Андреа Камилери
Екскурзия в Тиндари (1) (Комисарят Монталбано е потресен)

1

Осъзнаваше, че е буден, заради факта че разумът му функционираше логично, без да следва абсурдния лабиринт на съня. Чуваше равномерния плясък на морските вълни и усещаше как от ранното утро ветрецът нахлува през отворения прозорец. Продължаваше обаче упорито да държи очите си затворени, защото знаеше, че цялото лошо настроение, което измъчваше душата му, щеше да експлодира навън веднага щом ги отвореше, принуждавайки го да прави или говори щуротии, за които по-късно щеше да му се наложи да се покае.

До ушите му достигна подсвиркването на някакъв човек, който вървеше по плажа. В този час, разбира се, не можеше да бъде друг освен някой, който отиваше на работа във Вигата. Мелодията му звучеше познато, но не си спомняше нито заглавието, нито думите й. Впрочем какво значение имаше? Никога не успя да се научи да свири с уста. Заради това негово неумение да свирука в началното училище беше любимата жертва на своите съученици, майстори в изкуството да подсвиркват като овчари, моряци, планинари, добавяйки дори собствени вариации. Съучениците! Ето какво му беше докарало тази толкова зле прекарана нощ! Споменът за съучениците и прочетената във вестника малко преди да си легне новина, че господин Карло Милитело, който все още нямаше навършени петдесет години, е назначен за президент на втората най-важна банка на острова. Вестникът отправяше своите най-сърдечни благопожелания към новоизбрания президент. Беше публикувана и снимката му, естествено, със златни очила, марков костюм, безупречна риза и твърде изискана вратовръзка. Успял човек, човек на реда, защитник на големите ценности (повече на тези от борсата, отколкото на семейството, отечеството и свободата). Монталбано си спомняше добре това негово съучениче, но не от началното училище, а от 1968 година^[1]: „Ще обесим враговете на народа на вратовръзките им!“, „Банките служат само за да бъдат обирани!“.

Карло Милитело, с прякор Карло Мартело^[2], на първо място, заради своето поведение като върховен водач^[3] и на второ, защото срещу противниците си използваше думи, които звучаха като удари с чук. Най-неотстъпчивият и най-неумолимият, в сравнение с когото широко спряганият по манифестациите Хо Ши Мин би изглеждал като социалдемократ реформист. Беше задължил всички да не пушат тютюн, за да не се пълни гушата на държавния монопол, но цигари с хашиш или марихуана — да, кой колкото иска. Поддържаше тезата, че само веднъж през целия си живот другарят Сталин е действал добре: когато е започнал да обира банки, за да финансира партията си. „Държава“ беше думата, от която на всички им ставаше лошо и ги караше да се гневят като бик на червено. От онези дни Монталбано най-вече си спомняше едно стихотворение от Пазолини^[4], в което авторът беше на страната на полицаите, насъскани срещу студентите в Рим. Всичките му другари плюеха тези стихове, а той се беше опитал да ги защити: „Въпреки всичко стихотворението е хубаво“. Оставаше само миг и Карло Чука, ако не го бяха задържали, щеше да му разбие физиономията с един от своите смъртоносни юмручни удари. Защо ли тогава това стихотворение не му е опротивяло? Прозирал е в него белязаната си вече съдба на ченге ли? В крайна сметка с течение на годините беше забелязал как съучениците му, онези легендарните от шейсет и осма година, започват да „разсъждават“. Така, разсъждавайки и разсъждавайки, отвлечените им бесове се бяха размекнали и преобразували в осезаема отстъпчивост. И сега — като се изключеше един от тях, който с необикновено достойнство повече от десет години понасяше съдебните процеси и затвора заради престъпление, очевидно нито извършено, нито поръчано от него, като се извадеше от списъка и другият, за когото не беше ясно как е убит — всички останали си бяха подредили много добре живота, подскачайки от лявото в дясното пространство, след това отново в лявото и пак в дясното. Благодарение на всичко това един от тях ръководеше вестник, друг телевизия, трети беше станал мениджър в държавна фирма, четвърти — депутат или сенатор. Тъй като не бяха успели да променят обществото, бяха променили себе си. Или пък изобщо не са имали нужда да се променят, защото през шейсет и осма само са правили театър, навличайки костюмите и маските на революционери. Назначението на Карло, бивш Чука, Монталбано не можеше да преглътне. Най-вече защото извика в съзнанието му друга мисъл, която, разбира се, беше най-досадната от всички.

„Не си ли и ти от същото тесто като тези, които критикуваш? Не служиш ли и ти на тази държава, с която жестоко се бореше, когато беше на осемнайсет години? Или те изяжда завистта, защото си нископлатен, докато другите трупат милиарди?“

От порива на вятъра капаците на прозорците се треснаха. Не, нямаше да ги затвори, дори и Бог да му заповядаше. Педантичният Фацио му казваше: „Комисарю, простете ми, но вие сам си го търсите! Не само че живеете на приземния етаж в някаква уединена вила, но оставяте отворен прозореца и през нощта! По този начин, ако някой иска да ви стори зло, а такива хора колкото щеш, е свободен да влезе в къщата ви когато и както си поиска!“

Също толкова педантична беше и Ливия: „Не, Салво, през нощта прозорецът не може да стои отворен!“. „Ама ти в Бокадасе не спиш ли на отворен прозорец?“. „Какво общо има това? Между другото, живея на третия етаж, а и в Бокадасе няма крадци, каквито има тук.“

И така, когато една нощ разтревожената Ливия му се беше обадила, казвайки му, че докато е била навън, крадци обрали дома й, той, след като отправи безгласна благодарност към генуезките бандити, беше успял да изрази съжалението си, но не толкова, колкото беше необходимо.

Телефонът започна да звъни.

Първата му реакция беше да стисне още по-силно клепачите си, но това не подейства, ясно е, че зрението не е слух. Трябваше да си запуши ушите, но предпочете да сложи главата си под възглавницата. Никакъв ефект: слабо и далечно, звъненето упорстваше. Стана, попържвайки всички светци, отиде в другата стая и вдигна слушалката.

— Монталбано съм. Би трябвало да отговоря: „Да, готово!“, но няма да го кажа. Честно казано, не се чувствам готов.

От другата страна на линията настъпи продължително мълчание. След това прозвуча сигналът, който означаваше, че връзката е прекъснала. А сега, след остроумието, което го беше осенило, какво да прави? Да се върне в леглото и да продължи да мисли за новоназначения президент на Интербанк, който, когато все още му беше съученик с прякор Чука, публично се беше изходил върху един поднос, пълен с банкноти от десет хиляди лири? Или да си сложи банския и да поплува в ледената вода? Предпочете втората възможност, къпането може би щеше да помогне ядът му да мине по-бързо. Влезе във водата и почти се скова от студ. Нямаше ли да проумее, че на близо петдесет години вече не е в състояние да прави определени геройства? Беше минало времето за тези бабаитлъци. Тръгна печално към вкъщи и от десетина метра разстояние чу звъненето на телефона. Единственото, което му оставаше, беше да приеме нещата такива, каквито са. За начало — да отговори на това позвъняване.

Беше Фацио.

— Любопитен съм да разбера дали ти ми звъня преди четвърт час?

— Не, господине. Беше Катарела. Каза ми обаче, че отговорът ви е бил „Не съм готов“. Тогава изчаках да мине малко време и вече се обаждам аз. Комисарю, сега чувствате ли се готов?

— Фацио, как успяваш още от сутринта да си толкова духовит? В полицейското управление ли си?

— Не, господин комисар. Убили са някакъв. Бам!

— Какво искаш да кажеш с това бам?

— Че са го застреляли.

— Не, от пистолетен изстрел се чува бум, от пушка пуф, от картечен откос та-та-та-та, а от намушкване с нож тшууут.

— Бум е било, комисарю. Само с един изстрел. В лицето.

— Къде си?

— На местопрестъплението. Така ли се казваше? На улица „Кавур“ 44. Знаете ли къде се намира?

— Да, знам. Вкъщи ли са го застреляли?

— Връщал се е към дома си. Тъкмо е бил напъхал ключа в бравата. Свлякъл се е на тротоара.

* * *

Можеше ли да се каже, че убийството на човек се случва в подходящ момент? Не, никога: смъртта винаги си остава смърт. Но беше конкретен и безспорен факт, че докато шофираше към улица „Кавур“, Монталбано почувства, че лошото му настроение започна да преминава. Разследването щеше да му помогне да изличи от главата си лошите мисли, с които се събуди.

Когато пристигна на местопрестъплението, се наложи да си пробива път сред хората. Макар че беше ранна утрин, развълнувани мъже и жени задръстваха улицата. Имаше дори една млада майка с дете на ръце, което гледаше сцената с ококорени очи. Педагогическият й подход разтресе нервите на комисаря.

— Всички до един се махайте! — изкрещя.

Неколцина от тях се отдалечиха веднага, останалите бяха избутани от Галуцо. Чу се ридание, нещо като хленч. Идваше от петдесетгодишната жена, облечена от главата до петите в траурни дрехи. Двама мъже едва я удържаха да не се хвърли върху трупа, който лежеше по гръб на тротоара с обезобразено лице от изстрела между очите.

— Отведете тази жена.

— Комисарю, това е майката.

— Да отива да плаче у дома си. Тук само се пречка. Кой я е уведомил? Чула е изстрела и е слязла ли?

— Не, господин комисар. Не е могла да го чуе, защото госпожата живее на улица „Аутономия Сичилиана“ 12. Явно някой й е казал.

— А тя е стояла там готова, с вече облечените черни дрехи?

— Вдовица е, комисарю.

— Добре. Вежливо, но я отведете оттук.

Когато Монталбано говореше така, означаваше, че не е в настроение. Фацио се приближи до двамата мъже, поговори с тях и те я отведоха.

Комисарят застана до доктор Паскуано, който клечеше близо до главата на мъртвия.

— И така? — попита.

— И така, и вака — отговори докторът. И продължи, по-нелюбезно и от Монталбано: — Аз ли трябва да ви обяснявам какво се е случило? Убили са го само с един изстрел. Точен, право в средата на челото. Отзад на изхода куршумът е отнесъл половината му череп. Виждате ли тези съсиречета? Това са части от мозъка му. Достатъчно ли ви е?

— Кога е станало според вас?

— Преди няколко часа. Към четири-пет.

Недалече Вани Аркуа проучваше с окото на археолог, който е открил палеолитна находка, един съвсем обикновен камък. Новият шеф на отдела по криминология не се нравеше на Монталбано и очевидно антипатията им беше взаимна.

— С този ли са го убили? — попита комисарят с вид на херувим, посочвайки камъка.

Вани Аркуа го погледна с явно пренебрежение.

— Не говорете глупости! С изстрел от огнестрелно оръжие.

— Намерихте ли куршума?

— Да. Беше се забил във вратата, която все още е била затворена.

— Гилзата?

— Вижте, комисарю, не съм длъжен да отговарям на въпросите ви. Според разпорежданията на началника на полицията разследването ще се води от шефа на оперативно-следствената служба. Вие ще трябва само да му асистирате.

— Аз какво правя? Не ви ли асистирам с цялото си спокойствие?

Заместник-прокурорът Томазео никакъв не се виждаше на местопрестъплението. По тази причина все още не беше възможно преместването на убития.

— Фацио, как така Ауджело не е тук?

— На път е. Спал е в дома на свои приятели от Фела. Открихме го на мобилния му телефон.

Във Фела? За да стигне във Вигата, му е нужен още цял час. Да не говорим в какво състояние щеше да се появи! Умрял за сън и уморен! Какви ти приятели! Със сигурност е прекарал нощта с някоя, чийто съпруг е отишъл да си почеше рогата другаде.

Приближи се Галуцо.

— Току-що се обади заместник-прокурорът Томазео. Каза да отидем да го вземем с колата. Ударил се е със своята в стълб на три километри от Монтелуза. Какво да правим?

— Отивай.

Николо Томазео рядко успяваше да стигне до някое място със своята кола. Шофираше като дрогирано куче. Комисарят нямаше нерви да го чака. Преди да се отдалечи, погледна мъртвия.

Младеж малко над двайсетте, с дънки, яке, опашка на тила и обеца. Обувките му сигурно са стрували цяло състояние.

— Фацио, тръгвам към полицейското управление. Изчакай заместник-прокурора и шефа на оперативно-следствената служба. Ще се видим по-късно.

* * *

Монталбано обаче реши да отиде на пристанището. Остави колата на кея и по източната страна се запъти бавно към фара. Пурпурното слънце се беше вдигнало високо, очевидно доволно, че отново е успяло да го направи. На линията на хоризонта имаше три черни точици: закъснели риболовни кораби, които се връщаха към пристанището. Отвори уста и пое дълбоко въздух. Харесваше му миризмата на пристанището във Вигата.

„Какви ги говориш? Всички пристанища миришат по един и същи начин“ — беше му отвърнала преди време Ливия.

Но не беше вярно. Всеки морски порт си имаше различна миризма. Тази във Вигата представляваше съвършената комбинация от мокри въжета, изсъхнали под слънцето рибарски мрежи, йод, развалена риба, живи и мъртви водорасли, катран. С някакъв много далечен привкус на нафта. Несравнима. Преди да се приближи до плоската скала, която се намираше под фара, се наведе и грабна шепа едър пясък. Достигна я и поседна на нея. Погледна водата и му се стори, че в нея се появява смътно лицето на Карло Чука. Хвърли яростно шепата едър пясък по него. Образът се накъса, потрепери и изчезна. Монталбано запали цигара.

* * *

— Комисерийо, комисерийо, хей, комисерийо! — връхлетя отгоре му Катарела веднага щом го видя да се появява на вратата на полицейското управление. — Три пъти се обажда господин Лате^[5], онзи, който е със „с“ накрая! Иска да говори лично и пирсонално с вас! Казва, че нещото е много спешно, по спешност е!

Отгатна предварително какво щеше да му каже Латес, шефът на кабинета на началника на дирекцията на полицията, с прякор Меденомлечния заради лицемерното му йезуитско поведение.

Началникът на полицията Лука Бонети-Алдериги, от рода на маркизите от Вилабела, беше ясен и категоричен. Монталбано никога не го гледаше в очите, а малко по-нагоре, защото винаги оставаше прехласнат по косите му, твърде изобилни и с голям извит нагоре перчем. Като забеляза, че комисарят не го гледа в очите, началникът на полицията си помисли, че най-накрая го е уплашил.

— Монталбано, казвам ви веднъж завинаги, че с пристигането на новия шеф на оперативно-следствената служба Ернесто Грибаудо вие ще имате само помощни функции. Във вашето полицейско управление ще се занимавате с дребните случаи, а големите ще оставяте на оперативно-следствената служба в лицето на Грибаудо или неговия заместник.

За Ернесто Грибаудо се носеше легендата, че когато веднъж погледнал гръдния кош на убит с откос от „Калашников“, се произнесъл, че смъртта е настъпила вследствие дванайсет пробождания с нож, нанесени бързо и последователно.

— Извинете ме, господин началник, бихте ли ми дали някакъв практически пример?

Лука Бонети-Алдериги се беше почувствал обзет от гордост и удовлетворение. Монталбано стоеше прав от другата страна на бюрото му, леко приведен напред и със смирена усмивка. Освен това тонът му беше почти умолителен. Държеше го в ръцете си!

— Обяснете ми по-добре, Монталбано. Не разбрах точно какъв пример желаете.

— Бих искал да разбера кои случаи трябва да считам за малки и кои за големи.

В този момент Монталбано се любуваше на себе си, защото, имитирайки Фантоци^[6] на Паоло Виладжо^[7], ролята му се беше получила прекрасно.

— Що за въпрос, Монталбано! Кражби, караници, разпространение на малки дози наркотици, сбивания, упражняване на контрол върху гражданите на страни извън Европейския съюз — това са дребните случаи. Но убийства — не, те вече са в категорията на големите случаи.

— Може ли да си водя бележки? — попита Монталбано, изваждайки от джоба си къс хартия и химикалка.

Началникът на полицията го погледна смаяно. И комисарят за миг се зачуди дали не е попрекалил с кощунственото си поведение и дали онзи не се беше усетил.

Всъщност не. Началникът на полицията беше направил само презрителна гримаса.

— Да, разбира се.

* * *

Сега Латес щеше да му повтори категоричните разпореждания на началника на полицията, че убийството не влиза в неговите задължения и то е за оперативно-следствената служба. Набра номера на шефа на кабинета.

— Скъпи ми Монталбано! Как сте? Семейството?

Какво семейство? Беше сирак и не беше женен.

— Всички са много добре, благодаря, господин Латес. А вашето?

— Благодаря на Богородица, всичко е наред. Слушайте, Монталбано, относно убийството, станало тази нощ във Вигата, господин началникът…

— Наясно съм с това, господин Латес. Няма да се занимавам с него.

— Ама не! Ама как така? Обаждам ви се точно защото господин началникът желае да се заемете с него.

Монталбано изпита лека тревога. Какво означаваше тази история?

Дори не знаеше данните на разстреляния. Дали нямаше да се окаже, че убитият младеж е син на някоя важна особа? Или набутваха в ръцете му някаква неприятна работа? Не горещ картоф, а цяла пламтяща главня?

— Извинете ме, господине. Бях на местопрестъплението, но не съм започвал разследване. Разбирате ли ме, не исках да нахлувам в чужд терен.

— Разбирам ви много добре, Монталбано! Слава богу, в нашата дирекция работим с хора с пословична чувствителност!

— Защо не се заеме господин Грибаудо?

— Нищо ли не знаете?

— Абсолютно нищо.

— Ех, господин Грибаудо се наложи да отиде миналата седмица в Бейрут на важен конгрес за…

— Знам. Задържан е в Бейрут ли?

— Не, не, върна се, но веднага щом се прибрал, го пипнала ужасна дизентерия. Опасявахме се да не е някаква форма на холера, знаете, че по тези места не е рядкост, но се оказа, слава богу, че не е това.

Монталбано също благодари на Бога, че е принудил Грибаудо да не се отдалечава на повече от половин метър от тоалетната.

— А неговият заместник Фоти?

— Беше в Ню Йорк за онзи конгрес, свикан от Рудолф Джулиани, знаете го, кмета с „нулева толерантност“. На конгреса са обсъждали кои са най-добрите начини за поддържането на реда в метрополисите…

— Ама той не свърши ли преди два дни?

— Разбира се, разбира се. Но вижте, преди да се върне в Италия, господин Фоти отишъл на кратка разходка из Ню Йорк. Простреляли го в крака, за да му откраднат портфейла. Приет е в болница. Слава богу, нищо опасно.

* * *

Фацио се появи, когато вече минаваше десет часът.

— Защо се забавихте толкова?

— Комисарю, за бога, не ми напомняйте! Първо трябваше да чакаме заместника на заместник-прокурора! След това…

— Чакай! Обясни ми по-добре.

Фацио повдигна очи към небето, защото трябваше да говори отново за нещо, което пак щеше да разпали гнева му.

— И така… Когато Галуцо отиде да вземе заместник-прокурора Томазео, който се беше ударил в едно дърво…

— Ама не беше ли стълб?

— Не, господин комисар, на него му се е сторил стълб, но е било дърво. Казано накратко, Томазео си ударил челото и му потекла кръв. Тогава Галуцо го откарал до „Бърза помощ“ в Монтелуза. Оказало се, че Томазео лошо се е наранил, затова той се е обадил по телефона да бъде заместен. Но поради ранния час в службата все още нямало никого. Тогава Томазео се обадил на своя колега Никотра вкъщи. Трябваше да чакаме Никотра да се разсъни, да се облече, да си изпие кафето, да се качи на колата си и да дойде. Междувременно Грибаудо никакъв го нямаше. Нито пък заместника му. Когато най-накрая линейката пристигна и вдигнаха тялото, трябваше да изчакам още десетина минути, за да пристигнат и хората от оперативно-следствената служба. Но тъй като никой от тях не дойде, си тръгнах. Ако Грибаудо иска да ме види, да дойде да ме потърси тук.

— Какво разбра за това убийство?

— С цялото ми уважение, комисарю, ама нас какво ни засяга? С него трябва да се занимават онези от оперативно-следствената служба.

— Грибаудо няма да дойде, Фацио. Стои затворен в клозета. Фоти пък са го простреляли в Ню Йорк. Обади ми се Латес. Ние сме тези, които трябва да се заемат със случая.

Фацио приседна, а очите му проблясваха от задоволство. Извади от джоба си ситно изписан лист. Започна да чете.

— Емануеле Санфилипо, или Нене, с родители Джерландо Санфилипо и Наталина Пато…

— Достатъчно — каза Монталбано.

Беше се раздразнил от това, което наричаше „комплекс граждански регистър“, от който страдаше Фацио. Но още повече се дразнеше от тона, с който той започваше да му изброява дати на раждане, родства, бракове. Фацио незабавно се усети:

— Извинете ме, комисарю. — Но не сложи листчето в джоба си. — Ще го държа, за да се подсещам от него — оправда се.

— Този Санфилипо на колко години е бил?

— Двайсет и една и три месеца.

— Друсал ли се е? Разпространявал ли е дрога?

— Оказва се, че не.

— Работил ли е?

— Не.

— На улица „Кавур“ ли е живеел?

— Да, господине. В апартамент на третия етаж с хол, две стаи, баня и кухня. Живеел е сам.

— Купен или под наем?

— Под наем. Осемстотин хиляди лири месечно.

— Майка му ли е давала парите?

— Тя? Беднячка е, комисарю. Живее с петстотин хиляди лири на месец. Според мен нещата са се развили по следния начин. Нене Санфилипо към четири часа тази сутрин паркира колата си точно пред входната врата, прекосява улицата и…

— Каква марка е колата?

— „Пунто“. Но е имал и друга в гаража — „Дует“. Ясно ли се изразявам?

— Значи, безделник?

— Да, господине. А трябва да се обърне внимание и с какво е разполагал в дома си! Всичко е последен модел — телевизор със сателитна антена, компютър, записващо видео, камера, факс, хладилник… И като имате предвид, че не съм се заглеждал много-много. Не липсват видеокасети, дискети и компактдискове за компютър… Трябва да се направи проверка.

— Има ли новини от Мими?

Фацио, който се беше разгорещил, се обърка.

— Кой? А, да. Ауджело ли? Появи се малко преди да дойде заместникът на заместник-прокурора. Погледна и след това си отиде.

— Знаеш ли къде?

— Не. Подхващайки разговора отпреди малко, Нене Санфилипо вкарва ключа в бравата и в този момент някой го извиква.

— Откъде знаеш?

— Защото са го застреляли в лицето, комисарю. Чувайки, че някой го зове, Санфилипо се обръща и прави няколко крачки към онзи, който го е повикал. Мисли, че е нещо набързо, защото оставя ключа, пъхнат в бравата, а не го прибира в джоба си.

— Имало ли е счепкване?

— Не изглежда да е имало.

— Провери ли ключовете?

— Бяха пет, комисарю. Два от улица „Кавур“ — от входната врата и вратата на апартамента. Два от дома на майка му — от входната врата и вратата на апартамента. Петият е един от тези супермодерни ключове, за които ключарите ме увериха, че не може да им се извади дубликат. Не знаем за каква врата му е служел.

— Интересен младеж е този Санфилипо. Има ли свидетели?

Фацио започна да се смее.

— Шегувате ли се, комисарю?