Андреа Камилери
Екскурзия в Тиндари (11) (Комисарят Монталбано е потресен)

11

Изобщо не можа да дремне, цялото му спане беше по-малко от три часа и се състоеше от въртене в леглото, а досадните чаршафи се увиваха около него, все едно беше мумия. От време на време палеше лампата и поглеждаше снимката, която беше оставил върху нощното шкафче, сякаш се надяваше да стане чудо и изведнъж зрението му толкова да се изостри, че да може да разчете номера на пунтото, което се движеше зад автобуса. Нюхът му като на ловджийско куче му подсказваше, че там е скрит ключът, с който можеше да отвори правилната врата. Телефонното позвъняване в шест часа му дойде като избавление. Трябваше да е Мими. Вдигна телефона.

— Комисарю, събудих ли ви?

Не беше Мими, а Фацио.

— Не, Фацио, не се безпокой. Ще ми споделиш ли за какво се обаждаш?

— Да, господин комисар. Наложи ми обичайното наказание: пет пъти „Аве Мария“ и три пъти „Отче наш“.

— Разбрахте ли се?

— Да, господине. Работата е потвърдена. Ще се върши на мръкване. И така, трябва да се срещнем…

— Почакай, Фацио, не говори по телефона. Отивай да си почиваш. Ще се видим в полицейското управление към единайсет.

Помисли си и за Мими, който се лишаваше от сън, за да изгледа касетите на Нене Санфилипо. Беше по-добре да престане и също да върви в леглото за няколко часа. Работата, която трябваше да свършат привечер, не беше от тия, които можеш да отметнеш както и да е. Налагаше се всичките до един да са в най-добрата си кондиция. Така беше, но той нямаше номера на Нене Санфилипо. О, боже, ако трябваше да поиска от Катарела да намери този номер, който го имаше някъде из полицейското управление, за този вариант дори не му се мислеше. Фацио трябваше да го знае. Връщаше се вкъщи и му се беше обадил от мобилния си телефон. Хубаво, ама той нямаше и номера на джиесема на Фацио. А едва ли номерът на Санфилипо фигурираше в телефонния указател на Вигата. Отвори указателя, прелисти го и потърси с поглед. Имаше го. Защо ли винаги когато някой търси даден номер, тръгва с предубеждението, че в указателя го няма? Мими вдигна на петото позвъняване.

— Кой се обажда?

Заместникът му беше отговорил с нисък и предпазлив глас. Вероятно през главата му беше преминала мисълта, че в този час не може да се обажда друг освен някой приятел на Санфилипо. По най-гаднярския начин Монталбано го насърчи. Умееше прекрасно да си променя гласа, преправи го да стане младежки и предизвикателен.

— Не, кажи ми ти кой си бе, лайнар!

— Първо ти ми кажи.

Мими не го разпозна.

— Търся Нене. Дай ми го.

— Не е вкъщи. Но може да ми кажеш на мен, а аз…

— Тогава, щом Нене го няма вкъщи, означава, че Мими е там.

Монталбано чу цяла тирада от богохулства и чак след това раздразнения глас на Ауджело, който вече го беше разпознал.

— Само на луд като теб може да му мине през ума да започне да си прави шеги по телефона в шест часа сутринта. Ама как ти се раждат такива идеи в главата! Защо не отидеш да се прегледаш?

— Намери ли нещо?

— Нищо. Ако бях намерил нещо, щях да ти се обадя, нали!

Ауджело все още беше ядосан заради шегата.

— Слушай, Мими, тъй като тази вечер трябва да свършим нещо важно, помислих си, че е по-добре да оставиш всичко и да отидеш да си почиваш.

— Какво трябва да правим тази вечер?

— След това ще ти кажа. Ще се видим в полицейското управление към три следобед. Добре ли е така?

— Екстра е. Защото на мен от гледането на тези касети ми идва желание да стана монах от Ордена на цистерианците на строгия пост. Хайде да направим така — ще изгледам още две и после се връщам вкъщи.

Комисарят прекъсна връзката и набра номера на повереното му полицейско управление.

— Ало! Ало! Говори полицейското управление! Кой ми тилифонира?

— Монталбано съм.

— Лично и пирсонално ли?

— Да. Катаре, кажи ми, ако греша, но май си спомням, че имаш приятел от криминологията в Монтелуза.

— Да, господин комисерийо. Чико де Чико. Един много висок, неаполитанец, в смисъл че е от Салерно, той наистина е душа човек. Представете си, че една прекрасна сутрин ми тилифонира и ми каза, че…

Ако не го прекъснеше веднага, Катарела беше способен да му разкаже всички подробности за приятеля си Чико де Чико.

— Слушай, Катаре, историята ще ми я разкажеш по-късно. Към колко часа обикновено отива на работа?

— Чико отива на работа около когато стане към девет. Да кажем, че след един-два часа.

— Този Де Чико е от фотографския отдел, нали?

— Да, господин комисерийо.

— Би ли могъл да ми направиш една услуга? Да се обадиш на Де Чико и да се уговориш с него. Сутринта трябва да му занесеш една…

— Не мога да я занеса, комисерийо.

— Защо?

— Ако искате, аз това нещо въпреки това ще му го занеса, но Де Чико със сигурност, ама сигурно го няма тази сутрин. Каза ми го Де Чико лично вчера, когато ми тилифонира.

— И къде е?

— В Монтелуза. В дирекцията на полицията. Но всички са се събрали.

— Какво трябва да правят?

— Господин началникът на полицията е поканил да дойде от Рим един голям, ама много голям криминолог, който трябва да им чете лекция.

— Една лекция ли?

— Да, комисерийо. Де Чико ми каза, че лекцията е какво трябва да правят, ако случайно трябва да отидат да пишкат.

Монталбано се изуми.

— Какво ми говориш, Катаре?

— Кълна ви се, комисерийо.

В този момент комисарят получи озарение.

— Катаре, не е пишкане, а пи-пи-а, ППА^[1]. Което означава „вероятен профил на агресора“. Разбра ли?

— Не, господин комисерийо. Какво трябваше да нося на Де Чико?

— Една снимка. Имам нужда да я увеличи.

От другата страна на линията настана мълчание.

— Ало, Катаре, там ли си?

— Да, господине, не съм помръдвал. Все тук си стоя. Размишлявам.

Минаха цели три минути.

— Катаре, опитай се да разсъждаваш по-бързо.

— Комисерийо, изглежда, ако вие ми донесете снимката, аз я взема и ви сканирам.

Монталбано изпадна в недоумение.

— Защо искаш да ме скалпираш?

— Не, комисерийо, не искам да ви скалпирам, а да сканирам снимката.

— Катаре, обясни ми. Имаш предвид на компютъра ли?

— Да, господин комисерийо. На скенера. И ако аз не я сканирам, защото е нужен много, ама много добър скенер, ще я занеса на доверен приятел.

— Добре, благодаря. Ще се видим след малко.

Затвори и веднага телефонът звънна.

— Бинго! Бинго! — Беше Мими Ауджело, превъзбуден. — Уцелих десетката, Салво. Почакай ме. След петнайсет минути съм при теб. Работи ли ти видеото?

— Да. Безсмислено е да ми го показваш, Мими. Знаеш, че тези порнофилми са ми скучни и ме дразнят.

— Ама това не е порно, Салво.

Затвори и веднага телефонът пак иззвъня.

— Най-накрая!

Беше Ливия. Това „най-накрая“ обаче не беше изречено с радост, а с абсолютна студенина. Иглата от личния барометър на Монталбано започна да трепти към показание „буря“.

— Ливия! Каква хубава изненада!

— Сигурен ли си, че е толкова хубава?

— Защо да не е?

— Защото от дни нямам връзка с теб. Не си правиш труда дори да ми се обадиш! Набирах те няколко пъти, но все не си си у дома.

— Можеше да ми се обадиш в работата.

— Салво, знаеш, че не обичам да ти се обаждам там. Знаеш ли какво направих, за да разбера нещо за теб?

— Не. Кажи?

— Купих си вестник „Джорнале ди Сичилия“. Чел ли си го?

— Не. Какво е написано?

— Че си в люта схватка с цели три престъпления, двойка старци и един двайсетгодишен. Авторът на статията намеква, че си се видял в чудо. Всъщност казва, че си в упадък.

Това можеше да е спасителният изход. Да каже, че е нещастен, изостанал във времето, почти със загубен разсъдък. Така Ливия щеше да се успокои и може би дори щеше да се отнесе с разбиране.

— Ах, Ливия, скъпа, това е вярно! Може би започвам да остарявам, може би мозъкът ми вече не е какъвто е бил…

— Не, Салво, бъди спокоен! Мозъкът ти си е същият. И с тази твоя ужасна рецитация на треторазреден актьор ми даваш доказателство за това. Искаш да те съжалявам ли? Знай, че няма да се хвана! Познавам те твърде добре. Обади ми се! През свободното си време, естествено.

Затвори. Трябваше ли, а и как бе възможно всеки телефонен разговор с Ливия да завършва с караница?

Отиде в кухнята, напълни кафеварката и я сложи на огъня. Докато я чакаше, отвори балконската врата и излезе на верандата. Денят беше от тези, които те изпълват с радост. Светли и топли цветове, спокойно море. Пое си дълбоко въздух и в този момент телефонът отново звънна.

— Ало! Ало!

Никой не отговори, но телефонът зазвъня отново. Но как, след като държеше слушалката вдигната? После разбра, че не е телефонът, а звънецът на входната врата.

Беше Мими Ауджело, който се оказа по-бърз от пилот във Формула 1. Стоеше на вратата и не се решаваше да влезе, а усмивката разсичаше на две лицето му. Държеше в ръката си видеокасета и я размахваше под носа на комисаря.

— Гледал ли си някога „Бягството“^[2]?

— Да, гледал съм го.

— Хареса ли ти?

— Доста.

— Тази е по-добрата версия.

— Мими, решавай дали ще влизаш! Последвай ме в кухнята, защото кафето е готово.

Наля за себе си, както и за Мими, който беше тръгнал след него.

— Да отидем оттатък — каза Ауджело.

Изпразни чашата си на една глътка и със сигурност опари гърлото си, но ужасно бързаше, изпълнен с нетърпение да покаже на Монталбано онова, което беше открил, и най-вече да му се похвали с добрата си интуиция. Напъха касетата, но беше толкова превъзбуден, че се опита да я вкара от обратната страна. Попържи светците, сложи я правилно и я пусна. След около двайсет минути от филма „Бягството“, които Мими превъртя на бърз режим, имаше още пет минути изтрити, през които се виждаха само бели подскачащи точици, а вместо звук се чуваше някакво бръмчене. Мими го спря напълно.

— Струва ми се, че не говорят — каза.

— Какво означава „струва ми се“?

— Не гледах последователно записа, а на прескоци. След това се появи картина. Двойно легло, покрито със снежнобял чаршаф, две възглавници, нагласени като облегалки, едната беше подпряна направо върху светлозелената стена. Виждаха се дори две много елегантни нощни шкафчета от светло дърво. Това не беше спалнята на Санфилипо. През следващата още една минута не се случи нищо, но беше ясно, че който боравеше с камерата, се опитваше да я фокусира добре, и картината изчезна. Миг след това всичко почерня. После се върна същият кадър, но по-конкретен, защото нощните шкафчета повече не се виждаха. Този път на леглото лежеше около трийсетгодишна жена, напълно гола, с прекрасен тен, хваната в цял ръст. Епилацията се отличаваше, защото там кожата изглеждаше снежнобяла, очевидно е била защитена от слънчевите лъчи с прашки. Като я видя, комисарят най-напред изпита потрес. Със сигурност я познаваше! Къде се бяха срещали? В следващия момент се поправи: не, не я познаваше, но някъде я беше виждал. На страниците на някаква книга или репродукция. Защото жената, леко наклонена наляво, с ръце зад главата, чиито много дълги крака и ханш бяха на леглото, а останалата част от тялото й — повдигнато на възглавниците, беше образ и подобие на „Голата маха“ на Гоя. Монталбано остана с това объркано впечатление не само заради позата й, но и защото непознатата имаше същата прическа, макар че едва-едва се усмихваше.

„Като Джокондата“ — премина през ума на комисаря, тъй като вече беше поел по пътя на художествените сравнения.

Камерата беше неподвижна, като омагьосана от самата картина, която заснемаше. Непознатата лежеше на чаршафа и възглавниците, чувствайки се отпусната и напълно удобно там, където се намираше. Истинска жена за леглото.

— Тази ли е, за която си мислеше, докато четеше писмата?

— Да — отговори Ауджело.

Мими беше успял само с една сричка да изрази целокупната гордост на света.

— Как успя да го направиш? Май ми каза, че си я виждал мимоходом няколко пъти. И винаги облечена.

— Виж, в писмата си Нене я описва, рисува я с думи. Напротив, не прави картина, а гравюра.

Защо ли въпросната жена предизвикваше в мисълта асоциации с изкуството?

— Например — продължи Мими — говори за диспропорцията между дължината на краката и тази на торса й, който, погледни го добре, в съотношение с тях би трябвало да е малко по-дълъг от това, което е. След това описва прическата, формата на очите й…

— Разбрах — отсече Монталбано, обзет от прилив на завист.

Нямаше съмнение, че Мими има набито око за жените.

Междувременно камерата се беше фокусирала върху стъпалата на жената, след това много бавно се спусна по тялото й, с кратки забавяния върху пубиса, пъпа, зърната на гърдите и се спря върху очите й.

Възможно ли беше зениците на жената да бяха разпалени от някаква вътрешна светлина, толкова силна, че да превърне сияйния й поглед в хипнотична фосфоресценция? Каква беше тази жена, опасно нощно животно? Погледна по-добре и се успокои. Не, това не бяха очи на вещица, в зениците й се отразяваше блясъкът от използваните от Нене Санфилипо прожектори, за да освети по-добре сцената. Камерата се отмести върху устата й. Устните й — като два пламъка — заемаха цялата картина, движеха се, притваряха се, а котешкото крайче на езика й надзърна през тях, обиколи първо горната, а след това и долната й устна. Нямаше никаква вулгарност в това, но двамата мъже, които я гледаха, останаха зашеметени от неудържимата чувственост на този жест.

— Върни назад и пусни звука докрай — каза внезапно Монталбано.

— Защо?

— Каза нещо, сигурен съм в това.

Мими изпълни. Кадърът с устата едва се беше показал, когато мъжки глас промърмори нещо неразбираемо.

— Да — отговори отчетливо жената. И започна да облизва с език устните си.

И така, звук имаше. Рядко, но го имаше. Ауджело го остави силно увеличен.

След това камерата се спусна по врата й, докосна го като гальовна ръка от ляво надясно и от дясно наляво, отново и отново, милувка, предизвикваща спазми. В действителност чу се, че тя издаде леко стенание.

— Морето е — каза Монталбано.

Мими го погледна смаяно, повдигайки с мъка очите си от екрана.

— Какво?

— Постоянният и ритмичен шум, който се долавя. Не е типичното шумолене, което се чува като фон. Това е шумът на морето, когато е леко бурно. Къщата, където снимат, е точно на брега на морето, като моята.

Този път погледът на Мими се изпълни с възторг.

— Какво набито ухо имаш, Салво! Ако това е шумът на морето, тогава знам къде са направили този запис.

Комисарят се надвеси напред, взе дистанционното и върна лентата.

— Ама как така? — започна да протестира Ауджело. — Няма ли да продължим? След като ти казах, че я гледах с прескачане!

— Ще я видиш изцяло, когато станеш добро дете. Междувременно, в състояние ли си да направиш обобщение на онова, което си успял да видиш?

— Продължава така: бюст, пъп, коремче, венерин хълм, бедра, крака, ходила. След това тя се обръща и той я заснема в пълен план отзад. Накрая тя се връща към позата си по гръб, поляга още по-добре, слага си възглавницата под задника и отваря крака, колкото е достатъчно камерата да…

— Добре, добре — прекъсна го Монталбано. — И нищо друго ли не се случва? Мъжът изобщо ли не се вижда?

— Изобщо. И нищо друго не се случва. Затова ти казах, че не е порнографска работа.

— Не?

— Не. Този запис е ода на любовта.

Мими имаше право и Монталбано не му отвърна.

— Искаш ли да ми представиш госпожата? — попита.

— С истинско удоволствие. Казва се Ваня Титулеску, на трийсет и една години, румънка.

— Бежанка?

— В никакъв случай. В Румъния баща й е бил министър на здравеопазването. Тя самата е дипломиран лекар, но тук не практикува. Бъдещият й съпруг вече е бил знаменитост в своята област, когато е поканен в Букурещ за цикъл от лекции. Влюбват се, или поне той се влюбва в нея, довежда я в Италия и се женят. Въпреки че е с двайсетина години по-възрастен от нея. Момичето обаче се е възползвало незабавно от възможността.

— Откога са женени?

— От пет години.

— Ще ми кажеш ли кой е съпругът й? Или искаш да ми разкриваш историята на порции?

— Професор доктор Еудженио Иняцио Ингро, магьосникът по трансплантации.

Известно име, появяваше се по вестниците и по телевизията. Монталбано се опита да възкреси спомена си за него. В съзнанието му се появи мътната картина на висок, елегантен и несловоохотлив мъж. Наистина беше считан за хирург с вълшебни ръце, канеха го да оперира из цяла Европа. Имаше си и собствена клиника в Монтелуза, където беше роден и все още пребиваваше.

— Имат ли деца?

— Не.

— Извинявай, Мими, но цялата тази информация тази сутрин ли я събра, след като изгледа лентата?

Мими се усмихна.

— Не, поинтересувах се, след като се убедих, че жената от писмата е тя. Лентата беше само потвърждение.

— Какво друго знаеш?

— Че тук, в нашия край, и по-точно между Вигата и Сантоли, имат вила край морето с малък частен плаж. Разбира се, същата, в която са направили записа, възползвайки се от някое пътуване на съпруга й извън Монтелуза.

— Той ревнив ли е?

— Да. Но не прекалено. Може би защото не събрах клюки за нея, че му слага рога. Тя и Санфилипо са се оказали много дискретни, за да не излезе наяве нищо за връзката им.

— Ще ти задам един по-конкретен въпрос, Мими. Професор Ингро способен ли е да убие или да накара да убият любовника на съпругата му, ако разбере за изневярата?

— Защо се обръщаш към мен? Това е въпрос, който би трябвало да зададеш на Ингрид, която й е приятелка. Впрочем кога ще се видиш с нея?

— Бяхме се уговорили за тази вечер, но трябваше да го отложа.

— Ах, да, спомена ми за някаква важна работа, нещо, което трябвало да свършим на здрачаване. За какво се отнася?

— Сега ще ти кажа. Касетата я остави тук, при мен.

— Искаш да я покажеш на шведката ли?

— Разбира се. И така, приключвайки временно случая, ти какво мислиш за убийството на Нене Санфилипо?

— Какво трябва да мисля, Салво? По-ясно от това! Професор Ингро разбира по някакъв начин за любовната интрига и поръчва убийството на младежа.

— А защо не и нейното?

— Защото е щяло да стане огромен скандал, международен. А той не може да слага петна върху личния си живот, защото това може да доведе до намаляване на печалбите му.

— Не е ли богат?

— Много е богат. Поне би могъл да бъде, ако не страдаше от мания, която да му изяжда купища пари.

— Играе комар ли?

— Не, не играе. Може би само на Коледа на „Черен Петър“. Манията му са картините. Говорят, че в сейфовете на много банки са оставени картини, негова собственост, които са с огромна стойност. Не може да се владее пред картина, която му харесва. В състояние е дори да плати на някого, за да му я открадне. Злите езици разказват, че ако собственикът на някое платно на Дега му предложи размяна със съпругата му Ваня, би приел, без да се колебае. Какво ти е, Салво? Не ме ли чуваш?

Ауджело беше забелязал, че началникът му витае из облаците. В действителност комисарят се питаше: защо винаги щом се споменеше Ваня Титулеску, му изплуваше все една и съща асоциация, свързана с живописта?

— Струва ми се, че започвам да разбирам — каза Монталбано, — според теб убийството на Санфилипо е поръчано от доктора.

— Е, кой друг, ако не той?

Мисълта на комисаря се насочи към снимката, която все още стоеше на нощното му шкафче. Остави обаче тази мисъл да отлети, защото първо трябваше да изчака отговора на Катарела, новия оракул.

— И така, ще ми кажеш ли каква е тази работа, която трябва да вършим довечера? — попита Ауджело.

— Тази вечер? Нищо, трябва да отидем да заловим Япикину, обожаемия внук на Балдучо Синагра.

— Този, който се укрива от правосъдието ли? — попита Мими, скачайки на крака.

— Него, да, господине.

— А ти знаеш ли къде се крие?

— Все още не, но ще ни го каже един свещеник.

— Един свещеник? Ама що за дивотия е тази история? Сега ми я изложи цялата отначало, без да пропускаш нищо.

Монталбано започна отначало и не пропусна нищо.

— Света Богородице! — изрече накрая Ауджело, хващайки се за главата със стиснати юмруци. Изглеждаше като илюстрация към раздел „Уплаха“ от наръчник по актьорско майсторство от деветнайсети век.