Андреа Камилери
Екскурзия в Тиндари (14) (Комисарят Монталбано е потресен)

14

Събуди се в шест след нощ, прекарана в дълбок сън, но без сънища, от което му се стори, отваряйки очи, че се намира все още в същата поза, в която беше, когато си легна. Утрото, разбира се, не пращеше от безусловна веселост, разпръснатите облаци навяваха мисълта за овце, които очакват стадото им да се събере, но ясно се виждаше, че то няма намерение да му носи ударни дози лошо настроение. Нахлузи панталоните си, излезе на верандата и бос отиде да си направи разходка по брега на морето. Свежият въздух прочисти кожата, дробовете и мислите му. Върна се вкъщи, избръсна се и се пъхна под душа.

По време на всяко разследване, с което се сблъскваше, имаше ден, по-точно момент от определен ден, в който някакво необяснимо физическо състояние — щастливата лекота при кръстосването на мислите и хармоничното сцепление на мускулите, му даваше увереността, че може да се движи по улицата със затворени очи, без да се спъне или да се сблъска с нещо или някого. Както понякога се случва в света на сънищата. Този миг продължаваше съвсем кратко, но беше достатъчен. Вече го знаеше от опит, беше като повратна точка, знак за близка развръзка. От този момент нататък всяка част от пъзела, каквото е разследването, щеше да си отиде сама на правилното място, без усилия, достатъчно беше само да го поискаш. Започваше да го желае, докато беше под душа, въпреки че в интерес на истината все още много неща, дори по-голямата част от тях оставаха неясни.

* * *

Беше осем и четвърт, когато с колата си пристигна пред полицейското управление, намали скоростта, за да паркира, но след това размисли и продължи към улица „Кавур“. Портиерката го погледна лошо и дори не го поздрави. Току-що беше приключила с миенето на пода във входа и сега обувките на комисаря пак щяха да изцапат всичко. Давиде Грифо вече изглеждаше не толкова прежълтял, беше започнал леко да се посъвзема. Не показа учудване, че вижда Монталбано, и веднага му предложи чаша току-що направено кафе.

— Намерихте ли нещо?

— Нищо — каза Грифо. — Макар че прегледах навсякъде. Няма я спестовната книжка, няма и нищо написано черно на бяло, което да обяснява двата милиона на месец, получавани от татко.

— Господин Грифо, имам нужда от помощта ви, за да си припомня някои неща.

— На ваше разположение съм.

— Май ми бяхте казвали, че баща ви няма близки роднини.

— Вярно е. Имал е брат, забравил съм дори как се казва, който е умрял по време на американските бомбардировки през четирийсет и трета година.

— Майка ви обаче е имала.

— Точно така, брат и сестра. Брат й, вуйчо Марио, живее в Комизо и има син, който работи в Сидни. Помните ли, че говорихме за това? Вие ме попитахте…

— Спомням си — прекъсна го комисарят.

— Сестра й, леля Джулиана, живееше в Трапани, където отишла да работи като учителка. Останала стара мома и никога не поискала да се омъжи. Но нито мама, нито вуйчо Марио поддържаха връзка с нея. Може би с мама се бяха посближили малко през последните години, затова и родителите ми отидоха да я видят два дни преди да почине. Останаха в Трапани почти цяла седмица.

— Знаете ли защо майка ви и брат й са се държали студено с Джулиана?

— Дядо и баба на смъртния си одър оставят малкото, което са притежавали, на тази своя дъщеря, като на практика лишават от наследство другите двама.

— Майка ви споменавала ли ви е някога каква е била причината за…

— Споменавала ми е нещо. Изглежда, дядо и баба са се почувствали изоставени от мама и вуйчо Марио. Но, вижте, мама се омъжила много млада, а вуйчо отишъл да работи извън дома си, когато още не бил навършил шестнайсет години. С родителите им останала само леля Джулиана. Веднага щом дядо и баба умират, първо си отива баба, леля Джулиана продала това, което имала тук, и се преместила в Трапани.

— Кога е умряла?

— Не мога да ви кажа с точност. Но поне преди две години.

— Знаете ли къде е живяла в Трапани?

— Не. Тук у дома не открих нищо, което да се отнася за леля Джулиана. Знам обаче, че домът й в Трапани е бил неин, защото го е купила.

— Последен въпрос: какво е моминското име на майка ви?

— Ди Стефано. Маргерита ди Стефано.

Това му беше хубавото на Давиде Грифо, че не се разпростираше в отговорите и икономисваше въпросите.

Два милиона на месец. Горе-долу колкото печели дребен чиновник, достигнал края на кариерата си. А Алфонсо Грифо беше пенсионер отдавна и живееше със своята и тази на съпругата му пенсия. Или по-скоро беше живял, защото от две години получаваше значителна помощ. Два милиона на месец. Макар че от друга гледна точка това беше смешна сума. Като например, ако се отнасяше за някакво постоянно изнудване. А пък какъвто и скъперник да е бил Алфонсо Грифо, както от страх, така и от липса на фантазия, дори и да предположим, че не е имал и никакви морални скрупули, никога не би му хрумнало да изнудва някого. Два милиона на месец. Като подставено лице на някого, както беше предположил преди това? Но обикновено на подставеното лице му се плаща наведнъж или участва в печалбата, а не получава сумата като месечни отчисления. Два милиона на месец. В определен смисъл точно незначителността на сумата беше тази, която комплицираше нещата. Но редовността на плащанията навяваше на някаква мисъл. Идея, която започваше да се оформя в главата на комисаря. Имаше едно съвпадение, което интригуваше.

Спря пред общината и влезе в отдел „Гражданско състояние“. Познаваше се с отговорника, господин Кризафули.

— Имам нужда от информация.

— Кажете, комисарю.

— Ако някой, който е роден във Вигата, умре в друго населено място, уведомяват ли ви за смъртта му?

— Има специално разпореждане за това — отговори уклончиво господин Кризафули.

— Спазва ли се?

— Обикновено — да. Но, вижте, трябва време. Знаете как се задвижват тези неща. Трябва да ви кажа обаче, че ако смъртта е настъпила в чужбина, направо забрави. Освен ако някой роднина не се заеме лично да…

— Не, лицето, което ме интересува, е починало в Трапани.

— Кога?

— Преди повече от две години.

— Как се е казвал?

— Джулиана ди Стефано.

— Веднага ще видим.

Господин Кризафули написа нещо на компютъра, който се виждаше в единия ъгъл на стаята, след това повдигна очи, за да погледне Монталбано.

— Оказва се, че е умряла в Трапани на шести май 1997 година.

— Написано ли е къде е живяла?

— Не. Но ако искате, след пет минути ще мога да ви кажа.

И на това място господин Кризафули направи нещо странно. Отиде на бюрото си, отвори чекмеджето, извади малка метална бутилка, отвинти капачката, изпи една глътка, затвори я и остави бутилчицата на видно място. След това се върна, за да продължи с компютъра. С оглед на това, че пепелникът върху масичката беше пълен с угарки от пура, чиято миризма се беше просмукала в стаята, комисарят си запали цигара. Току-що я беше загасил, когато чиновникът му съобщи полугласно:

— Намерих го. Живяла е на улица „Либерта“ 12.

Зле ли се беше почувствал? Монталбано искаше да го попита, но не успя да го направи навреме. Господин Кризафули се върна тичешком на бюрото си, грабна шишенцето и отпи още една глътка.

— Коняк е — обясни той. — След два месеца излизам в пенсия.

Комисарят го погледна въпросително, не разбираше каква е връзката.

— Аз съм чиновник от старата гвардия — каза господин Кризафули — и всеки път, когато трябва да направя някаква справка с голяма бързина, за която преди бяха нужни месеци, ми се завива свят.

* * *

За да пристигне в Трапани на улица „Либерта“, му трябваха два часа и половина. На номер дванайсет имаше малка сграда на три етажа, заобиколена от добре поддържана градинка. Давиде Грифо му беше обяснил, че апартаментът, в който е живяла леля му Джулиана, е бил купен от нея. Но може би след смъртта й е препродаден на хора, които дори не я познаваха, а сумата от продажбата почти със сигурност беше отишла за някое благочестиво дело. Отстрани до заключената градинска врата имаше домофон само с три имена върху него. Изглежда, апартаментите бяха доста големи. Натисна най-горното копче, където беше написано „Каваларо“. Отговори му женски глас:

— Да?

— Госпожо, извинете ме. Нуждая се от информация, отнасяща се до покойната госпожа Джулиана ди Стефано.

— Позвънете на апартамент две, копчето в средата.

Встрани от него на картонче беше написано „Баери“.

— Ау, какво е това нетърпение? Кой е? — каза друг женски глас, този път на старица, когато комисарят вече беше загубил търпение, тъй като беше звънял три пъти без никакъв отговор.

— Казвам се Монталбано.

— И какво искате?

— Бих искал да ви попитам нещо за госпожица Джулиана ди Стефано.

— Питайте.

— Така, по домофона ли?

— Защо, нещо дълго ли е?

— Би било по-добре, ако…

— Сега ще ви отворя — каза старческият глас. — А вие ще направите каквото ви казвам. Веднага щом вратата се отвори, влизате и спирате по средата на алеята. Ако не направите така, няма да ви отворя входната врата.

— Добре — каза примирено комисарят.

Спря се в средата на алеята и не знаеше какво да прави. След това видя капаците на един балкон да се отварят и там се появи старица с кок, цялата облечена в черно, с бинокъл в ръка. Приближи го до очите си и огледа внимателно Монталбано, който през това време, необяснимо защо, се изчервяваше и имаше чувството, че е гол. Старицата се прибра, затвори капаците и не след дълго се чу металическото изщракване на входната врата, която се отвори. Естествено, нямаше асансьор. На втория етаж вратата, на която беше написано „Баери“, беше затворена. Каква ли проверка още го очакваше?

— Как казахте, че се казвате? — попита го гласът от другата страна на вратата.

— Монталбано.

— Какъв занаят имате?

Ако й кажеше, че е комисар от полицията, възрастната жена щеше да получи някой удар.

— Чиновник в министерство.

— Имате ли документ?

— Да.

— Пъхнете го под вратата.

Въоръжен с юнашко търпение, комисарят се подчини. Минаха пет минути в пълна тишина.

— Сега ще ви отворя — каза старицата.

Едва тогава комисарят с ужас забеляза, че на вратата имаше четири ключалки. Като със сигурност от вътрешната й страна имаше както резе, така и верига. След десетина минути и различни шумове вратата се отвори и Монталбано осъществи влизането си в дом Баери. Беше поканен да се настани в просторен хол с тъмни и потискащи масивни мебели.

— Казвам се Асунта Баери — започна старицата, — а от документа ви се оказа, че сте от полицията.

— Точно така.

— За мен е удоволствие — каза иронично госпожа (или госпожица) Баери.

Монталбано дори не гъкна.

— Крадците и убийците правят каквото си поискат, а полицията — с оправданието, че поддържа реда — ходи по игрищата за футбол, за да гледа мачове! Или пък охранява сенатор Ардоли, който изобщо няма нужда от полицейски ескорт, защото е достатъчно някой да го погледне в лицето и ще умре от страх!

— Госпожо, аз…

— Госпожица.

— Госпожице Баери, обезпокоих ви, за да поговорим за госпожица Джулиана ди Стефано. Този апартамент е бил неин, нали?

— Да, господине.

— От нея ли сте го купили? — Ама че израз употреби! Поправи се: — От покойната ли?

— Не съм купувала нищо! Покойната, както вие я наричате, ми го завеща! От трийсет и две години живеех с нея. Дори й плащах наем. Малък, но плащах.

— В завещанието имаше ли и нещо друго?

— Значи, не сте от полицията, а от данъчното! Да, господине, остави ми и друг апартамент, който обаче е твърде малък. Давам го под наем.

— А на останалите? На другите оставила ли е нещо?

— Какви други?

— Хм, откъде да знам, някакви роднини…

— Остави нещичко на сестра си, с която се сдобриха, след като дълги години не си говореха.

— Знаете ли какво е това „нещичко“?

— Разбира се, че знам! Завещанието го направи пред мен и дори имам копие от него. На сестра си остави обор и салма^[1]. Малко нещо, така, колкото за спомен.

Монталбано остана като гръмнат. Можеше ли да се оставят трупове в наследство? Следващите думи на госпожица Баери изясниха недоразумението.

— Не, дори по-малко. Вие знаете ли на колко квадратни метра отговаря една салма земя?

— Наистина не бих могъл да знам — каза комисарят, съвземайки се.

— Когато Джулиана си тръгнала от Вигата, за да дойде тук, не е успяла да продаде нито обора, нито земята, които, изглежда, са в някаква падина. И когато направи завещанието си, реши да остави тези неща на сестра си. Стойността им е почти никаква.

— Знаете ли къде точно се намира оборът?

— Не.

— Но в завещанието би трябвало да е уточнено. А вие ми казахте, че имате копие от него.

— О, света Богородичке! Какво искате, да започна да го търся ли?

— Ако е възможно…

Старицата се изправи, мърморейки, излезе от стаята и се върна след по-малко от минута. Знаела е много добре къде се намира завещанието. Подаде му го неучтиво. Монталбано го погледна и най-накрая откри това, което го интересуваше.

Оборът беше упоменат като „селска постройка само с едно помещение“, с размерите на куб, на който всяка от страните беше четири метра. Приблизително с хиляда метра прилежаща земя. Малко, както беше казала госпожица Баери. Постройката се извисяваше в местност, наречена Мавъра.

— Благодаря и моля да ме извините за безпокойството — каза вежливо комисарят, ставайки.

— Защо ви интересува този обор? — попита старицата, която също се изправи.

Монталбано се поколеба, трябваше да намери някакво добро оправдание.

Но госпожица Баери продължи:

— Питам ви, защото сте вторият човек, който се интересува от него.

Комисарят седна отново, а също и госпожица Баери.

— Кога е било това?

— Ден след погребението на клетата Джулиана, когато сестра й и нейният съпруг все още бяха тук. Спяха в стаята в дъното.

— Ще ми обясните ли как е станало?

— Напълно ми беше изхвръкнало от главата, сега се сетих, защото се заговорихме. И така, в деня след погребението, беше почти време за ядене, звънна телефонът и аз отидох да се обадя. Беше някакъв мъж, каза ми, че е заинтересуван от обора и земята. Попитах го дали е разбрал, че клетата Джулиана е мъртва, а той ми отговори, че не знае. Попита ме с кого може да разговаря по този въпрос. Тогава му дадох съпруга на Маргерита, защото жена му беше наследницата.

— Чухте ли ги какво си казаха?

— Не, той излезе извън стаята.

— Онзи, който се обади, как каза, че се казва?

— Може и да е казал, но вече не си спомням.

— След това господин Алфонсо говори ли със съпругата си във ваше присъствие за телефонния разговор?

— Когато влезе в кухнята и Маргерита го попита с кого е разговарял, той й отговори, че е бил някой си от Вигата, който живеел в тяхната кооперация. И не обясни нищо друго. Право в десетката! Монталбано скочи на крака.

— Трябва да тръгвам, благодаря ви и още веднъж извинете — каза, отправяйки се към вратата.

— Ще ми задоволите ли любопитството? — попита го госпожица Баери, клатушкайки се след него. — Защо за тези неща не попитате Алфонсо?

— Кой Алфонсо? — каза Монталбано, който вече беше отворил вратата.

— Как кой Алфонсо? Съпругът на Маргерита.

Исусе! Тя не знаеше нищо за убийствата! Със сигурност нямаше телевизор и не четеше вестници.

— Ще го попитам — увери я комисарят вече от стълбището.

Спря се при първата телефонна кабина, която видя, слезе, напъха се в нея, но забеляза, че проблясваше червената светлинка. Телефонът не работеше. Забеляза още една, но телефонът и в нея беше повреден.

Изруга, знаейки, че добрата работа, която беше свършил до този момент, сега започваше да се закучва от малките препятствия, които винаги бяха предвестник на по-големи. От третата кабина най-накрая успя да се обади в полицейското управление.

— А, комисерийо, комисерийо! Къде се скрихте? Цяла сутрин ви…

— Катаре, след това ще ми разправяш. Можеш ли да ми кажеш къде се намира Мавъра?

Първо мълчание, а после смях, който трябваше да е подигравателен.

— Комисерийо, как да се разбере? Не знаете ли как сме се омешали във Вигата? Пълни сме с коногоанци, сме пълни.

— Прехвърли ме веднага на Фацио.

Коногоанци? Поразени от травматично увреждане на коногото? А какво е коного?

— Кажете, комисарю.

— Фацио, знаеш ли къде се намира местността Мавъра?

— Само момент, комисарю.

Фацио вкара в действие мозъка си, който беше като компютър. В главата му освен другите неща имаше и подробна карта на територията на Вигата.

— Комисарю, край Монтесерато е.

— Обясни ми как се стига дотам.

Фацио го упъти. А после каза:

— Съжалявам, но Катарела настоява да говори с вас. Откъде се обаждате?

— От Трапани.

— И какво правите в Трапани?

— След това ще ти кажа. Дай ми Катарела.

— Ало, комисерийо? Исках да ви съобщя, че тази сутрин…

— Катаре, какви са тези коногоанци?

— Африканците от Коного, комисерийо. Как се казват? Конголайци ли?

Окачи слушалката и потегли отново, спря пред голям железарски магазин на самообслужване. Купи си железен лост, длето, големи клещи, чук и ножовка. Когато отиде да плати, касиерката, красиво мургаво момиче, му се усмихна:

— Добър удар — каза.

Нямаше желание да й отговори. Излезе и се качи в колата. След малко реши да си погледне часовника.

Беше почти два часът и го мъчеше вълчи глад. Пред една гостилница, на чиято табела пишеше „При Борбоне“, имаше спрени няколко големи камиона. Значи, там се ядеше добре. В него се проведе кратка, но свирепа борба между ангела и дявола. Победи ангелът. Продължи към Вигата.

— Дори един сандвич? — чу дявола, който го питаше с хленчещ глас.

— Не.

Наричаха го Монтесерато, хълмиста верига, достатъчно висока, която разделяше Монтелуза от Вигата. Тръгваше почти от морето и продължаваше пет или шест километра към полята във вътрешността. Върху последния й хребет се издигаше стар голям чифлик. Беше изолирано място. И такова си беше останало, въпреки че във времената на разточително строителство на обществени съоръжения и сгради, в отчаяното търсене на места, които да оправдаят пътища, мостове, надлези или тунели, го бяха свързали с една асфалтова лента към междуградския път Вигата — Монтелуза. За Монтесерато му говори преди няколко години старият училищен директор Бурджо. Беше му разказал, че през четирийсет и четвърта година ходил на излет в Монтесерато със свой американски приятел, журналист, с когото веднага си били допаднали. Вървели с часове из полята, след това започнали да се катерят, почивайки си от време на време. Когато чифликът вече се разгърнал пред очите им, обграден от високи зидове, били спрени от две кучета, каквито както директорът, така и американецът никога дотогава не били виждали. Те били с тяло на хрътка, но с много къса и завита като на прасе опашка, дълги уши като на ловджийските породи и свиреп поглед. Песовете буквално ги обездвижили и щом се помръднели, веднага започвали да ръмжат. Най-накрая минал на кон някакъв човек от чифлика, който ги придружил. Главата на семейството ги завел да разгледат останките на древен манастир. Там директорът и американецът видели върху влажна и намираща се в окаяно състояние стена една изключителна фреска на Рождеството. Все още можело да се разчете и годината: хиляда четиристотин и десета. Върху нея били изобразени и три кучета, напълно еднакви с тези, които ги спрели на идване. Много години след това, при построяването на асфалтирания път, директорът поискал да се върне. Манастирските руини вече ги нямало, а на тяхно място се ширел огромен гараж. Може би стената с фреската е била разрушена. Около гаража все още се намирали късчета от цветната мазилка.

Намери параклисчето, за което го беше предупредил Фацио, а десет метра след него започваше селски път, който се спускаше по хълма.

— Много е стръмен, внимавайте! — беше казал Фацио.

Какво ти стръмен! На места ставаше перпендикулярен. Монталбано напредваше бавно. Когато стигна до средата на склона, спря, слезе и погледна от ръба на пътя. Панорамата, която се ширна пред очите му, можеше да бъде според вкуса на този, който я наблюдаваше, отвратителна или много красива. Нямаше дървета, нямаше и други къщи освен тази сто метра по-надолу, на която се виждаше покривът. Земята беше необработваема. Изоставена сама на себе си, беше родила изключително разнообразие от диви растения. Малката къщурка беше напълно погребана сред високата трева, с изключение само на покрива, очевидно скоро ремонтиран, и непокътнатите й водостоци. Монталбано забеляза със странно усещане и електрическите и телефонните кабели, които, тръгвайки от някаква далечна и невидима точка, свършваха във вътрешността на бившия обор. Не се вписваха в този пейзаж, който, изглежда, е бил винаги такъв, още от самото начало.