Лорън Сейнт Джон
Среща в Русия (17)

17.

— Това пък какво беше? — попита Тарик на влизане в сутерена, който служеше едновременно за гримьорна и склад на екипа. — Защо му беше да ни задава въпрос, а после да си тръгне, без да дочака отговор?

Лора си взе шоколадова бисквитка от чинията до каната с кафе.

— Защото обича да си играе с хората. Нищо лично. Според Мат Уокър политиците се държат така — като котки. От време на време са мили с другите котки, обикновено защото искат нещо, или защото другите имат по-остри нокти, но през повечето време предпочитат да си играят жестоки игрички с много по-дребни или слаби същества от тях самите. Забавно им е.

— Какви са тези приказки за котки и мишки? — попита Кей. — Надявам се в музея да няма плъхове, които си похапват произведения на изкуството, би било катастрофа. — Тя си взе бисквитка. — Харесаха ли ви снимките? Според мен вторият дубъл беше по-добър от първия, но Брет не е съгласен. Бихме искали да имаме повече време да поработим върху сцената, но от музея искат да се махаме веднага, щом приключим със снимките на парадното стълбище, където Вайълет преследва Оскар. Брет снима там в момента и аз трябва да отида при него. Ако искате, елате да гледате, но да знаете, че това е една от онези сцени с много бързане и много чакане. Снимаме двайсет секунди, после двайсет минути подготвяме следващите кадри.

Лора, която вече беше стигнала до заключението, че животът на статист не е за нея, не можа да прикрие нежеланието си.

— Напълно те разбирам — усмихна се Кей. — Снимачните дни могат да бъдат много дълги, а в по-голямата си част и доста отегчителни. Не се притеснявай, скоро свършваме. Ако сте уморени или ви е студено, може да останете тук и да пийнете какао. Тук сте на сигурно място. Ако гримьорите не успеят да уплашат атентаторите…

— Чухме това! — извика Глория, висока руса жена с червени обувки на токчета.

— Разбрахте ли какво имам предвид? Ако Глория не уплаши лошите, охранителят ще го направи. Той е тук, за да пази „Мадона Беноа“, докато я върнат в залата на Леонардо.

Едва тогава Лора забеляза самотния мъж, който бдеше над ценната творба зад гримьорите и стилистите. Картината отново беше загърната с черно платно.

— Преди да тръгна, имам да ви кажа нещо интересно — сети се Кей. — Когато Ед Лукас посетил музея по-рано днес, забелязал, че пръстите на Игор стърчат от обувките му. Пратил един от хората си да купи на старото момче чифт маратонки. Подари му ги след края на снимките, когато всички, освен мен, си бяха тръгнали от залата с картината на Леонардо.

— Много мило от негова страна — рече Тарик. — Учудващо е, че човек с такава власт изобщо е забелязал чистача.

— И аз това си помислих, но Брет ми каза, че вицепремиерът бил останал сираче още като бебе и явно има много скромен произход. Хубаво е, че не го е забравил. Игор беше вън от себе си от щастие. Веднага ги обу. Когато излизах от галерията, миеше пода около картината на Рикардо и целият грееше.

— Къде е Ед Лукас сега? — попита Лора.

— Предполагам, че вече е в хотела. Каза, че е изтощен и готов за дълга ваканция на някое слънчево място.

В стаята се втурна новото момче за всичко, назначено на мястото на Чад.

— Кей, Брет има нужда от помощ за някаква промяна в сценария. Каза, че е спешно.

Кей бързо си взе чантата.

— Бог да ми е на помощ! До скоро, деца!

— Всъщност аз мисля да дойда с вас, ако нямате нищо против — каза Тарик. — Любопитно ми е как ще заснемат сцената. Съгласна ли си, Лора?

Тя отпи глътка какао.

— Да, ако и ти си съгласен да си остана тук и да поразпусна. Ако ми стане самотно, ще си говоря с Глория. Забавлявайте се, ще се видим след малко. О, Тарик, може ли да ми оставиш телефона си, за да изпратя съобщение на вуйчо?

Като остана сама, Лора изяде още една бисквитка и написа на Калвин Редфърн, че вечерта е минала без никакви проблеми и са си прекарали чудесно. Тъкмо натисна бутона за изпращане, и телефонът забръмча. Беше непознат номер и Лора не вдигна. Ако бяха приемните родители на Тарик, щяха да се изпишат имената им. По-вероятно е да е някой търговец от Великобритания, който се опитва да продава стъклопакети по телефона. Ако вдигне, ще натовари сметката на Тарик за роуминг.

Вуйчо й не отговори и тя реши, че е зает. Ед Лукас се прибираше във Великобритания на следващия ден и по всяка вероятност Калвин Редфърн имаше куп строго секретни срещи. Зачуди се дали е имал някакви проблеми тази вечер и дали в тълпата е дебнел някой руски мафиот.

В сутерена беше студено и Лора наметна палтото върху роклята си. Радваше се, че обу зимните си обувки, а не онези с токчетата, които жената от гардеробната се опита да й натресе.

Лора скочи и се приближи до шедьовъра на Леонардо. Хубаво е да види оригинала отблизо, без да наднича между гърбовете на разни туристи.

Охранителят се зарадва, че има с кого да си побъбри, и свали с благоговение платното.

— Хубав картина — каза той на развален английски. — Харесва? Леонардо голям гений! Това една от най-добри роботи.

— Красива е — съгласи се Лора, макар и не съвсем искрено. Картината не беше започнала да й харесва с времето. Да, беше майсторски шедьовър, но…

Лора замръзна. Погледът й беше стигнал до цветето — върху синьото листче имаше малко петънце. Невъзможно! Това трябваше да е оригиналът!

Тя се вгледа по-внимателно. Очите й явно си правеха шеги с нея. Но колкото повече се взираше, толкова по-очевидно бе петънцето. Не можеше да повярва, че охранителят не го е забелязал. Все едно да гледаш човек с огромен червен нос и да не го видиш.

— Харесва? — попита отново мъжът.

— Ъъъ… да, удивителна е. Благодаря ви — отвърна разсеяно Лора.

Тя се отдалечи под смръщения поглед на охранителя и пъхна ръце в джобовете на палтото си, не искаше той да забележи, че треперят.

— Всичко наред ли е, съкровище? — попита Люк, главният стилист, докато прибираше сешоарите и мазилата си. — Изглеждаш малко напрегната.

Лора се насили да се усмихне.

— Добре съм. Беше страхотна вечер, но мисля, че вече е време да си лягам.

— Прекрасно те разбирам.

Лора седна на масата и отпи глътка от изстиналото какао. Ако това е копието, за снимките е бил използван оригиналът. И тъй като снимките минаха добре и картината не пострада, значи всичко е наред, освен ако…

Чашата затрепери в ръката й… Освен ако картините не са били разменени нарочно, за да може някой да открадне истинския Леонардо.

Не, това е налудничаво!

Лора взе телефона на Тарик и провери дали улавя безплатна безжична връзка. Имаше сигнал, макар и слаб. Докато чакаше търсачката да зареди, в главата й вихрено запрепускаха спомени.

Спомни си как при първото й посещение в Ермитажа Игор, наглед немощен, възстар и грохнал, беше спасил буйното детенце от падане. Ръката му се беше стрелнала със скоростта на кобра.

„Сякаш вятърът го довя — каза Владимир тогава, — и сигурно по същия начин ще си отиде.“

„Кой ще излезе победител? — попита Ед Лукас Тарик. — Добрите или лошите?“

Сети се и за жокера на леглото си първата вечер — картата, за която напълно забрави, след като реши, че е просто съвпадение.

Ръцете й трепереха толкова силно, че едва уцелваше буквите на телефона. Два пъти обърка името, което се опитваше да въведе, после натисна прибързано бутона за търсене и трябваше да започне отначало. Чудеше се дали да се обади на вуйчо си, но той още не беше отговорил на съобщението й, което значеше, че е зает. Пък и не знаеше какво да му каже. Доверието на Калвин Редфърн в нея беше безпрекословно, но дори на него ще му бъде трудно да допусне, че Ермитажът е станал прицел на един от най-големите обири в историята на изкуството и само Лора забелязва това.

Лора опита ново търсене, но страницата отказа да се зареди — сигналът в сутерена беше прекалено слаб. Нямаше друг избор, освен да се качи на първия етаж и да отиде на мястото на снимките. Така сама щеше да се увери дали има нещо нередно. Ако оригиналът си е там — а нямаше причина да не е — може просто да дръпне Брет или Кей настрани и да им каже, че картините случайно са били разменени и че трябва да поправят грешката, преди някой да е загазил.

— Люк — обърна се тя към стилиста, който си правеше чай, — ако Тарик или Кей ме потърсят, би ли им казал, че ще се върна след малко? Трябва да изтичам горе да си взема нещо от залата на Леонардо да Винчи.

— Разбира се, миличка.

Коридорът беше пуст. Служебният асансьор потегли рязко нагоре, а сърцето на Лора сякаш щеше да изскочи от гърдите й. Тя погледна телефона. Още нямаше сигнал, нито пък отговор от вуйчо й.

Асансьорът се разтресе и спря, вратите се отвориха. Главното осветление беше изключено и в залите светеха само малки лампички на разстояние една от друга. Трудно бе човек да не се стъписа и Лора трябваше да събере цялата си смелост, за да продължи. Замисли се дали да не се върне и да потърси съвет от Тарик или Кей, но щеше да загуби пет или десет минути. Ако някой възнамерява да открадне картината, всяка секунда беше ценна.

С разтуптяно сърце тя се отправи към залата на Леонардо да Винчи. Имаше чувството, че я следват призраците на мъртвите царе и погледите им от портретите. В един момент си представи как екипът на филма си тръгва без нея, а тя остава сама в огромния кънтящ музей и тича от зала в зала, без да може да намери изход…

Но това също беше абсурдно. Оставяше се да я обзема паника. Навсякъде имаше табели „Изход“ и десетки охранители, а хотелът беше само на пет минути пеша от Ермитажа. Освен това беше почти полунощ, а слънцето едва залязваше.

Лора си пое дълбоко въздух и се концентрира, залата на Леонардо да Винчи се намираше в средната част на крилото, с изглед към реката. Стресна се от един пазач, който изникна в мрака и я уплаши до смърт, но не се усъмни в обяснението й, че е забравила нещо в една от залите. Мъжът избъбри нещо на руски и я пусна да продължи.

В мига, в който се скри от полезрението му, Лора затича. Не можеше повече да чака, трябваше да разбере дали е права, или не.

Вратите на залата на Леонардо бяха затворени, Лора ги открехна внимателно и се вмъкна вътре. Огряна от уличното осветление, залата беше върната в обичайното си безупречно състояние, всички картини си бяха по местата… с изключение на „Мадона Беноа“.

За миг сърцето на Лора спря. Шедьовърът бе изчезнал! Тя се огледа трескаво наоколо, може би е преместен, може би уредникът на музея не е разбрал, че това е оригиналът, и сега се опитва да го върне на Рикардо. Художникът щеше да му обясни грешката и всичко ще се нареди.

Лора си пое дълбоко дъх. Всичко това сигурно имаше някакво логично обяснение. Ако картината е открадната, нали щеше да се включи алармата? Ако е извършен истински обир в един от най-големите музеи на света, нали все някой щеше да забележи?

Телефонът на Тарик изписука, беше уловил сигнал. Лора хвърли око на дисплея. Имаше още едно пропуснато позвъняване от непознат номер. Отново натисна бутона за търсене. Появи се страницата от „Уикипедия“, посветена на заместник министър-председателя Ед Лукас. Тя щракна върху линка, за да види биографията му, включително това, което й беше най-необходимо — цялото му име. Едуард Амброуз Лукас.

Не й помогна особено. Много имена започваха с А, но продължи да чете. В точката „Детство“ подробно беше описано как бъдещият вицепремиер бил даден за осиновяване от майка си само на шест месеца и бил отгледан от семейство Лукас, които променили първото и последното му име, като запазили само бащиното. Решили, че така ще му помогнат да получи нов старт в живота. Името на акта за раждане беше Антъни Амброуз Алингтън.

Антъни Амброуз Алингтън. Мистър А.

Зад гърба й се чу тихо шумолене. Лора се обърна бавно и вдървените й пръсти изпуснаха телефона. Той издрънча на пода.

— Добър вечер, Лора!

— Вечер е, но не бих казала, че е добра. Здравейте, мистър А.