Андреа Камилери
Екскурзия в Тиндари (6) (Комисарят Монталбано е потресен)

6

Калоджеро донесе сметката, Монталбано плати, Беатриче се изправи, комисарят също, макар и с известно неудоволствие, защото момичето наистина притежаваше божествена прелест, а нещата свършваха дотук.

— Ще ви изпратя — каза Монталбано.

— С кола съм — отвърна му Беатриче.

И точно в този момент се появи Мими Ауджело. Видя Монталбано, насочи се към него, но в същото време замръзна като парализиран и с облещени очи; изглеждаше, все едно е минал ангелът от народните поверия, който, като каже „амин“, и всички остават в позата, в която се намират. Беше очевидно, че е фокусирал Беатриче. После изведнъж обърна гръб и понечи да се върне назад.

— Мен ли търсиш? — спря го комисарят.

— Да.

— Ами тогава защо се готвеше да си тръгнеш?

— Не исках да те безпокоя.

— За какво безпокойство говориш, Мими! Ела… Госпожице, да ви представя моя заместник Ауджело. Госпожица Беатриче Дилео, която миналата неделя е имала възможността да пътува със семейство Грифо, ми разказа интересни неща.

Мими знаеше само, че Грифо са изчезнали, нямаше представа от разследването, но не успяваше да каже нито дума, а само гледаше вторачено момичето.

Тогава точно Дяволът, онзи с голямо Д, се материализира до Монталбано. Невидим за всички, с изключение на комисаря, носеше традиционния си костюм, космата кожа, кози крака, опашка и къси рогца. Комисарят усети как зловонният му дъх на сяра опари лявото му ухо. „Направи така, че да се опознаят по-добре“, заповяда му Дяволът. И Монталбано се преви пред Неговата воля.

— Имате ли още пет минути? — попита той с усмивка Беатриче.

— Да. Целия следобед съм свободна.

— А ти, Мими, ял ли си?

— Ааа… все още не.

— Тогава сядай на моето място и поръчвай, докато госпожицата ти разказва онова, което разказа и на мен за семейство Грифо. За съжаление, имам спешна работа за вършене. Ще се видим по-късно в полицейското управление, Мими. И още веднъж благодаря, госпожице Дилео.

Беатриче седна отново, Мими се строполи вдървено върху стола, сякаш беше нахлузил средновековни рицарски доспехи. Все още не можеше да осъзнае как се е озовала пред него тази божия благодат, но това, което влоши ситуацията, и без това вече тежка, се оказа необичайната любезност на Монталбано, който излезе от гостилницата, припявайки си. Семето беше посято. Ако теренът е плодороден (а относно плодородността на терена на Мими не можеше да има съмнение), това семе щеше да поникне. И тогава сбогом, Ребека, или както се казваше, сбогом, молба за преместване! „Извинете, комисарю, но не ви ли се струва, че постъпихте леко като негодник?“ — попита с възмутен глас Монталбановата съвест. „Хм, ама че досада!“ — беше отговорът.

* * *

Пред кафене „Кавильоне“ стоеше собственикът му Артуро, който, подпрян на касата на вратата, се припичаше на слънцето. Беше облечен като просяк — износени и лекьосани сако и панталон, въпреки близо петте милиарда лири, които беше натрупал, давайки пари назаем като лихвар. Скъперник, произхождащ от семейството на легендарни скръндзи. Веднъж беше показал на комисаря жълта и наплюта от мухите табела, която дядо му в началото на века държал, изложена в заведението: „Който сяда на маса, трябва да консумира поне чаша вода. Чаша вода струва две чентезими^[1]“.

— Комисарю, ще пиете ли кафе?

Влязоха вътре.

— Едно кафе за комисаря! — заповяда Артуро на бармана, докато слагаше в касата парите, които Монталбано извади от джоба си. В деня, в който Артуро щеше да се реши да подари дори трошица от кроасан, със сигурност щеше да настане катаклизъм, който да направи щастлив Нострадамус.

— Какво има, Арту?

— Исках да поговоря с вас за случката с Грифо. Познавам ги, защото всяка неделна вечер през лятото сядат на една маса, винаги самички, и поръчват два сладоледа — сладоледена торта „Касата“ за него и лешник със сметана за нея. Онази сутрин ги видях.

— Коя сутрин?

— Сутринта, когато потеглиха за Тиндари. Началната спирка на автобусите е малко по-нататък, на площада. Отварям в шест, шест и нещо. И що да видя? Грифо вече тук отвън, пред спуснатите кепенци. Представете си, автобусът им трябваше да тръгне в седем!

— Консумираха ли нещо?

— За всеки от тях по един топъл кроасан, бяха ми ги докарали от фурната десетина минути преди това. Автобусът пристигна в шест и половина. Шофьорът, който се казва Филипо, влезе и си поръча кафе. Тогава господин Грифо се приближи до него и го попита дали може да се качат, за да си запазят места. Филипо им каза „да“ и те се изнизаха, без дори да ми кажат приятен ден. Да не би да са се бояли, че ще изпуснат рейса?

— Това ли е всичко?

— Е, да.

— Слушай, Арту, познаваше ли онова момче, дето го застреляха?

— Нене Санфилипо ли? Допреди две години идваше редовно да играе билярд. След това много рядко съм го виждал. Само през нощта.

— Как през нощта?

— Комисарю, затварям в един часа. Понякога идваше и купуваше бутилка уиски, джин, все неща от този вид. Пристигаше с колата, в която почти винаги имаше и някое момиче.

— Успявал ли си да разпознаеш някое от тях?

— Не, господине. Може би ги е докарвал тук от Палермо, Монтелуза, само той си знае откъде.

* * *

Като стигна до вратата на полицейското управление, усети, че не му се влиза. Върху бюрото му го чакаше олюляващата се купчина с документи за подпис и само при мисълта за това дясната ръка започваше да го наболява. Увери се, че в джоба си има достатъчно цигари, качи се в колата и потегли в посока Монтелуза. Точно по средата на пътя между двата града в полето се виеше пътека, скрита зад рекламен билборд, която водеше към грохнала селска къщурка. От едната й страна имаше огромно сарацинско маслиново дърво, което със сигурност си беше направило своите два пъти по сто години. Изглеждаше като изкуствено, театрален декор, излязъл от фантазията на Гюстав Доре^[2], подходяща илюстрация за Дантевия „Ад“. Най-ниските му клони се влачеха по земята и се оплитаха, това бяха клони, които, колкото и да се опитваха, не успяваха да се вдигнат към небето, а в определен момент на своето напредване размисляха и решаваха да се върнат назад към ствола, правейки нещо като лакътна извивка или в някои случаи истински възел. Миг след това обаче променяха идеята си и се връщаха обратно, като уплашени от вида на могъщия, но надупчен, изгорен и сбръчкан от годините ствол. Но за да се върнат назад, клоните следваха различна от предишната посока. Наподобяваха змии — питон, боа, анаконда, които сякаш изведнъж се бяха видоизменили в маслинови клони. Изглеждаха отчаяни, прокълнати заради тази магия, която ги беше замразила, „захаросала“, би казал Монтале^[3], завинаги в непосилното им и трагично бягство. Средните клони, достигащи горе-долу метър дължина, тутакси изпадаха в съмнение дали да се насочат нагоре, или да се обърнат към земята, за да се съберат с корените.

Когато нямаше желание за морски въздух, Монталбано заместваше разходката си по източния кей с посещение на маслиновото дърво. Яхнал един от ниските клони, си запалваше цигара и започваше да размишлява върху случаите, които имаше да разрешава.

Беше открил, че по някакъв загадъчен начин оплитането, увиването, усукването, наслояването, всъщност лабиринтът на клоните отразяваше почти подражателно онова, което се случваше и в главата му — преплитането на хипотезите, натрупването на доводите. И ако някое предположение на пръв поглед можеше да му се стори твърде прибързано и рисковано, гледката на клон, който рисуваше още по-авантюристична извивка от неговата мисъл, го изпълваше с увереност, караше го да продължава напред.

* * *

Скрит сред зелените и сребърни листа, беше в състояние да седи така с часове, без да се помести — неподвижността му от време на време се прекъсваше от неизбежните движения, като например да си запали цигара, да я изпуши, без изобщо да я изважда от устата си, или да загаси внимателно фаса, смачквайки го с тока на обувката. Стоеше от толкова дълго време на едно място, че мравките, необезпокоявани, се изкачваха по тялото му, промушваха се из косите му, разхождаха се по ръцете и челото му. Слезеше ли веднъж от дървото, трябваше внимателно да изтупа дрехите си и тогава заедно с мравките от тях изпадаше и по някое паяче или калинка за късмет.

* * *

Седнал на клона, си зададе основния въпрос за посоката, в която трябваше да поеме разследването — имаше ли връзка между изчезването на двамата старци и убийството на младежа?

Повдигайки очите и главата си, за да може по-дълбоко да вдиша дима, комисарят забеляза, че един от клоните на маслиновото дърво правеше абсурдна извивка, ръбове, тесни завои, издатини напред и назад, като на едно място изглеждаше направо като стар триребрен радиатор.

— Не, няма да ме изиграеш — прошепна Монталбано, отхвърляйки поканата му. Все още нямаше нужда от акробатични номера, засега му бяха достатъчни фактите, само фактите.

Всички наематели от улица „Кавур“ 44 заедно с портиерката бяха единодушни, заявявайки, че никога не са виждали заедно възрастната двойка и момчето. Дори в напълно случайна среща — например, докато чакат асансьора. Имаха различни разписания и напълно различен ритъм на живот. Пък и като си помислиш добре, какви, по дяволите, отношения можеше да се създадат между двама саможиви и необщителни, дори със зъл характер старци, които не се сближават с никого, камо ли с двайсетгодишен младеж с много пари за харчене в джоба, който през нощ водеше вкъщи различни жени?

По-добре беше да държи двата случая, поне временно, разделени. Вземайки предвид факта, че двамата изчезнали и убитият са живеели в една кооперация, само заради самото съвпадение. Поне за момента. Впрочем, дори и без да го заявява открито, не беше ли решил да е така? На Мими Ауджело беше дал да чете книжата на Нене Санфилипо, от което се подразбираше, че го е натоварил с разследването на убийството. Следователно на него му се падаше да се занимае със семейство Грифо.

Алфонсо и Маргерита Грифо, способни да стоят заключени вкъщи по три-четири дни последователно, като обсадени от самотата, без да дават дори минимален знак за присъствието си в апартамента ни с кихане, ни с кашляне, с нищо, сякаш са правили генерална репетиция за последвалото си изчезване. Алфонсо и Маргерита Грифо, които, доколкото си спомняше синът им, само веднъж бяха напускали Вигата, за да отидат в Месина. Алфонсо и Маргерита Грифо един прекрасен ден решават внезапно да отидат на екскурзия в Тиндари. От преданост към Богородица? Но как, след като дори не са имали навика да ходят на църква!

И колко държат на тази екскурзия!

Според това, което му беше казал Артуро Кавильоне, бяха пристигнали цял час преди отпътуването и първи се бяха качили в напълно празния автобус. И въпреки че са били единствените пътници и са имали петдесетина места на разположение, си бяха избрали, разбира се, най-неудобните, на които вече са били двата големи кашона с мострите на Беатриче Дилео. Направили са този избор заради липсата на опит, защото не са знаели, че на последния ред завоите се усещат повече и от това човек може да почувства неразположение? При всички случаи хипотезата, че са решили да бъдат по-изолирани, за да не се налага да говорят със спътниците си, не беше приемлива. Ако някой иска да остане мълчалив, ще успее да го направи дори сред стотици хора. Тогава защо са седнали точно на тази последна седалка?

Трябваше да открие някакъв отговор в разказаното от Беатриче. Момичето беше забелязало, че Алфонсо Грифо от време на време се бе обръщал, за да поглежда назад през голямото задно стъкло. От позицията, в която се е намирал, е можел да вижда колите, които са идвали отзад. Но на свой ред е можел да бъде наблюдаван и отвън, да предположим, от автомобил, който е следвал автобуса. Да наблюдава и да бъде наблюдаван — това нямаше да е възможно, ако беше седнал на друго място.

Пристигайки в Тиндари, семейство Грифо не са се помръднали. Според Беатриче не са слезли от автобуса, не са се присъединили към другите и не са забелязани да обикалят. Тогава какъв е бил смисълът от тази екскурзия? Защо са държали толкова много на нея?

Пак Беатриче беше тази, която му разкри още нещо важно. А именно че Алфонсо Грифо е поискал да спрат на последната непредвидена спирка — на едва половин час път преди Вигата. Може би наистина му се е ходело до тоалетна, но можеше за това да има някакво друго, напълно различно обяснение, което да е и доста по-обезпокоително.

Може би на Грифо до предния ден дори не им е минавало през ума да участват в тази екскурзия. И да са имали намерението да прекарат неделята както вече прекараните стотици такива. Освен ако не се е случило нещо против волята им, заради което са били принудени да направят тази екскурзия. Не която й да е екскурзия, а точно тази. Получили са някаква изрична заповед. И онзи, който им е издал тази заповед, каква ли власт е имал над двамата старци?

„Така или иначе, за да му придам някакво значение — каза си Монталбано, — нека да предположим, че им го е наредил докторът.“

Нямаше обаче никакво желание за шеги.

Пък и какъв ще е този толкова съвестен доктор, който ще тръгне с личната си кола да следва автобуса — както на отиване, така и на връщане, — за да може да следи дали пациентите му са винаги по местата си? Когато вече е нощ и остава малко до пристигането им във Вигата, докторът започва да примигва по странен начин с фаровете на колата си. Уговорен сигнал. Алфонсо Грифо моли шофьора да спре. И от гостилница „Парадизо“ следите на семейната двойка се губят. Може би съвестният лекар е повикал старците да се качат в колата му, вероятно е имал спешна нужда да им премери кръвното налягане.

В този момент Монталбано реши, че е време да престане да си играе на Тарзан и да се върне в тъй наречената цивилизация. Докато изтръскваше мравките от дрехите, си зададе един последен въпрос: „От каква ли тайна болест са страдали семейство Грифо, след като е трябвало да се намеси толкова съвестният им лекуващ лекар?“.

* * *

Малко преди склона, който водеше към Вигата, имаше телефонна кабина. Като по чудо работеше. На господин Маласпина, собственика на автобусната фирма, му трябваха по-малко от пет минути, за да отговори на въпросите на комисаря.

— Не, семейство Грифо никога преди това не са участвали в тези пътувания.

— Да, направили са резервация в последната минута, в събота точно в тринайсет часа, когато е бил крайният срок за записване.

— Да, платили са в брой.

— Не, при резервацията не е дошъл нито господинът, нито госпожата. Тото Белавия, служителят на гишето, беше готов да си заложи главата, че ги е записал и е платил изискан четирийсетгодишен мъж, който се представил за племенник на Грифо.

От къде на къде беше толкова подготвен по въпроса? Много просто, цялото градче говореше и клюкарстваше за изчезването на семейство Грифо, а той, обзет от любопитство, се беше информирал.

* * *

— Комисерийо, в стаята на Фацио би трябвало да е синът на старците.

— Е или би трябвало да е?

Катарела не се смути:

— И двете, комисерийо.

— Кажи му да влиза.

Давиде Грифо се появи разтревожен, брадясал, със зачервени очи и смачкани дрехи:

— Ще се върна в Месина, комисарю. Така или иначе, и тук да стоя, какво да правя? Нощем не мога да мигна, все с една и съща мисъл в главата… Господин Фацио ми каза, че все още нищо не сте успели да разберете.

— За съжаление, е така. Но не се съмнявайте, че ако има някаква новина, веднага ще ви я съобщим. Имаме ли адреса ви?

— Да, оставих го.

— Един въпрос, преди да си тръгнете. Имате ли братовчеди?

— Да, един. Около четирийсетте.

Комисарят наостри уши.

— Къде живее?

— В Сидни. Работи там. От три години не е идвал да навести баща си.

— Откъде знаете?

— Защото всеки път, когато си идва, намираме начин да се видим.

— Може ли да оставите на Фацио адреса и телефонния номер на този ваш братовчед?

— Разбира се. Но за какво ви трябва? Мислите, че…

— Не бих искал нещо да ми се изплъзне.

— Вижте, комисарю, наистина дори само идеята, че братовчед ми може да има нещо общо с изчезването, е смехотворна… извинете ме.

Монталбано го спря с жест:

— Още нещо. Вие знаете ли, че по нашия край наричаме братовчед, чичо, племенник дори човек, с когото нямаме никаква кръвна връзка, само така, защото ни е симпатичен… Помислете добре. Има ли някой, когото родителите ви да са наричали племенник?

— Комисарю, вижда се, че не познавате баща ми и майка ми! Те имат едни характери, пази боже! Не, господине, струва ми се невъзможно да наричат племенник някого, който не им е такъв.

— Господин Грифо, трябва да ме извините, ако ви карам да повтаряте неща, които може би вече сте ми казвали, но това е колкото във ваш, толкова и в мой интерес. Напълно ли сте сигурен, че родителите ви не са споменали нищо за екскурзията, на която са имали намерение да ходят?

— Нищо, комисарю, абсолютно нищо. Нямахме навика да си пишем, говорехме си по телефона. Обаждах им се в четвъртък и неделя, винаги между девет и десет часа вечерта. В четвъртък, когато говорих за последен път с тях, дори не ми загатнаха за пътуване към Тиндари. Напротив, дори като ми казваше довиждане, мама рече: „Ще се чуем в неделя, както обикновено“. Ако са били запланували екскурзия, щяха да ме предупредят, за да не се притеснявам, ако не ги намеря у дома. Щяха да ми кажат да се обадя по-късно, в случай че автобусът закъснее. Не ви ли се струва логично?

— Разбира се.

— И след като не ми бяха казали нищо, им се обадих в неделя в девет и четвърт, но никой не ми отговори. И тогава започна теглото ми.

— Автобусът е пристигнал във Вигата към единайсет часа вечерта.

— Продължих да звъня чак до шест сутринта.

— Господин Грифо, за съжаление, трябва да направим всички предположения. Дори и тези, които предизвикват отвращение още докато ги формулираме. Баща ви имаше ли врагове?

— Комисарю, само заради буцата, която е заседнала в гърлото ми, все още не съм избухнал в смях заради въпроса ви. Баща ми е добър човек въпреки лошия си характер. Същото се отнася и за мама. Татко беше пенсионер от десет години. Никога не ми е говорил за хора, които му мислят злото.

— Богат ли беше?

— Кой? Баща ми ли? Живееше от пенсията си. Беше успял да закупи дома, в който живеят, с обезщетението при уволнението му. — Наведе безутешно очи. — Не мога да намеря причина, поради която родителите ми да поискат да изчезнат или да ги накарат да изчезнат. Ходих дори да говоря с личния им лекар. Каза ми, че за възрастта си са били добре. И не са били болни от атеросклероза.

— Понякога в определена възраст — каза Монталбано — човек лесно може да се поддаде на внушения, внезапни убеждения…

— Не ви разбрах.

— Ех, какво да ви кажа, някой познат може да им е казал за чудесата на „Черната Богородица“ от Тиндари…

— И за какво са им притрябвали тези чудеса? А пък и знаете ли, те бяха безразлични към божиите дела.

* * *

Ставаше, за да тръгне за срещата с Балдучо Синагра, когато в кабинета му влезе Фацио.

— Комисарю, извинете ме, но случайно да имате новини от господин Ауджело?

— Видяхме се на обяд. Каза, че ще мине оттук. Защо?

— Защото го търсят от дирекцията на полицията в Павия.

Монталбано не загря на мига.

— От Павия? И кой беше?

— Една жена, но не ми каза как се казва.

Ребека! Разбира се, обезпокоена за своя любим Мими.

— Тази жена от Павия няма ли мобилния му телефон?

— Да, господине, има го, но каза, че е изключен. Каза също, че от няколко часа го търси, веднага щом се наобядвала. Ако се обади отново, какво да й кажа?

— Мен ли питаш?

Мислено, докато отговаряше на Фацио, преструвайки се на раздразнен, усещаше как го обзема доволство. Май семето започваше да покълва.

— Слушай, Фацио, не се притеснявай за господин Ауджело. Ще видиш, че рано или късно ще се появи. Исках да ти кажа, че излизам.

— Отивате в Маринела ли?

— Фацио, не съм длъжен да ти давам обяснения къде отивам.

— Хм, какво толкова ви попитах, за да ми отвръщате така грубо? Само един безобиден въпрос ви зададох. Извинете ме, че си го позволих.

— Слушай, прощавай, малко съм нервен.

— Виждам.

— Не казвай на никого това, което ще ти кажа. Отивам на среща с Балдучо Синагра.

Фацио пребледня и го погледна с облещени очи.

— Шегувате ли се?

— Не.

— Комисарю, този е свиреп звяр!

— Знам.

— Комисарю, може да се ядосвате колкото си искате, но аз въпреки това ще ви го кажа. Според мен не трябва да ходите на тази среща.

— Слушай ме добре! Господин Балдучо Синагра в настоящия момент е свободен гражданин.

— Да живее свободата! Той е лежал двайсет години в затвора и на съвестта му тежат най-малко трийсет убийства.

— Което все още не сме успели да докажем.

— С доказателства или без тях, винаги си остава лайнар.

— Съгласен съм. Ама забрави ли, че занаятът ни е точно такъв — да се занимаваме с лайнари.

— Комисарю, ако много държите да отидете, идвам с вас.

— Няма да мърдаш оттук! И не ме карай да ти казвам, че това е заповед, защото се вбесявам до смърт, когато ме принуждаваш да изричам подобни неща.