Андреа Камилери
Екскурзия в Тиндари (2) (Комисарят Монталбано е потресен)

2

Бяха прекъснати от гневни крясъци, които идваха откъм преддверието.

— Иди да видиш.

Фацио излезе, гласовете се успокоиха и след малко се върна.

— Някакъв господин, който се караше с Катарела, че не го пуска да мине. Иска на всяка цена да говори с вас.

— Какво чакаш?

— Струва ми се доста превъзбуден, комисарю.

— Да го чуем.

Влезе четирийсетгодишен очилат мъж, добре облечен, сресан на път, с вид на достоен за уважение служител.

— Благодаря ви, че ме приехте. Вие сте комисар Монталбано, нали? Казвам се Давиде Грифо и съжалявам, че повиших тон, но не разбирах какво ми казваше вашият полицай. Чужденец ли е?

Монталбано предпочете да запази мълчание.

— Слушам ви.

— Вижте, живея в Месина и работя в общината. Женен съм. Тук живеят родителите ми, единствен син съм. Тревожа се за тях.

— Защо?

— Обаждам им се от Месина два пъти в седмицата, в четвъртък и неделя. Преди две вечери, в неделята, не ми отговориха. И оттогава повече не съм ги чувал. Прекарах адски часове в тревога, след това съпругата ми каза да се качвам на колата и да идвам във Вигата. Вчера вечерта се обадих на портиерката, за да разбера дали има ключове от апартамента на родителите ми. Отговори ми, че няма. Съпругата ми ме посъветва да се обърна към вас. Виждала ви е два пъти по телевизията.

— Желаете да пуснете молба за издирването им ли?

— Най-напред ви моля за разрешение да разбия вратата.

Гласът му потрепери.

— Може да се е случило нещо лошо, комисарю.

— Добре. Фацио, извикай Гало.

Фацио излезе и се върна с колегата си.

— Гало, придружи този господин. Трябва да разбие вратата на апартамента на родителите си. От миналата неделя няма ни вест, ни кост от тях. Къде казахте, че живеят?

— Все още не съм ви казал. На улица „Кавур“ 44.

Монталбано остана със зяпнала уста.

— О, света Богородичке! — каза Фацио.

А Гало беше обзет от яростна кашлица и излезе от стаята, за да потърси чаша вода.

Давиде Грифо пребледня, изплашен от ефекта, който предизвикаха думите му, и се заоглежда наоколо.

— Какво толкова казах? — попита полугласно.

* * *

Веднага щом Фацио спря пред номер четирийсет и четири на улица „Кавур“, Давиде Грифо отвори вратата и се втурна през входната врата.

— Откъде ще започнем? — попита Фацио, докато заключваше колата.

— От изчезналите старци. Мъртвият си е мъртъв и може да почака.

На входната врата се сблъскаха с Грифо, който вече излизаше със скоростта на захвърлена топка.

— Портиерката ми каза, че тази нощ е извършено убийство! На човек, който е живял в тази кооперация!

Едва тогава забеляза върху тротоара бялото очертание на тялото на Нене Санфилипо. Започна неудържимо да трепери.

— Успокойте се — каза комисарят, слагайки ръката си върху рамото му.

— Не… но се страхувам…

— Господин Грифо, мислите ли, че родителите ви може да са забъркани в случай с убийство?

— Шегувате се, нали? Родителите ми са…

— Тогава? Оставяте настрани факта, че тази сутрин тук отпред са убили някого. По-скоро да се качваме да видим горе.

Госпожа Чичина Рекуперо, портиерката, се въртеше из портиерната стаичка — два на два метра, като някои мечки, които излизат полудели от клетката си и започват да се поклащат от крак на крак. Можеше да си го позволи, защото беше мършава жена и малкото пространство, което имаше на разположение, й стигаше и дори оставаше, за да се движи из него.

— О, боже, боже! Света Богородичке! Какво стана с тази къща? Какво стана? Каква магия са ни направили? Тук веднага, ама веднага трябва да се извика свещеник, за да напръска със светена вода!

Монталбано я хвана за ръката и я накара да седне.

— Не разигравайте театър! Престанете да се кръстите и отговорете на въпросите ми. Откога не сте виждали семейство Грифо?

— От миналата събота сутринта, когато госпожата се върна от пазар.

— Вече е сряда, а вие не се ли обезпокоихте?

Портиерката се засегна:

— Защо, трябваше ли? Тези не позволяваха на никого да се доближи до тях! Бяха надменни! И изобщо не ми пука, ако синът им ме чува! Излизаха, прибираха се с напазаруваното, затваряха се в дома си и по три дни никой не ги виждаше! Знаят телефонния ми номер, ако са имали нужда, щяха да ми се обадят!

— Случвало ли се е?

— Какво да се е случвало?

— Да ви се обаждат.

— Да, няколко пъти се е случвало. Когато господин Фофо, съпругът й, се чувстваше зле, госпожата ми се обади да я сменя, за да отиде до аптеката. Друг път беше, когато им се спука маркучът на пералнята и се наводниха. Третият път — когато…

— Това е достатъчно, благодаря. Казахте, че нямате ключове?

— Не, нямам, казах ви, че нямам! Госпожа Грифо ми е оставяла ключ миналата година лятото, когато отидоха на гости при сина си в Месина. Трябваше да поливам цветята в саксиите, които държат на терасата. След това си го взе, без дори да ми благодари, нищо, дори дума не обели, все едно съм им прислужница, слугиня! А вие сте тръгнали да ми обяснявате, че трябва да се притеснявам за тях? Твърде възможно е, ако се бях качила на четвъртия етаж, за да ги попитам дали се нуждаят от нещо, да ме пратят по дяволите!

— Искате ли да се качваме? — попита Давиде Грифо, който се беше подпрял на стената. Имаше вид на човек, чиито крака не го държат добре.

Взеха асансьора и се качиха на четвъртия етаж. Давиде веднага изскочи навън. Фацио доближи устните си до ухото на комисаря.

— Има по четири апартамента на етаж. Нене Санфилипо е живял точно под този на семейство Грифо — посочи с брадичката си Давиде, който, облегнат с цялото си тяло на вратата на апартамент седемнайсет, натискаше упорито звънеца.

— Отместете се встрани, ако обичате.

Давиде сякаш не чу и продължи да натиска звънеца. Чуваше се как звъни напразно в далечината. Фацио мина напред, хвана мъжа за раменете и го отмести. Комисарят извади от джоба си голям ключодържател, от който висяха десетина железца с различна форма. Шперцове, подарък от един крадец, на когото беше приятел. Суети се около бравата около пет минути: проблемът не беше само в пружината на ключалката, но и в четирите завъртания на ключа.

Вратата се отвори. Монталбано и Фацио стояха със силно разширени ноздри, за да усетят миризмата, която идваше отвътре. Фацио държеше Давиде за ръката, който напираше да се втурне. Смъртта след два дни започва да вони. Нищо такова, в апартамента миришеше само на застоял въздух.

Фацио отпусна хватката си и Давиде отскочи, започвайки веднага да вика:

— Татко! Мамо!

Цареше съвършен ред. Прозорците бяха затворени, леглата оправени, кухнята подредена, мивката без мръсни чинии в нея. В хладилника имаше сирене, една опаковка шунка, маслини и половин бутилка бяло вино. Във фризера четири парчета месо и два барбуна. Ако бяха отпътували за някъде, със сигурност са имали намерение скоро да се върнат.

— Родителите ви имат ли роднини?

Давиде беше седнал в едно кресло, като се държеше с двете ръце за главата.

— Татко — не. Мама — да. Брат в Комизо и сестра в Трапани, но тя е покойница.

— Не е ли възможно да са отишли в…

— Не, комисарю, изключено е. Не са се чували от месец. Не се виждаха често.

— Значи, нямате абсолютно никаква идея къде може да са отишли?

— Не. Ако имах, щях да се опитам да ги потърся.

— Последният път, когато сте говорили с тях, е бил миналата седмица в четвъртък вечерта, така ли е?

— Да.

— Не ви ли казаха нещо, което би могло…

— Нищо, ама нищо.

— За какво говорихте?

— За обичайните неща, за здравето, за внучета… Имам две момчета, Алфонсо, като татко, и Джовани, едното е на шест години, а другото на четири. Много ги обичат. Всеки път, когато идваме да ги видим във Вигата, ги обсипват с подаръци.

Давиде не се опитваше да спре сълзите си.

Фацио, който вече беше обходил апартамента, се върна, разпервайки ръце.

— Господин Грифо, безсмислено е да стоим тук. Надявам се да ви дам някаква информация колкото е възможно по-скоро.

— Комисарю, от общината ми позволиха да отсъствам няколко дни. Мога да остана във Вигата поне до утре вечерта.

— Що се отнася до мен, можете да останете колкото искате.

— Не, друго имах предвид. Може ли да спя тук тази нощ?

Монталбано се замисли върху това за момент. В трапезарията, която вероятно беше и хол, имаше малко писалище с документи върху него. Искаше да ги прегледа на спокойствие.

— Не, в този апартамент не може да спите. Съжалявам.

— Но ако случайно някой се обади по телефона…

— Кой? Родителите ви ли? Какви мотиви биха имали да се обаждат в дома си, знаейки, че в него няма никого?

— Не, казвах, ако се обади някой, който има сведения…

— Това е вярно. Незабавно ще поставя телефона под контрол. Фацио, погрижи се ти за това. Господин Грифо, ще ми трябва снимка на родителите ви.

— Имам в джоба си, комисарю. Правих я, когато дойдоха в Месина. Казват се Алфонсо и Маргерита.

Започна да хлипа, докато подаваше снимката на Монталбано.

* * *

— Пет по четири е двайсет, двайсет без две прави осемнайсет — каза Монталбано на междустълбищната площадка, след като Грифо си беше тръгнал повече объркан, отколкото убеден.

— Започнахте да полудявате ли? — попита Фацио.

— Ако математиката е точна наука, след като сградата е на пет етажа, означава, че в нея има двайсет апартамента.

Но в действителност са осемнайсет, като изключим тези на семейство Грифо и Нене Санфилипо. Казано с прости думи, трябва да разпитаме цели осемнайсет фамилии. На всяко семейство трябва да зададем по два въпроса: Какво знаете за Грифо? Какво знаете за Нене Санфилипо? Ех, ако онзи голям рогоносец Мими беше с нас да ни помогне…

За вълка говореха, а той в кошарата. В този момент телефонът на Фацио иззвъня.

— Господин Ауджело е. Пита дали имате нужда от него.

Монталбано почервеня от яд.

— Веднага да идва. До пет минути трябва да е тук, дори да се наложи да си изпотроши краката от бързане.

Фацио предаде.

— Междувременно, докато дойде — предложи комисарят, — да отидем да си вземем по кафе.

 

 

Когато се върнаха на улица „Кавур“, Мими вече ги чакаше. Фацио се отдалечи дискретно.

— Мими — започна Монталбано, — вече наистина започва да ми писва от теб. Липсват ми думи, за да ти го опиша. Може ли да знам какво ти минава през ума? Знаеш ли, че…

— Знам — прекъсна го Ауджело.

— Какво, по дяволите, знаеш?

— Това, което трябва да знам. Че сгреших. Факт е, че се чувствам странно и съм объркан.

Ядът на комисаря премина. Мими стоеше пред него не с обичайното си свръхбезразличие, а с изражение, което никога преди това не е имал. Някак си безропотен и смирен.

— Мими, може ли да знам какво ти се е случило?

— След това ще ти кажа, Салво.

Беше на път да сложи ръка върху рамото му, за да го утеши, когато внезапно го обзе съмнение, което го спря. Ами ако този кучи син Мими се държеше с него така, както той с Бонети-Алдериги, симулирайки раболепно държание, което в действителност беше подигравка? Ауджело беше специалист по разиграването на трагични роли. Заради подозрението се въздържа от радушния си жест. Съобщи му за изчезването на семейство Грифо.

— Ти се заеми с наемателите от първия и втория етаж, Фацио с тези от петия и от партера, а аз ще имам грижата за тези от третия и четвъртия.

* * *

Трети етаж, дванайсети апартамент. Петдесетгодишната госпожа Кончета Бурджо, вдовицата на Ло Масколо, се представи с монолог, който има много голям ефект.

— Не ми говорете, комисарю, за този Нене Санфилипо! Не ми говорете! Убиха го, горкичкия, Бог да го прости! Но ме изкарваше от равновесие, направо ме изкарваше! През деня никога не си стоеше вкъщи. Но през нощта — да. И тогава за мен наставаше адът! Една нощ — да, една нощ — не! Ад! Вижте, господин комисар, моята спалня я дели една стена от неговата. Стените в тази къща сякаш са от пелюр! Всичко, ама всичко се чува, всяко нещо! И тогава, след като пускаха музиката, която на моменти ми проглушаваше ушите, я спираха и започваше една друга музика! Цяла симфония! Трак-трак-трак-трааак! Леглото, което се удряше в стената и вдигаше шумотевицата! А след това дежурната курва започваше да вика ах-ааах-ааах-ах! И отново трак-трак-трааак! А на мен започваха да ми минават мръсни мисли през главата. Казвах десет пъти „Аве Мария!“. Двайсет пъти. Трийсет пъти. Никакъв ефект! Мислите си оставаха. Все още съм млада, комисарю! Луда ме правеше! Не, господине, за господин и госпожа Грифо не знам нищо. Не бяха общителни. И след като те не бяха, защо пък аз да съм с тях? Логично, нали?

* * *

Трети етаж, четиринайсети апартамент. Семейство Кручила. Съпруг: Стефано Кручила, пенсионер, бивш счетоводител на рибарския магазин. Съпруга: Антониета де Карло. По-голям син: Калоджеро, минен инженер, работи в Боливия. По-малка дъщеря: Саманта, преподавателка по математика, неомъжена, живее с родителите си. Саманта говори от името на всички.

— Вижте, господин комисар, по отношение на семейство Грифо мога само да ви кажа, че бяха антипатични. Веднъж срещнах госпожата, която влизаше през входната врата с препълнена пазарска чанта — от тези с колелцата, и две найлонови торби в ръцете. За да стигне до асансьора, трябваше да изкачи три стъпала, затова я попитах дали не иска да й помогна. Нелюбезно ми отвърна „Не“. И съпругът й не беше по-добър.

Нене Санфилипо? Хубав младеж, жизнен, симпатичен. Какво правеше? Правеше това, което правят младите хора на неговата възраст, когато са свободни.

И казвайки това, хвърли поглед на родителите си, придружен с въздишка. Не, тя, за съжаление, не беше свободна. Иначе щеше да сложи в малкия си джоб покойния Нене Санфилипо.

* * *

Трети етаж, петнайсети апартамент. Доктор Ернесто Асунто — зъболекар.

— Комисарю, тук е само кабинетът ми. Аз си живея в Монтелуза, идвам само през деня. Единственото, което мога да кажа, е, че веднъж срещнах господин Грифо с подута от абсцес лява буза. Попитах го дали има личен стоматолог, а той ми отговори „Не“. Тогава му подсказах да се качи тук, в моя кабинет. В замяна получих решителния му отрицателен отговор. Що се отнася до Санфилипо, ще ви кажа само едно нещо. Никога не съм го срещал, дори не знам как изглежда.

* * *

Започна да се изкачва по стълбището към горния етаж, когато му дойде на ум да си погледне часовника. Беше станало един и половина и при вида на този час условният му рефлекс се включи и го обзе ужасен глад. Асансьорът за нагоре мина покрай него. Реши героично да изтърпи глада и да продължи с въпросите, защото по това време беше по-вероятно да намери наемателите по домовете им. Пред шестнайсети апартамент стоеше дебел и плешив мъж с черна деформирана чанта в ръката, а с другата се опитваше да напъха ключа си в бравата. Видя комисарят да спира зад него.

— Мен ли търсите?

— Да, господин…

— Мистрета. А вие кой сте?

— Комисар Монталбано.

— И какво желаете?

— Да ви задам няколко въпроса за убития тази нощ младеж…

— Да, знам. Портиерката ми разказа всичко, когато излязох за работа. Работя в циментовата фабрика.

— А за семейство Грифо?

— Защо, какво са направили Грифо?

— Няма ги никакви.

Господин Мистрета отвори вратата и му направи път да мине.

— Заповядайте.

Монталбано пристъпи и се озова в апартамент, в който цареше абсолютен безпорядък. Върху шкафчето в преддверието се мъдреха два различни мръсни чорапа. Беше настанен в стая, която някога трябва да е била хол. Вестници, мръсни чинии, чаши със засъхнала по тях мръсотия, изпрано и мръсно бельо и пепелници, от които фасовете и пепелта изпадаха навън.

— Малко е разхвърляно — призна си господин Мистрета, — но съпругата ми от два месеца е в Калтанисета, защото майка й е болна.

Извади от черната чанта консерва с риба тон, лимон и парче хляб. Отвори консервата и я изсипа в първата чиния, която му попадна подръка. Отмествайки чифт гащи, намери вилица и нож. Разряза лимона и го изстиска върху рибата.

— Желаете ли да хапнете с мен? Вижте, комисарю, не искам да ви бавя, въпреки че имах намерение да ви задържа тук известно време, разказвайки ви щуротии, само и само да ми правите малко компания. Но след това размислих, че никак не е честно. Семейство Грифо съм ги срещал няколко пъти. Но дори не се поздравявахме. Убития младеж никога не съм виждал.

— Благодаря. Приятен ден — каза комисарят, ставайки. Дори и сред огромната мръсотия гледката, че някой яде, засилваше апетита му.

* * *

Четвърти етаж. До вратата на осемнайсети апартамент под бутона на звънеца имаше табелка „Гуидо и Джина де Доминичис“. Звънна.

— Кой е? — попита детски глас.

Какво да отговори на едно дете?

— Приятел съм на баща ти.

Вратата се отвори и пред комисаря се появи момченце на около осем години с будно изражение.

— Тук ли е татко ти? Или майка ти?

— Не, но след малко се връщат.

— Как се казваш?

— Паскуалино.

— А ти?

— Салво.

В този момент Монталбано вече беше убеден, че вонята, която усещаше да идва откъм апартамента, беше точно смрад на изгоряло.

— Каква е тази миризма?

— Никаква. Запалих къщата.

Комисарят влетя, отмествайки Паскуалино. Черен дим излизаше от едната врата. Беше тази на спалнята. Гореше четвърт част от брачното легло. Свали си сакото, зърна на стола сгънато върху него вълнено одеяло, грабна го, отвори го и го метна върху пламъците, като започна да удря отгоре. Зло огнено езиче подпали половината му маншет.

— Ако ти ми загасиш огъня, ще го подпаля от другата страна — каза Паскуалино, размахвайки заплашително кутия с кибрит от кухнята.

Колко беше жизнен този палавник! Какво да направи? Да го обезоръжи или да продължи да гаси пожара? Предпочете да действа като пожарникар, продължавайки да се гори. Много остър женски писък обаче го накара да замръзне на мястото си.

— Гуидооо!

Младата блондинка с ококорени очи със сигурност беше на път да припадне. На Монталбано не му остана време дори да си отвори устата, когато до жената се появи млад очилат мъж със здрави рамене, наподобяваше Кларк Кент, онзи, който след това се превръща в Супермен, и със свръхелегантен жест разтвори сакото си. Комисарят видя, че срещу него е насочен пистолет, чието дуло му се стори като оръдие.

— Горе ръцете!

Монталбано се подчини.

— Пироман! Пироман! — пелтечеше, плачейки, младата жена, прегръщайки силно своя палавник, нейното ангелче.

— Знаеш ли, мамо? Каза ми, че иска да подпали цялата къща!

Трябваше им близо половин час, за да изяснят случая. Монталбано разбра, че мъжът е банков касиер и затова носи оръжие. Госпожа Джина пък се забавила, тъй като била ходила на лекарски преглед.

— Паскуалино ще си има брат или сестра — сподели госпожата, навеждайки свенливо очи.

На фона на виковете и плача на момченцето, което беше напляскано по задника и заключено в тъмна стаичка, Монталбано научи, че господин и госпожа Грифо, дори и когато си били вкъщи, било все едно че ги няма.

— Нито кашляне, нито… откъде да знам какво, предмет, който да падне на земята, или дума, казана на малко по-висок тон. Нищо!

Що се отнасяше до Нене Санфилипо, съпрузите Де Доминичис не знаеха дори, че убитият е обитавал същата сграда.