Андреа Камилери
Екскурзия в Тиндари (16) (Комисарят Монталбано е потресен)

16

— И така, Мими, слушай ме внимателно, без обаче да се разсейваш при шофирането. Вече едното ми рамо и без това е извън строя, не бих искал да повредя и другото. И най-вече не ме прекъсвай с въпроси, защото иначе губя логическата връзка. Ще ми ги зададеш накрая, всичките наведнъж. Съгласен ли си?

— Съгласен съм.

— И не ме разпитвай как съм открил определени неща.

— Съгласен.

— И без ненужни подробности, съгласен?

— Съгласен. Преди да започнеш, може ли да ти задам един въпрос?

— Само един.

— Освен ръката, да не си си ударил и главата?

— Накъде биеш?

— Досадно ми е непрекъснато да ме питаш дали съм съгласен. Да не си се вманиачил? Заявявам, че съм съгласен с всичко, дори и с нещата, за които нищо не знам. Така добре ли е? Започвай.

— Госпожа Маргерита Грифо е имала брат и сестра Джулиана, която живеела в Трапани, била е начална учителка.

— Мъртва ли е?

— Виждаш ли? Виждаш ли? — подскочи комисарят. — А ми беше обещал! Освен това ми задаваш някакъв тъп въпрос! Разбира се, че е умряла, след като казвам „имала“ и „живеела“!

Ауджело не гъкна.

— Маргерита не си е говорела със сестра си от моминските им години заради наследствени спорове. Един ден обаче двете сестри започват да се чуват. Когато Маргерита разбира, че Джулиана е на смъртно легло, отива да я види със съпруга си. Оказано им е гостоприемство в дома на Джулиана. С умиращата от незапомнени времена живее нейна приятелка, госпожица Баери. Семейство Грифо разбират, че в завещанието си Джулиана е оставила на сестра си бивш обор с малко прилежаща земя в местност край Вигата, наречена Мавъра — там, където отиваме сега. Било е просто някакъв жест, защото това наследство няма никаква стойност. В деня след погребението, когато семейство Грифо все още са в Трапани, някакъв човек се обажда, казвайки, че е заинтересуван от бившия обор. Този тип не знае, че Джулиана е мъртва. Тогава госпожица Баери му дава Алфонсо Грифо. И прави добре, защото съпругата му е вече новата собственица. Двамата говорят по телефона. Отговорите на Алфонсо относно съдържанието на телефонния разговор са уклончиви. На съпругата си казва само, че му се е обадил някакъв мъж, който живее в тяхната кооперация.

— Исусе! Нене Санфилипо! — каза Мими, отклонявайки се от пътя.

— Или карай внимателно, или няма да ти разказвам нищо повече. Фактът, че собствениците на бившия обор са съседите от горния етаж, за Нене се явява само едно прекрасно съвпадение.

— Стоп! Сигурен ли си, че е съвпадение?

— Да, съвпадение е. Отварям скоба — ако се налага да понасям въпросите ти, трябва поне да са умни. Съвпадение е. Санфилипо не е знаел, че Джулиана е мъртва, и не е имал интерес да се преструва. Не е бил наясно, че собствеността на бившия обор е преминала в ръцете на госпожа Грифо, защото завещанието все още не е било огласено публично.

— Съгласен съм.

— Няколко часа по-късно двамата се срещат.

— Във Вигата?

— Не, в Трапани. Колкото по-малко виждат Санфилипо във Вигата със семейство Грифо, толкова по-добре. Залагам си топките, че Санфилипо разказва на стареца историята за неудържимата си, но и опасна любов… че ако открият връзката им, може да настане масова сеч… Всъщност бившият обор му трябва, за да го превърне във временна квартира. Но трябва да се спазят някои правила. Не трябва да декларират пред данъчните за полученото наследство, но ако нещата бъдат разкрити, Санфилипо ще е този, който ще плати; семейство Грифо не бива да стъпват в собствеността си; от този момент нататък, срещайки се във Вигата, дори не трябва да се поздравяват; не е нужно да споменават пред сина си за тази история. Двамата старци, каквито са си били сребролюбци, приемат условията и получават първите два милиона лири.

— Но защо на Санфилипо му е било нужно толкова изолирано място?

— Не, разбира се, за да прави кланица. Между другото, там няма вода, няма дори тоалетна. Ако те подгони зорът, трябва да ходиш на открито.

— Ами тогава?

— Сам ще си отговориш на въпроса. Виждаш ли онзи малък параклис? След това вляво има селски път. Хвани по него и карай бавно, че целият е дупка до дупка.

Вратата беше подпряна на касата точно както я беше оставил предната вечер. Никой не беше влизал. Мими я отмести, влязоха и стаята започна да им изглежда по-малка, отколкото беше.

Ауджело мълчаливо се огледа наоколо.

— Разчистили са напълно — каза.

— Виждаш ли всичките тези контакти и розетки? — каза Монталбано. — Ще си вкарва ток и телефон, но няма да си направи тоалетна. Това е бил неговият офис, в който е идвал, за да може всекидневно да върши работата си като чиновник.

— Чиновник?

— Разбира се. Работел е за сметка на други лица.

— И кои са били тези други лица?

— Онези същите, които са го били натоварили със задачата да намери уединеното място, отдалечено от всичко и всички. Искаш ли да изразя някакви хипотези? Най-напред трафиканти на наркотици. На второ място — педофили. След това идва ред на значителна върволица от съмнителни типове, които си служат с интернет. Оттук Санфилипо е могъл да се свързва с целия свят. Сърфирал е, откривал е, съобщавал е, а след това е уведомявал своите работодатели. Делата му, необезпокоявани, са продължили така цели две години. След това се е случило нещо сериозно и се е наложило да се изнесат, да прекъснат връзките и да заличат следите си. По заповед на началниците си Санфилипо е принудил семейство Грифо да си направят една хубава екскурзия до Тиндари.

— Но с каква цел?

— Изглежда, е разказал някоя небивалица на тези клети старци. Например че опасният съпруг е разкрил любовната интрига и че би могъл да убие и тях двамата като съучастници… Минала му е през ума добрата идея: защо пък да не отидат на тази екскурзия до Тиндари? На разбеснелия се рогоносец никога не би му минало през ума да се втурне да ги търси в автобуса… Достатъчно е било само да стоят далече от вкъщи за един ден, докато междувременно приятели се намесят, опитвайки се да успокоят рогоносеца… Дори и той щял да направи същата екскурзия, но с колата. Изплашените до смърт старци приемат. Санфилипо им казва, че ще следва развоя на събитията по мобилния си телефон. Преди да пристигнат във Вигата, старецът трябва да поиска извънредно спиране. Така Санфилипо ще ги уведоми за ситуацията. Всичко става, както е уговорено. Само че на спирката преди Вигата Санфилипо казва на двамата, че все още нищо не е разрешено и е по-добре да прекарат нощта извън дома си. Качва ги в колата си и след това ги предава на палача. В този момент не знае, че той също е обречен да бъде убит.

— Все още не си ми обяснил защо се е налагало да отдалечат семейство Грифо. След като те дори не са знаели къде се намира собствеността им!

— Някой специално е трябвало да влезе в дома им и да премахне документите, които са се отнасяли до тази собственост. Сложи в сметката и копието от завещанието. Също и някое писмо на Джулиана до сестра й, в което е написано, че няма да я забрави и ще я впише в завещанието си. Неща от този тип. Онзи, който отива да обискира, намира също и спестовната им книжка от Пощенска банка със сума, която би се оказала прекалено голяма за двама бедни пенсионери. И прави така, че да изчезне и тя. Но допуска грешка. Липсата й ще ме накара да се усъмня.

— Салво, честно казано, на мен тази история с екскурзията до Тиндари никак не ми вдъхва доверие, поне както ти я описваш. За какво им е била нужна цялата тази работа? Онези са могли да намерят каквото и да е извинение, за да влязат в дома на семейство Грифо и да направят каквото си поискат!

— Да, но след това е трябвало да ги убият там, в апартамента им. Така са щели да предизвикат тревогата на Санфилипо, на когото убийците със сигурност са казали, че нямат никакво намерение да ги затриват, а само да ги сплашат, доколкото е нужно… Освен това обърни внимание, че те са имали интерес да ни накарат да повярваме, че между изчезването на семейство Грифо и убийството на Санфилипо няма връзка. Всъщност колко време ни беше нужно да разберем, че двата случая се преплитат?

— Може би имаш право.

— Без може би, Мими. После, след като с помощта на Санфилипо са разчистили тук, вземат със себе си момчето. Може би с извинението, че трябва да поговорят за реорганизацията на офиса. Като междувременно отиват да направят в неговия апартамент същото, което са направили и в дом Грифо. Вземат със себе си сметките за ток и телефон оттук, само за да дам един пример. В действителност ние не ги открихме. Санфилипо го връщат в дома му късно през нощта и…

— Защо е трябвало да го връщат? Могли са да го убият там, където са го били завели.

— Тогава в една и съща кооперация щяхме да имаме три загадъчни изчезвания.

— Вярно…

— Санфилипо се връща вкъщи, когато вече е почти сутрин, слиза от колата си, вкарва ключа във входната врата и тогава, който го е чакал, го извиква.

— Сега как ще процедираме? — попита не след дълго Ауджело.

— Не знам — отговори му Монталбано. — Трябва да си тръгваме оттук. Безсмислено е да викаме криминолозите да снемат отпечатъци. Сигурен съм, че за да почистят добре, са минали с луга дори и на тавана.

Качиха се на колата и потеглиха.

— Безспорно е, че не ти липсва фантазия — каза Мими, който беше размислил отново върху направената от комисаря словесна възстановка. — Когато излезеш в пенсия, можеш да започнеш да пишеш романи.

— Със сигурност ще пиша криминални романи и затова не си заслужава.

— Защо говориш така?

— Криминалните романи са считани от определени критици и учени или кандидати за такива, за малоценен жанр, както е и вярно, че в сериозната история на литературата дори не се споменава за тях.

— Теб какво те засяга? Да не би да искаш да влезеш в историята на литературата заедно с Данте и Мандзони?

— Бих се изчервил.

— Тогава пиши и толкова.

Не след дълго Ауджело пак започна да говори.

— Искаш да кажеш, че съм пропилял вчерашния ден.

— Защо?

— Как защо? Забрави ли? Не правих друго, освен да събирам информация за професор Ингро, както се бяхме уговорили, когато си мислехме, че Санфилипо е убит заради историята с изневярата.

— Да, така е. Нищо де, въпреки това ми разкажи.

— Наистина е световноизвестен. Между Вигата и Калтанисета притежава изключително недостъпна клиника, в която ходят малко и подбрани ВИП персони. Ходих да я огледам отвън. Представлява заградена от много висок зид вила с огромна прилежаща площ. Представи си, там дори хеликоптер може да се приземи. Има двама души въоръжена охрана. Поинтересувах се и ми казаха, че в този момент вилата е затворена. Доктор Ингро обаче може да оперира където си поиска.

— Понастоящем къде се намира?

— Знаеш ли една подробност? Онзи, моят приятел, който го познава, ми каза, че се е оттеглил във вилата си край морето между Вигата и Сантоли. Спомена ми, че преживява някакъв тежък момент.

— Може би, защото е разбрал за изневярата на съпругата си?

— Възможно е. Приятелят ми каза също, че преди повече от две години докторът също е имал кризисни моменти, но след това се е съвзел.

— Вижда се, че и при предишния момент неговата нежна половинка…

— Не, Салво, онзи път мотивът е бил по-сериозен, поне така ми съобщиха. Но няма нищо сигурно, това са само слухове. Изглежда, се е изхвърлил с някаква огромна сума, за да купи картина. Но не е разполагал с нея. Подписал е няколко чека без покритие и са започнали да го заплашват, че ще го доложат на властите. След това е намерил пари и всичко се е оправило.

— Къде държи картините си?

— В сейф. Вкъщи окачва само репродукции.

След ново кратко мълчание Ауджело попита предпазливо:

— Ти какво направи с Ингрид?

Монталбано се наежи.

— Мими, не е разговор, който ми харесва.

— Питам те само дали си узнал нещо за Ваня, съпругата на Ингро.

— Ингрид е била наясно, че Ваня има любовник, но не е знаела името му. Всъщност не свързва приятелката си с убийството на Нене Санфилипо. Така или иначе, Ваня е заминала за Румъния, за да се види с баща си, който е болен. Тръгнала е, преди да убият любовника й. — Почти бяха пристигнали до полицейското управление. — Така, само от любопитство питам: прочете ли романа на Санфилипо?

— Повярвай ми, нямах време. Само го прелистих. Любопитен е — има добре и зле написани страници.

— Ще ми го донесеш ли днес следобед?

* * *

Влизайки, забеляза, че в телефонната централа седеше Галуцо.

— Къде е Катарела? От сутринта не съм го виждал.

— Комисарю, повикаха го в Монтелуза за някакъв опреснителен курс за компютрите. Ще се върне тази вечер към пет и половина.

— Тогава как ще процедираме? — попита отново Ауджело, който беше последвал шефа си.

— Слушай, Мими… Получих от началника на полицията заповед да се занимавам само с дребните случаи. Убийството на семейство Грифо и Санфилипо според теб голям или малък случай е?

— Голям. Доста голям.

— Следователно не е наше задължение. Подготви ми рапорта до началника, в който само опиши фактите, но, моля те, не това, което мисля аз. Така той ще възложи задачата на шефа на оперативно-следствения отдел, ако междувременно му е минала дрискавицата или каквото е.

— И ще им поднесем наготово случай като този? — реагира Ауджело. — Онези дори няма да ни благодарят!

— Държиш ли много на благодарността? По-скоро опитай да съчиниш добре рапорта. Утре сутринта ми го донеси, за да го подпиша.

— Какво означава, че трябва да го съчиня добре?

— Че трябва да го подправиш с изрази от типа на: „отивайки на мястото“; „и затова“; „от което се заключава“; „но въпреки това“. Така с техния начин на изразяване ще се почувстват в свои води и ще вземат случая под внимание.

* * *

Монталбано повика Фацио.

— Има ли новини за Япикину?

— Никакви, все така официално си остава укриващ се от правосъдието.

— Как е онзи, безработният, който се самозапали?

— По-добре е, но все още животът му е в опасност.

Гало пък дойде да му разкаже за група албанци, които били избягали от концентрационния, тоест бежанския лагер.

— Открихте ли ги?

— Нито един, комисарю. Нито пък някога ще ги открием.

— Защо?

— Защото това са бягства, съгласувани с други албанци, които отдавна са се устроили тук. Един колега от Монтелуза твърди, че има албанци, които бягат, за да се върнат в Албания. В края на краищата са си дали сметка, че вкъщи са се чувствали много по-добре. По един милион на калпак, за да дойдат, и по два, за да се върнат. Каналджиите винаги печелят.

— Какво е това, някакъв виц ли?

— На мен не ми се струва да е виц — каза Гало.

След това телефонът звънна. Беше Ингрид.

— Обаждам се, за да ти дам телефона на Ваня.

Монталбано го записа. И вместо да му каже дочуване, Ингрид продължи:

— Говорих с нея.

— Кога?

— Преди да ти се обадя. Разговорът ни беше дълъг.

— Искаш ли да се видим?

— Да, по-добре ще бъде. Вече съм с кола, върнаха ми я.

— Чудесно, така ще ми смениш и превръзката. Нека се срещнем в един часа в гостилница „Сан Калоджеро“.

Имаше нещо, което не му харесваше в гласа на Ингрид, звучеше му разтревожена.

* * *

Сред останалите качества, с които Господ беше надарил шведката, тя притежаваше и това на точността. Влязоха и първото нещо, което комисарят видя, беше двойката, седнала на маса за четирима — Мими и Беба. Ауджело веднага се изправи. Въпреки че по природа физиономията му беше на човек непукист, сега леко се беше изчервил. Направи жест, с който да покани комисаря и Ингрид. Сцената отпреди няколко дни се повтори в обратен ред.

— Не искаме да ви безпокоим… — каза лицемерно Монталбано.

— За какво безпокойство говорим! — отвърна Мими като още по-голям лицемер.

Жените се усмихнаха и се представиха взаимно една на друга. Размениха си искрени и приветливи усмивки, а комисарят благодари на Бога за това, защото да се храниш с две жени, които не се понасят, можеше да се окаже трудно изпитание. Но набитото око на ченгето Монталбано забеляза и нещо друго, което го обезпокои — усещаше се, че между Мими и Беатриче има леко напрежение. Или неговото присъствие ги смущаваше? И четиримата си поръчаха еднакви ястия: ордьовър с морски дарове и огромен поднос с риба на скара. По средата на една от сардините Монталбано се убеди, че между заместника му и Беба, изглежда, е имало лека караница, прекъсната от тяхното идване. Исусе! Трябваше да се направи така, че двамата да станат от масата сдобрени. Беше задействал мозъка си в търсене на някакво разрешение, когато видя Беатриче да поставя леко ръката си върху тази на Мими. Ауджело погледна момичето. Момичето погледна Мими. За няколко мига очите на единия потънаха в очите на другия. Мир! Бяха се сдобрили! Комисарят преглътна с лекота храната си.

* * *

— Да отидем до Маринела с двете коли — каза Ингрид на излизане от ресторанта. — Трябва бързо да се връщам в Монтелуза, защото имам ангажимент.

Рамото на комисаря вече беше много по-добре. Докато му сменяше превръзката, тя каза:

— Малко съм объркана.

— Заради обаждането ли?

— Да. Виж…

— След това — каза комисарят, — нека да поговорим след това.

Наслаждаваше се на разливащата се по кожата му студенина от мехлема, който Ингрид размазваше. Харесваше му (защо пък да не си го признае), че практически ръцете на жената галеха раменете, ръцете и гърдите му. В един отрязък от време проумя, че стои с притворени очи и се намира в точката, от която щеше да започне да прави мър-мър като котараците.

— Приключих — каза Ингрид.

— Да седнем на верандата. Искаш ли едно уиски?

Ингрид се съгласи. За известно време останаха да гледат морето, обгърнати в мълчание. След това комисарят беше този, който пръв започна:

— Как така ти хрумна да й се обадиш?

— Хм, някакъв внезапен импулс, докато търсех картичката, за да ти дам номера й.

— Добре, разкажи ми.

— Стори ми се, че някак се уплаши, щом й казах, че съм аз. Попита ме дали се е случило нещо. Оказах се в затруднено положение. Зададох си въпроса дали тя знае за убийството на любовника си. От друга страна, не ми беше споменавала името му. Отговорих й, че нищо не се е случило и че искам само да я чуя. Тогава ми каза, че ще остане далече за дълго време. И започна да плаче.

— Обясни ли ти защо не може да се върне?

— Да. Ще ти разкажа хронологично фактите, въпреки че тя ми ги съобщи на части и объркано. Една вечер Ваня, сигурна, че съпругът й е извън града и ще отсъства няколко дни, води любовника си, както много други пъти го била правила, във вилата им в Сантоли. Докато спели, били събудени от човек, който влязъл в спалнята. Оказал се доктор Ингро. „Значи, е вярно“ — промърморил. Ваня твърди, че съпругът й и момчето дълго се гледали. След това докторът му казал: „Ела оттатък“, и отишъл в хола. Без да продума, момчето се облякло и отишло при него. Нещото, което най-силно впечатлило приятелката ми, било, че… всъщност сторило й се, че двамата вече се познават. При това добре.

— Почакай за момент. Знаеш ли как са се срещнали за пръв път Ваня и Нене Санфилипо?

— Да, каза ми, когато я попитах дали е влюбена, преди да отпътува. Запознали се случайно в един бар в Монтелуза.

— Санфилипо знаел ли е за кого е била омъжена приятелката ти?

— Ваня му била казала.

— Продължавай…

— След това съпругът й и Нене… На това място Ваня ми каза така: „Казва се Нене“… Та съпругът й и Нене се върнали в спалнята и…

— Казала е точно така: „Казва се“? Използвала е сегашно време?

— Да. Аз също го забелязах. Все още не знаеше, че любовникът й е убит. Та какво ти казвах, а, да, двамата се върнали при нея и Нене с наведени очи промърморил, че връзката им била само една голяма грешка, че вината е негова и не трябва никога повече да се виждат. После си тръгнал. След малко същото направил и Ингро, без да каже нито дума. Ваня не знаела повече какво да прави, чувствала се разочарована от поведението на Нене. Решила да остане във вилата. В късната сутрин на следващия ден докторът пак се появил. По някое време казал на Ваня, че трябва незабавно да се върне в Монтелуза и да си стегне багажа. Билетът й за Букурещ вече бил купен. Щял да се разпореди да я закарат на изгрев-слънце с кола до летището в Катания. Вечерта, когато останала сама вкъщи, Ваня се опитала да се свърже с Нене, но той не отговарял. На следващата сутрин отпътувала. Пред нас, нейните приятелки, се оправдала с извинението за болния си баща. Спомена ми също, че когато съпругът й се върнал при нея във вилата и й казал, че трябва да замине, не изглеждал нито засегнат, нито наскърбен или огорчен, а само разтревожен. Вчера й се обадил, съветвайки я да остане колкото е възможно по-дълго далече оттук. Но не пожелал да й каже защо. Това е всичко.

— А ти защо се чувстваш объркана?

— Защото според теб това нормално поведение на съпруг ли е, който открива в собствената си къща, че съпругата му е в леглото с друг?

— След като и ти самата ми каза, че вече не са се обичали…

— Струва ли ти се нормално и поведението на момчето? Откога вие, сицилианците, сте станали по шведи от шведите?

— Виж, Ингрид, вероятно Ваня има право, когато казва, че Ингро и Санфилипо са се познавали… Момчето е било много добър компютърен техник, а компютрите в клиниката в Монтелуза, изглежда, са били много. Когато Нене тръгва с Ваня, в началото не знае, че тя е съпруга на доктора. А когато го научава, може би защото тя му го е казала, е твърде късно, защото вече са много увлечени един по друг. Всичко е толкова ясно!

— Хм… — каза колебливо Ингрид.

— Виж, момчето е признало, че е направило грешка. И има право, защото със сигурност е загубило работата си. А докторът отпраща съпругата си, тъй като се бои от клюките и последствията… Представи си, че двамата ги обземе лудост и им хрумне да избягат заедно… за Ингро е било по-добре да им отнеме тази възможност.

От погледа, който Ингрид му хвърли, Монталбано разбра, че изобщо не е успял да я убеди с разсъжденията си. Но тъй като тя беше това, което е, не му зададе повече въпроси.

* * *

Дори и след като Ингрид си тръгна, остана да седи на верандата. От пристанището излизаха риболовните корабчета за нощния си улов. Не искаше да мисли за нищо. В един момент чу хармоничен и много близък звук. Някой си подсвиркваше. Кой ли беше? Огледа се наоколо. Нямаше никого. Това беше той! Той беше човекът, който си свирукаше! Веднага щом го осъзна, повече не успя да го повтори. Сякаш имаше моменти, в които личността му се раздвояваше, и тогава беше способен и да си подсвирква. Напуши го смях.

— Доктор Джекил и господин Хайд^[1] — прошепна и продължи: — Доктор Джекил и господин Хайд. Доктор Джекил и господин Хайд.

На третия път вече не се смееше. Напротив, дори беше станал твърде сериозен. Челото му леко се беше изпотило. Напълни чашата си с уиски.

* * *

— Комисерийо! Хей, комисерийо, комисерийо! — викаше Катарела, тичайки подире му. — Още от вчера трябва да ви предам лично и пирсонално едно писмо, което ми даде адвокат Гутадауро и ми каза, че трябва да ви го предам лично и пирсонално!

Извади го от джоба си и му го подаде. Монталбано го отвори.

Уважаеми комисарю, особата, която и вие познавате, моят клиент и приятел, изрази намерението си да ви напише това писмо, за да изрази мотивите си за своето нарастващо възхищение по ваш адрес. След това промени мнението си и ме помоли да ви предам, че ще ви се обади по телефона. Уважаеми комисарю, моля ви да приемете моите изпълнени с уважение към вас поздрави.

Ваш: Гутадауро

Накъса го на парченца и влезе в кабинета на Ауджело. Мими седеше на бюрото си.

— Пиша рапорта — каза.

— Зарежи го — отвърна Монталбано.

— Какво става? — попита разтревожено Ауджело. — Физиономията ти не ми вдъхва никакво доверие.

— Донесе ли ми романа?

— Този на Санфилипо ли? Да.

И посочи един плик върху бюрото. Комисарят го взе и го пъхна под мишница.

— Какво ти е? — настоя Ауджело.

Монталбано не му отговори.

— Връщам се в Маринела. Не ми се обаждайте. Ще дойда в полицейското управление към полунощ. И всичките до един ви искам тук.