Андреа Камилери
Екскурзия в Тиндари (4) (Комисарят Монталбано е потресен)

4

Фацио се обади, за да му съобщи името на шофьора, който е карал автобуса от Вигата до Тиндари и обратно — казваше се Филипо Торторичи, син на Джоакино и… Спря се навреме, дори по телефонния кабел беше доловил нарастващата нервност на комисаря. Добави, че шофьорът отсъствал по работа, но господин Маласпина, с когото съставяше списъка на екскурзиантите, го беше уверил, че незабавно ще го изпрати в полицейското управление, след като се върне към три часа следобед. Монталбано погледна часовника си — имаше два свободни часа.

Отправи се машинално към гостилница „Сан Калоджеро“. Собственикът му сервира ордьовър от морски дарове, но комисарят изведнъж усети нещо като клещи, които стискаха отвора на стомаха му. Не беше в състояние да се храни, дори при вида на калмарчетата, октоподчетата и мидите започна да му се гади. Изправи се внезапно.

Собственикът Калоджеро, който беше и сервитьор, се втурна разтревожено към него:

— Комисарю, какво има?

— Нищо, Кало, премина ми желанието за ядене.

— Не ми обиждайте ордьовъра, много е пресен.

— Знам. Затова го моля да ми прости.

— Не се ли чувствате добре?

Дойде му на ум някакво извинение:

— Какво да ти кажа, усещам студени тръпки, може би ме хваща грип.

Излезе, като този път знаеше къде отива. Под фара, за да седне на равната скала, която се беше превърнала в нещо като Скалата на плача. Там беше и предишния ден, когато в главата му се въртеше онзи негов съученик от шейсет и осма година, как се казваше, вече не си го спомняше. Там съвсем сериозно си поплака, когато беше разбрал, че баща му умира. Сега пак се връщаше при нея заради предизвестието за край, заради който не би проливал сълзи, но се почувства дълбоко наранен. Да, край, не преувеличаваше. Нямаше никакво значение, че Мими е оттеглил молбата си за преместването, но проблемът беше в самия факт, че я е депозирал.

На всички беше известно, че Бонети-Алдериги е тъпак, а и брилянтно го беше потвърдил, определяйки повереното му полицейско управление като „клика на мафиоти“. Всъщност в него работеше сплотен колектив, един добре смазан механизъм, в който всяко колелце изпълняваше функцията си и имаше своята, да я наречем, индивидуалност. А предавателният ремък, който задвижваше системата от зъбни колела, беше Мими Ауджело. Налагаше се да обмисли случката такава, каквато беше — като пукнатина, предвестник на разцепване. А именно — на края. Колко време още щеше да съумее да издържи Мими? Два месеца? Три? След това щеше да се предаде пред настояванията и сълзите на Ребека, не, Ракеле, и щеше да каже: „Дотук съм, желая ви всичко хубаво“.

— А аз? — запита се. — Аз какво ще правя?

Един от мотивите, заради които се плашеше от повишение и неизбежно преместване, беше убедеността, че никога повече няма да е способен да създаде екип като този на друго място. Но докато размишляваше, осъзна, че дори и това не е самата причина за терзанията му, а страданието (Ех, по дяволите, най-накрая успя да изречеш правилната дума, какво става, срамуваш ли се!) — и повтори думата „страдание“. Обичаше Мими, смяташе го за повече от приятел, като по-малък брат, и затова неговото предизвестено напускане го беше поразило точно в средата на гърдите със силата на револверен изстрел. За секунда през мозъка му премина думата предателство. Мими беше имал смелостта да се изповяда пред Ливия с абсолютната сигурност, че тя — о, боже — няма да му каже нищо! Вероятно й беше говорил и за евентуалното си преместване, а тя дори това не му беше загатнала, пълна съучастница на приятеля му Мими! Хубава двойка!

Разбра, че страданието му започваше да се видоизменя в безсмислен и глупав яд. Засрами се, защото това, за което мислеше в този момент, не беше типично за него.

* * *

Филипо Торторичи се появи в три и четвърт леко обезпокоен. Беше дребен мъж, попреминал петдесетте, свит, с малък кичур коси точно в средата на главата, иначе изцяло плешива. Образ и подобие на птица, която Монталбано беше видял в някакъв документален филм за Амазонка.

— За какво искате да говорите с мен? Началникът ми, господин Маласпина, ми нареди да дойда веднага при вас, но не ми обясни защо.

— Вие ли правихте курса Вигата — Тиндари миналата неделя?

— Да, господине, аз. Когато фирмата организира тези екскурзии, винаги мен изпраща. Клиентите ме искат и питат собственика дали аз ще ги возя. Доверяват ми се, защото съм спокоен и търпелив по природа. Трябва да ги разбираш, всичките са старци и се нуждаят от внимание.

— Често ли правите такива пътувания?

— В хубавото време — поне веднъж на всеки петнайсет дни. Тиндари, Ериче, Сиракуза и прочее.

— Пътниците винаги едни и същи ли са?

— Десетина от тях — да. Другите са различни.

— Спомняте ли си дали Алфонсо и Маргерита Грифо бяха на пътуването в неделя?

— Разбира се, че бяха! Имам добра памет! Ама защо ми задавате този въпрос?

— Не знаете ли? Изчезнали са.

— О, света Богородичке! Какво означава „изчезнали“?

— Че след това пътуване повече никой не ги е виждал. Дори по телевизията казаха, че синът им е отчаян.

— Не знаех, уверявам ви.

— Слушайте, познавахте ли семейство Грифо преди екскурзията?

— Не, господине. Никога не ги бях виждал.

— Как тогава твърдите, че двамата са били в автобуса?

— Защото преди тръгване собственикът ми предоставя списък. И преди да потеглим, ги извиквам по име.

— Правите ли го и на връщане?

— Разбира се! Семейство Грифо бяха.

— Разкажете ми как протичат тези пътувания?

— Тръгва се обикновено към седем сутринта. В зависимост от часовете, които са нужни, за да се достигне дестинацията. Всички пътници са хора на възраст, пенсионери, все народ от тази черга. Записват се за екскурзията не толкова да отидат да видят, откъде да знам какво, например „Черната Богородица“ от Тиндари, а да прекарат един ден в компания. Добре ли се изразих? Възрастни хора, старци, с големи деца, които са надалеч, без приятели… По време на пътуването има и човек, който ги забавлява, продавайки им различни неща, като например домашни потреби, завивки… Пристигаме винаги навреме за светата обедна литургия. След това ходят да хапнат в един ресторант, с който собственикът на фирмата има договорка. Обядът им е включен в билета. И знаете ли какво се случва, след като се нахранят?

— Не знам, кажете.

— Връщат се в автобуса и заспиват. Когато се събудят, започват да обикалят из селището, купуват подаръци, сувенири. В шест, тоест осемнайсет часа, ги извиквам по списък и тръгваме. В осем е предвидено спиране в крайпътен бар за кафе с мляко и бисквити, това също е включено в цената. Пристигането ни във Вигата е предвидено за десет часа вечерта.

— Защо казахте „предвидено“?

— Винаги пристигаме по-късно.

— Как така?

— Господин комисар, казах ви вече, пътниците до един са старци.

— И какво от това?

— Ако някой пътник или пътничка ме помоли да спра на първия бар или бензиностанция, защото трябва да отиде по нужда, какво да направя, да не спирам ли? Спирам.

— Разбрах. Спомняте ли си миналата неделя на връщане някой да ви е молил да спирате?

— Заради тях пристигнахме чак към единайсет часа! Три пъти! А последният път беше на половин час път преди Вигата! Въпреки че ги питах могат ли да стискат, защото почти сме пристигнали. Нямаше начин обаче да ги разубедя. И знаете ли какво става? Като слезе един, слизат и другите, на всички им се прихожда и така се губи много време.

— Спомняте ли си кой ви помоли да направите последното спиране?

— Не, господине, честно казано, не си спомням.

— Случи ли се нещо особено, любопитно, необичайно?

— Какво е трябвало да се случи? Но дори да се е случило, не съм го забелязал.

— Сигурен ли сте, че семейство Грифо са се върнали във Вигата?

— Комисарю, при пристигането не съм задължен да ги проверявам отново по списък. Ако те не са се качили след някое спиране, спътниците им щяха да забележат. Впрочем, преди да потегля, натискам три пъти клаксона и чакам най-малко три минути.

— Спомняте ли си къде направихте извънредни спирания, докато се връщахте?

— Да, господине. Първото на второстепенния път за Ена, на бензиностанция „Кашино“, второто на магистралата Палермо — Монтелуза в гостилница „Сан Джерландо“, а последното в гостилница „Парадизо“, на половин час път оттук.

* * *

Фацио се върна малко преди седем.

— Като гледам, не си си давал много зор.

Фацио не му отговори. Когато комисарят го порицаваше без причина, означаваше, че го прави само защото има нужда да даде изблик на настроението си. Отвърнеше ли му, ставаше по-лошо.

— И така, комисарю. Хората, които са взели участие в тази екскурзия, са били четирийсет. Осемнайсет семейни двойки, което прави трийсет и шест души, две госпожи, които често правят тези пътувания, като с тях стават трийсет и осем, и двамата близнаци Лагана, които не изпускат екскурзия. Те не са женени и живеят в един дом. Близнаците Лагана са били най-младите от компанията, петдесет и осем годишни. Сред екскурзиантите са също господин и госпожа Грифо, Алфонсо и Маргерита.

— Съобщи ли на всички да дойдат тук утре сутринта в девет часа?

— Направих го, но не по телефона, а минавайки от къща на къща. Уведомявам ви, че двама от тях не могат да дойдат утре сутринта, ще се наложи да отидем на място при тях, ако искаме да ги разпитаме. Казват се Шиме: госпожата е болна, хванал я е грип, а съпругът й не може да мръдне, защото трябва да я обслужва. Комисарю, позволих си една волност.

— Каква?

— Разделих ги на групи. Ще идват по десет човека на всеки час. Така суматохата ще е по-малка.

— Добре си направил, Фацио. Благодаря ти, може да си вървиш.

Фацио не се помръдна, сега беше дошъл удобният момент за отмъщението заради несправедливото порицание отпреди малко.

— По отношение на това, че не съм си давал много зор, исках да ви кажа, че ходих и в Монтелуза.

— За какво си ходил там?

Какво му ставаше на комисаря, вече беше започнал и да забравя ли?

— Не си ли спомняте? Ходих да направя това, което ми казахте. Да се видя с тези от фирма „Мандзо“, дали чека от два милиона лири, който намерихме в джоба на Нене Санфилипо. Всичко е редовно. Господин Мандзо му е плащал чисти на месец един милион лири, защото младежът е поддържал компютъра му, ако има нещо да се регулира, да се оправи… Тъй като миналия месец заради някаква грешка не му били платили, написали и двете суми на един чек.

— Значи, Нене е работел.

— Работел?! С парите, които са му давали от фирма „Мандзо“, едва ли е успявал да си плати наема! А останалото откъде ли го е вземал?

* * *

Мими Ауджело се показа на вратата, когато вече се стъмваше. Очите му бяха зачервени. На Монталбано му мина през ума, че Мими е плакал, в плен на кризата заради покаянието. В крак с модата, защото всички — от папата до последния мафиот, се разкайваха за нещо. Но всъщност не беше това! Първото нещо, което Ауджело му каза, беше:

— Извадих си очите с бумагите на Санфилипо! Стигнах до средата на писмата.

— Писмата само негови ли са?

— Как не! Истински епистоларен сборник. Негови и на жената, която не се е подписала.

— Колко са?

— По около петдесетина на калпак. За определен период от време са си разменяли по едно писмо на два дни… Правили са го, а после са го обсъждали.

— Нищо не разбрах.

— Само да вляза и ще ти обясня. Направи сметка, в понеделник са били в леглото. Във вторник взаимно са си писали по едно писмо, в което са обсъждали с изобилни подробности всичко, което са правили предния ден. През нейната и неговата призма. В сряда са се виждали отново, а на следващия ден пак са си писали. Писмата са абсолютно цинични и мръснишки, на няколко пъти направо бях на път да се изчервя.

— Писмата с дати ли са?

— Всичките.

— Това не ми вдъхва доверие. С пощите, които имаме, как е било възможно да пристигат точно на следващия ден?

Мими поклати отрицателно глава.

— Не мисля, че са ги изпращали по пощата.

— А как са ги изпращали?

— Не са ги изпращали. Предавали са си ги на ръка, когато са се срещали. Вероятно са ги чели в леглото. А след това са започвали да правят секс. Те са им били като добър афродизиак.

— Мими, вижда се, че си майстор по тези неща. Върху писмата, освен дати, беше ли отбелязано мястото, където са написани?

— Тези от Нене са винаги от Вигата. Тези на жената са от Монтелуза или, но по-рядко, от Вигата. Това потвърждава хипотезата ми, че са се срещали както тук, така и в Монтелуза. Тя е омъжена. Често двамата намекват за съпруга й, но никога не изписват името му. Периодът, когато са имали най-много срещи, съвпада с пътуването в чужбина на съпруга й. Когото, повтарям, никога не назовават по име.

— Идва ми на ум една идея, Мими. Не е ли възможно това да е някаква щуротия, измислица на младежа? Може ли тази жена изобщо да не съществува и да е плод на еротичните му фантазии?

— Мисля, че писмата са автентични. Той ги е качил на компютъра си и е унищожил оригиналите.

— Какво те кара да си толкова сигурен, че писмата са истински?

— Това, което тя пише. Подробните, в детайли, описания на онова, което на нас, мъжете, дори не ни минава през ума, което изпитва жената, докато прави любов. Виж, правят го по всички начини, нормално, орално, анално, във всички пози, при различни поводи, и тя всеки път описва нещо ново, типично само за интимността на една жена. Ако това бяха фантазиите на младежа, без съмнение той е щял да стане голям писател.

— Докъде си стигнал?

— Остават ми още двайсетина. След това започвам с романа. Знаеш ли, Салво, имам някаква половинчата идея, че ще успея да разбера коя е жената.

— Кажи ми я.

— Твърде е рано. Трябва да я обмисля.

— Може би и аз съм на път да достигна до някаква предполагаема идея.

— Тоест?

— Че става въпрос за вече не много млада жена, която си е хванала двайсетгодишен любовник. И му е плащала щедро за това.

— Съгласен съм. Само че ако жената е тази, за която мисля, не е на достолепна възраст. А по-скоро е млада. И тук не са играли пари.

— Значи, мислиш, че се отнася за слагане на рога?

— Защо не?

— Може би имаш право.

Не, Мими не беше прав. Долавяше инстинктивно, че убийството на Нене Санфилипо трябва да е свързано с нещо по-голямо. Тогава защо се съгласяваше с хипотезата на Мими? За да не го огорчи? Кой беше правилният глагол? А, ето го: за да го поласкае. Съвсем незаслужено му правеше четки. Може би се държеше като онзи директор на вестник от филма „Първа страница“, който прибягваше към всички възможни и невъзможни неща, само и само неговият журналист номер едно да не се премести в друг град заради любовната си връзка. Филмът беше комичен и той си спомняше, че се побърка от смях, докато го гледаше. Странно, как сега, сещайки се отново за него, не му беше дори и до половин усмивка?

* * *

— Ливия? Здравей, как си? Исках да ти задам два въпроса, а после да ти кажа нещо.

— Под кой номер са заведени въпросите?

— Какво?

— Въпросите. Под кой номер са заведени в протокола?

— Стига де…

— Ама не си ли даваш сметка, че се обръщаш към мен, сякаш съм някаква канцелария?

— Извини ме, нямах ни най-малко намерение…

— Хайде, задай първия.

— Ливия, представи си, че сме се любили…

— Не мога. Толкова отдавна беше, че дори не мога да си го представя.

— Моля те, въпросът ми е сериозен.

— Добре де, почакай да събера спомените си. Готова съм. Давай напред.

— На следващия ден би ли ми изпратила писмо, за да ми опишеш всичко онова, което си изпитала?

Паузата беше толкова дълга, че Монталбано си помисли, че Ливия е затворила, оставяйки го да чака като бунак.

— Ливия, там ли си?

— Размишлявах. Не, лично аз не бих го направила. Но може би някоя друга жена, в плен на силна страст, да е способна на това.

— Вторият ми въпрос е следният: когато Мими Ауджело ти сподели, че има намерение да се жени…

— О, боже! Салво, когато решиш, наистина ставаш досаден!

— Остави ме да довърша. Каза ли ти, че ще трябва да подаде молба за преместване? Каза ли ти го?

Този път паузата беше още по-дълга от предишната. Но Монталбано знаеше, че тя е от другата страна на линията, защото дишането й беше станало тежко. След това попита полугласно:

— Направил ли го е?

— Да, Ливия, направил го е. След това обаче заради тъпа реплика от страна на началника на полицията я е оттеглил. Но си мисля, че е само временно.

— Салво, повярвай ми, не ми е загатвал по никакъв начин за възможността да напусне Вигата. И не мисля, че когато ми е говорил за намерението си да се ожени, е мислил за преместването. Много съжалявам. Разбирам колко ти е неприятно. Какво искаше да ми кажеш?

— Че ми липсваш.

— Наистина ли?

— Да, много.

— Колко много?

— Много, ама много.

Така е, когато се оставиш на най-очевидното, което, разбира се, е и най-истинското.

* * *

Току-що беше отишъл да си легне с книгата на Васкес Монталбан. Започна да я препрочита отначало. В края на третата страница телефонът звънна. За миг се замисли, защото желанието му да не се обади беше твърде силно, но се отказа, защото можеха да продължат да настояват, докато го изнервят.

— Ало? С комисар Монталбано ли говоря?

Не разпозна гласа.

— Да.

— Комисарю, моля за извинение, че ви безпокоя по това време, когато се наслаждавате на желаната почивка със семейството си…

Какво семейство? Всички ли, като се започнеше от Латес, та чак до този непознат, си бяха навили на пръста да му говорят за семейството, което нямаше?

— Кой се обажда?

— Трябваше обаче да съм сигурен, че ще ви намеря. Адвокат Гутадауро съм. Не знам дали си спомняте за мен…

Как можеше да не си спомня за Гутадауро, любимия адвокат на мафиотите, който в случая с убийството на красивата Микела Ликалци се беше опитал да сгащи шефа на оперативно-следствената група от Монтелуза? Един червей със сигурност имаше повече чувство за достойнство от Орацио Гутадауро.

— Ще ме извините ли за миг, адвокате?

— За бога, аз съм този, който трябва…

Остави го да говори и отиде в банята. Изпразни пикочния си мехур и много хубаво си изми лицето. Когато говориш с Гутадауро, трябва да си буден и нащрек, за да доловиш дори най-неясния оттенък в думите, с които си служеше.

— Ето ме, адвокате.

— Тази сутрин, скъпи ми комисарю, ходих да навестя моя стар приятел и клиент дон Балдучо Синагра, когото вие със сигурност познавате ако не лично, то поне по име.

Не само по име, но и по слава. Босът на една от двете мафиотски фамилии — другата беше тази на Куфаро, — които си съперничеха за територията на провинция Монтелуза. Най-малко по един мъртъв на месец, един от едната страна и един от другата.

— Чувал съм за него.

— Добре. Дон Балдучо е в много напреднала възраст, завчера навърши деветдесет години. Страда от някоя и друга болест, това е нормално с оглед на годините, на които е, но все още има много бистър ум, спомня си всичко и всички, следи вестниците, телевизията. Често ходя да го виждам, защото ме очарова със спомените си, и, признавам си смирено, със своята изключителна мъдрост. Помислете само…

Адвокат Орацио Гутадауро майтап ли искаше да си прави с него? Обаждаше му се на домашния телефон в един часа през нощта, за да му къса нервите, осведомявайки го за психическото и физическото здравословно състояние на престъпник като Балдучо Синагра, който, колкото по-рано умреше, толкова по-добре щеше да е за всички?

— Адвокате, не ви ли се струва, че…

— Простете ми дългото отклонение, комисарю, но когато започна да говоря за дон Балдучо, към когото изпитвам най-дълбоки чувства на уважение и почит…

— Адвокате, вижте…

— Извинете ме, извинете ме, извинете ме… Простихте ли ми? Простено ми е. Започвам по същество. Тази сутрин дон Балдучо, говорейки за това-онова, спомена вашето име.

— Така, между другото ли?

Репликата излезе от устата на Монталбано, без да може да я спре.

— Не ви разбрах — каза адвокатът.

— Няма значение.

И не добави друго, искаше Гутадауро да говори. Наостри обаче по-добре слуха си.

— Попита за вас. Дали сте добре със здравето.

Лека тръпка премина през гръбначния стълб на комисаря. Дон Балдучо поинтересуваше ли се за здравословното състояние на някого, в деветдесет процента от случаите в рамките само на няколко дни същата тази личност се озоваваше в гробището на хълма над Вигата. Дори и този път не отвори уста, за да окуражи Гутадауро към диалог. Пържи се в собствения си сос, рогоносецо!

— Факт е, че иска много да ви види — изплю камъчето адвокатът, заговаряйки най-накрая по същество.

— Няма проблем — каза Монталбано със самоувереността на англичанин.

— Благодаря ви, комисарю, благодаря! Не можете да си представите колко съм щастлив от вашия отговор! Бях убеден, че ще изпълните желанието на старец, който въпреки всичко, което се говори по негов адрес…

— Ще дойде в полицейското управление ли?

— Кой?

— Как кой? Господин Синагра. Не казахте ли току-що, че иска да се види с мен?

Гутадауро се поизкашля два пъти в знак на недоумение.

— Комисарю, проблемът е, че дон Балдучо се движи изключително трудно, краката му не го държат. Би било свръхмъчително за него да дойде в полицейското управление, разбирате ли ме?…

— Разбирам ви отлично колко е мъчително за него да дойде в полицейското управление.

Адвокатът предпочете да не обръща внимание на иронията. Запази мълчание.

— Тогава къде може да се срещнем? — попита комисарят.

— Хм, дон Балдучо подсказа, че… всъщност, ако сте така любезен да отидете при него…

— Нищо против. Но, естествено, първо трябва да уведомя моите началници.

Нямаше никакво намерение да говори с онзи дебил Бонети-Алдериги, но искаше малко да се позабавлява с Гутадауро.

— Необходимо ли е наистина? — попита с равен глас адвокатът.

— Бих казал — да.

— Вижте, комисарю, дон Балдучо имаше предвид тайна среща, може би предвестник на важни развръзки…

— Казвате, предвестник…

— Еее, да.

Монталбано въздъхна шумно и примирено, като търговец, принуден да разпродава.

— В такъв случай…

— Ще ви бъде ли удобно утре към осемнайсет и трийсет? — каза бързо адвокатът, почти изпитвайки страх, че комисарят може да размисли.

— Добре.

— Благодаря, благодаря още веднъж! Нито аз, нито дон Балдучо се съмнявахме във вашата благородна деликатност, във вашата…