Лорън Сейнт Джон
Среща в Русия (8)

8.

При други обстоятелства Лора би започнала разследването на последния инцидент веднага, но Брет Ейвъри взе мегафона и обяви, че отменя снимките за днес, за да се вземат мерки за безопасност и да се гарантира, че няма да има други подобни инциденти.

— Това е официалната причина — отбеляза Кей. — Истинската е, че ни дава почивка, понеже Уилям Рейвън не иска да е наоколо, докато Брет уволнява Ото, дресьора на животни, и статиста, който носеше пилетата, и коняря, който не успя да хване конете, и… схванахте мисълта ми, нали?

Лора се ужаси.

— Но нали Брет няма да го послуша и да уволни всички тези хора?

— Не, разбира се. Брет се пали лесно, но всъщност е много добър човек. Ще се наложи обаче да размести виновниците на други длъжности, така че звездата да остане доволна, че желанията й се приемат сериозно. Притеснявам се само, че ако има още такива… инциденти, в екипа няма да остане никой.

— Какви инциденти? — попита невинно Лора.

Кей не можеше вече да крие тревогата си.

— Всички продукции си имат своите драми — пожари, травми, скандали… но при нас те май са повече. Сигурна съм, че е случайност, но заради високия дух на екипа би било добре да има няколко дни, в които всичко върви гладко.

— Така ли мислите — че е случайност? — попита Тарик.

Кей го погледна учудено.

— Какво друго? Никой не можеше да предвиди, че пилетата ще изскочат от кафеза точно в този момент и ще подплашат конете. Лош късмет, това е всичко. А сега, след като целият ви следобед е свободен, какво ще кажете да ви организирам посещение в Ермитажа?

* * *

— Лош късмет? Случайност? Лично аз не вярвам в тези неща. Мат Уокър — също! — отсече Лора, докато пресичаха канала, за да изминат краткото разстояние до Ермитажа. Тя сниши глас, за да не я чуят нито руският им гид, Владимир, нито шарената групичка кинаджии, които също отиваха в галерията. — Тези „инциденти“, както Кей ги нарича, могат да бъдат предизвикани само от човек, който познава в детайли програмата за всеки снимачен ден. Как иначе ще ги планира? Трябва да разберем кой е този човек, или пък хора, преди някой сериозно да пострада.

— Ами ако не успеем?

— Ще успеем — заяви Лора с такава решителност, че дори Тарик, който я смяташе за най-добрия човек, когото познава, усети, че го побиват тръпки.

В същия миг свиха зад ъгъла и видяха Ермитажа — един от най-големите и великолепни музеи на света, и забравиха за всичко останало.

— След мен, след мен! — подвикваше Владимир, веселяк с щръкнали черни мустаци. С чар и груба сила той си проправи път сред туристите, тълпящи се на входа на музея. Един ухилен пазач им даде знак да минат през бариерите.

Владимир запухтя нагоре по ослепителното парадно стълбище от гранит, мрамор и злато.

— Сред всички великолепни забележителности на Санкт Петербург Ермитажът е едно от онези, с които най-много се гордеем. Музеят е създаден през 1764 година от Екатерина Велика, а за посещение е отворен през 1852-ра. Тук са събрани повече от три милиона произведения на изкуството…

— Три милиона? — възкликна Лора. — Можем да обикаляме с месеци.

Мустаците на Владимир потрепнаха.

— … от които днес ще видите само малка част…

Лора обичаше изкуството и очакваше посещението в Ермитажа с не по-малко нетърпение от Тарик. Но нищо не би могло да я подготви за невероятните му мащаби и за възхитителните съкровища, които се криеха в него. Монологът на Владимир ги караше да ахкат и да се смеят, докато той умело ги водеше през четири от историческите сгради — онази част от музея, която беше отворена за посещения.

Всяка следваща зала изглеждаше по-великолепна от предишната, но на Лора особено любим й стана Зимният дворец, където някога живели руските императори. Влюби се и в една картина на Ван Гог, която сякаш се движеше, все едно в нея бушува свирепа буря. Тарик изпадна в захлас от египетските зали, йероглифите, мумиите и статуята на Аменемхет III, живял 2100 години преди Христа.

Видяха фрески на ученици на Рафаело, също и каретата, използвана при коронацията на Екатерина Велика. Талантлив майстор на гоблени, Тарик остана зашеметен от религиозните гоблени, а Лора — от ярките цветове на картините на Матис, Гоген и Кандински. Забележителна беше и статуята на Микеланджело — „Клекнало момче“. Изглеждаше толкова живо, че Лора очакваше всеки момент то да стане и да тръгне…

Разхождаха се три часа. Към пет следобед, когато Владимир предложи да спрат за чаша какао и тортичка, Лора беше готова да се разплаче от облекчение. Имаше мехури по краката от новите си обувки.

По това време на деня кафенето беше тихо и лесно намериха маса. Владимир се извини и се заговори със свой приятел, а Тарик помогна на Колин, един слабичък статист, да донесе още столове. Всички седнаха заедно в малко неудобен кръг, под светлината на прозореца на тавана.

Лора стрелна с поглед другите посетители в кафенето. Откакто Кей намери картата, постоянно се оглеждаше за хора, които биха могли да са шпиони на „Асовете“. Досега не бе забелязала нищо необичайно, но трябваше да е нащрек.

Замисли се кой или какво тероризира снимачния екип. Докато се опитваше да реши как да повдигне темата за инцидента с каретата, Пеги, петдесет и три годишна дама от Норфък, го направи вместо нея.

— Ти си героят на деня, Тарик. Какво е твоето мнение? Трябва ли да се обадим на полицията, или имаме нужда от ловци на духове?

— Моля? — заекна Тарик, притеснен, че се е оказал в центъра на вниманието.

— Чудех се — продължи на висок глас Пеги, — какво мислиш, дали зад последния „инцидент“ на снимачната площадка стоят престъпници, или пък става дума за нещо свръхестествено?

Тя забоде вилицата в тортата си.

— Двамата с Лора нямате никаква представа за какво говоря, нали? Нека ви разкажа. Това, което се случи тази сутрин — дето конете подивяха и Уилям едва не загина, е четвъртата или петата беда от началото на снимките. Имахме отровени колеги, счупени китки на ръце, загубихме половината си оборудване в катастрофа. И ако не беше твоето хъски, Лора Марлин, прекрасната малка Ана-Мария можеше да се удави в Корнуол.

— Хората казват, че продукцията е прокълната — рече Колин с приглушен глас.

Себастиян Райт, млад британски актьор, спряган за бъдеща звезда, се развесели. Той се облегна на стола и сложи ръце зад главата си.

— Наистина ли вярвате в тези суеверни глупости!?

Чад Макфърлейн вдигна поглед от парчето пица пред себе си.

— А какво? Ти не вярваш ли в проклятия?

— По-скоро бих повярвал в Дядо Коледа и Феята на зъбките! Не, приятелю, аз вярвам само на фактите. Тук виждам две възможности. Или някоя откачалка се е заела да унищожи филма — но защо ли? — или става дума за откровена некомпетентност от страна на екипа.

— Може да се окажат шутове не само по име, но и по нрав — подхвърли Боб Реджис, пенсиониран застрахователен брокер. По-рано той сподели с Лора, че жена му не обича да пътува, а работата като статист му позволява да види света.

— Да вземем това, което се случи тази сутрин — продължи Себастиян, без да му обръща внимание. — Някой не е затворил добре кафеза с пилетата. Ако аз бях режисьор на филма, щях хубаво да подплаша конете с камшика и завинаги да се отървем от този глупак Уилям Рейвън.

Настъпи неловко мълчание.

— Ужасно бе да го кажете — окопити се най-после Пеги. — Вярно е, че Уилям е малко самовлюбен, но нали не искате да умре?

— О, стига, Пеги, не бъди наивна! Всички в тази продукция искат нещо да му се случи, но само аз съм достатъчно откровен да го заявя. Този човек е непоносим.

— Ако нещо се случи със стария Рейвън — намеси се Чад, — дали „Тайгър Пикчърс“ ще върнат Джон Елис-Хардинг?

Лора и Тарик вече бяха научили, че той е холивудската звезда, заменена след фалита на студиото.

— Това дърто минало величие — изсумтя Себастиян. — По-добре да вземем Скай за ролята. Кучето е по-добър актьор от него.

— Ти ми напомняш на някого, Чад — обади се Боб Реджис. — Тормози ме, откак те видях. Случайно да си роднина на Хюго Портър, който играеше в онзи филм за пазача на фара?

Вбесен от коментарите на Себастиян, Чад като че ли не го чу.

— Как може да говориш така? Джон Елис-Хардинг е един от най-великите актьори на всички времена. И е хиляда пъти по-добър от теб.

Боб Реджис се изправи.

— Мисля, че чух достатъчно! Ако потрябвам на някого, ще бъда в магазина за сувенири.

Лора му се усмихна, а Тарик помести стола си, но другите не обърнаха внимание на тръгването му.

Лора наблюдаваше младите мъже, които се бяха изправили един срещу друг. Те всъщност бяха пълни противоположности. Себастиян, възпитаник на „Кеймбридж“, от богато семейство и изгряваща звезда, често се появяваше по кориците на списанията. В „Крадецът аристократ“ играеше амбициозен млад художник, който използва таланта си, за да фалшифицира шедьовър.

Чад, от друга страна, беше момче за всичко — една от най-ниските длъжности в екипа. Лора вече чу неколцина, които му се присмиваха. „Не е най-ярката светлина в пристанището“ — каза един от тях.

Външно Чад имаше шансове да успее като кинозвезда — замечтани сини очи, руса коса, златиста кожа и тяло на олимпийски плувец. Себастиян пък беше дребен, с хилави крайници. На лицето му изпъкваха дългите мигли и очи като на басет.

Кей обаче обясни на Лора и Тарик, че грешат, ако си мислят, че някой търсач на таланти би избрал Чад. „Разходете се по булевард «Сънсет» в Лос Анджелис и ще видите толкова много съвършени образи, че ще решите, че ги произвеждат в завод. За да станеш голям актьор обаче, трябва да бъдеш различен. Камерата обожава Себастиян. На улицата може да остане незабелязан, но във филма е като хамелеон: способен е да изиграе и емоционален, романтичен герой, и мрачен, магнетичен злодей. Чад може най-много да се появи в някоя реклама на чипс, докато за Себастиян няма граници“ — заключи Кей.

Себастиян, който добре знаеше всичко това, усърдно сипваше сол в раните на Чад.

— Поне ми плащат, за да играя във филми. Не правя кафе и не чистя конски фъшкии по цял ден.

Чад сви юмруци и бутна стола си назад. Красивото му лице беше изкривено от гняв.

— Ах, ти!

— Починахме ли си добре? — попита Владимир, който в този момент се приближи с широка усмивка. — Съживиха ли ни се краката? Хапнахме ли тортичка? Много е вкусна, нали? Добре. Значи сте готови за нещо специално. Ще ви заведа да видите една от най-специалните картини в Ермитажа. Векове наред я смятали за изгубена, когато я намерили, целият свят на изкуството заплакал от радост. Това е безценен шедьовър. Парите не могат да покажат колко е ценен, колко е уникален, колко задълбочен, колко тайнствен…

— За бога, човече, да си дойдем на думата — прекъсна го Пеги. — Ще ни покажете ли тази картина, или не?

— Разбира се, че ще ви я покажа, госпожо! Но тук говорим за изкуство, не за зарзавати. Към изкуството винаги трябва да се проявява уважение. А сега, моля, елате.