклончив. Съобщи, че професор Ингро, изглежда, се е предал на полицията, защото май е въвлечен в съмнителен трафик на органи… Трябва така да преувеличиш новината, че тя да стигне до вестниците и националните телевизии.

— От какво се опасяваш?

— Че ще покрият всичко. Ингро има много влиятелни приятели. А, още една услуга. В емисията в тринайсет часа извади на бял свят и другата история, кажи, но все така се придържай към неясните сведения, че укриващият се от правосъдието Якопо Синагра, наричан Япикину, трябва да е бил убит. Изглежда, е бил част от организацията, която е давала разпореждания на професор Ингро.

— Вярно ли е?

— Мисля, че да. И почти съм сигурен, че това е причината, заради която дядо му, Балдучо Синагра, е накарал да го убият. Обърни внимание на факта, че не е заради морални скрупули, а защото внукът му се е чувствал силен в съюз с новата мафия и е можел да го ликвидира когато си поиска.

* * *

Беше шест часа сутринта, когато най-после можеше да си легне. Беше решил да спи цялата сутрин. Следобед щеше да отскочи до Палермо, за да вземе Ливия, която пристигаше от Генуа. Успя да поспи около два часа, после телефонът го събуди. Беше Мими. Но комисарят заговори пръв.

— Защо тази нощ сте ме проследили, въпреки че аз…

— … се опита да ни изиграеш? — довърши мисълта му Ауджело. — Салво, как изобщо може да ти мине през ума, че Фацио и аз не схващаме какво си мислиш? Бях наредил на Фацио да не си тръгва от околностите на вилата, докато не получи друго разпореждане от мен. Рано или късно щеше да дойдеш. И когато ти излезе от дома си, тръгнах след теб. Струва ми се, че постъпихме добре.

Монталбано понесе удара и смени темата.

— Как мина?

— Пълна лудница, Салво. Всички се втурнаха, началникът на полицията, главният прокурор… А професорът говореше ли, говореше… Не можех да го спра… Ще се видим по-късно в полицейското управление и ще ти разкажа всичко.

— Моето име не е лъснало, нали?

— Не, бъди спокоен. Обяснихме, че сме минавали случайно покрай вилата и сме видели градинската и входната врата отворени, а това ни е накарало да се усъмним. За съжаление, убиецът е успял да избяга. До по-късно.

— Днес няма да идвам в полицейското управление.

— Лошото е — каза смутено Мими, — че утре пък мен няма да ме има.

— Къде ще ходиш?

— В Тиндари. Така или иначе, Беба трябва да ходи дотам заради работата си…

Нищо чудно по време на пътуването да си купи дори комплект тенджери, тави и тигани за кухнята.

От Тиндари Монталбано си спомняше само малкия загадъчен древногръцки театър и плажа с формата на ръка с розови пръсти… Ако Ливия останеше няколко дни, можеше да помисли и за екскурзия в Тиндари.