Лорън Сейнт Джон
Среща в Русия (18)

18.

Ед Лукас се засмя с безрадостен смях, от който Лора потръпна.

— Това, което най-много ми харесва у теб, Лора Марлин, е, че никога не ме разочароваш.

Той погледна към сенките и Лора видя, че има съучастник — един от телохранителите.

— Не ти ли казвах, Хлъзгав, че ако има някой, който може да разконспирира грижливо подготвената ни операция и да съсипе две години труд, то е това малко момиченце?

— Да, сър, шефе, казвахте…

— Противно на съветите на Хлъзгавия и против собствения ми здрав разум, ние те очаквахме, Лора Марлин. Сигурен бях, че ще дойдеш. Знаеш ли, че през последните месеци, през които с малкия ти приятел и вуйчо ти струвахте десетки милиони на „Асовете“, единственото, което ме крепеше да не полудея, бе мисълта, че най-добрият и най-достоен противник, когото съм срещал, е едно единайсетгодишно сираче? Има нещо поетично в това. Не мога да ти опиша с какво нетърпение очаквах срещата ни.

Краката на Лора трепереха от страх, но тя знаеше, че единственият й шанс да оцелее, е да запази хладнокръвие и да печели време с надеждата, че ще се появи някой охранител и ще я спаси.

— Чувствата ни не са взаимни — изсумтя тя.

— Наистина ли? Изглеждаш ми едно от най-честните момичета на света — също като Калвин Редфърн, но не ти вярвам. Всички добри детективи изпитват огромен интерес към кроежите на престъпния ум. Кажи ми, че си поне малко любопитна как измислихме всичко това.

— Да, наистина имам един въпрос.

— Давай. Не се притеснявай, плащаме на двама от охранителите тук, така че никой няма да ни безпокои. Освен това директорът на музея беше много щастлив, че искам да постоя малко сам в залата.

Сърцето на Лора се сви, значи никой няма да се появи и да я спаси… но тя направи всичко възможно да прикрие притеснението си.

— Кое беше първо: планирахте да откраднете картината и случайно разбрахте, че ще се снима филм, или чухте, че ще се снима филм за кражба на произведение на изкуството и ви хрумна идеята?

— Филмът! Преди около шест месеца мой бизнес партньор от Холивуд чул за „Крадецът аристократ“. Стори му се забавна история и решил, че може и ние да направим нещо подобно, само че в реалния живот. Предложих му да отидем още по-нататък и да купим киностудиото „Тайгър Пикчърс“. Така можехме да използваме снимките, за да контролираме достъпа до музея и най-вече да си гарантираме изключена аларма. Оказа се лесно. Разорихме „Тайгър Пикчърс“, появихме се като приказни феи, готови да финансират и компанията, и новия им филм. Останалото скоро ще е история.

Лора не си направи труда да скрие отвращението си.

— Предполагам, че Игор е бил вътрешният ви човек.

— Точно така. За мен е важно в престъплението да се вложи и чувство за хумор, а с Игор добре се посмяхме. Както можеш да предположиш, това не е истинското му име. Сред „Асовете“ е известен като Воина, и неслучайно. Той е легендарен кунгфу боец и превъзходен спортист, а в същото време талантлив актьор. В реалния живот няма и трийсет години, така че му се наложи да се дегизира дълго време всеки ден — фалшив нос, набръчкана кожа… Беше добро попадение! Струваше си дела от пет милиона долара.

— И той ли се спусна през прозореца като крадеца във филма?

— Нямаше нужда от такъв драматизъм. Просто излезе необезпокояван от галерията с „Мадона Беноа“, навита на руло под палтото. Свалихме рамката и той я прибра в една кутия заедно с няколко антики. Те ще ни осигурят достатъчно средства да оцелеем, докато стигнем целта си.

Докато мистър А. говореше, Лора оглеждаше незабелязано залата. Трябваше да има начин да привлече внимание на хората отвън или да избяга.

— Как разменихте картините преди началото на снимките?

— О, неочакван пропуск от страна на най-младия детектив на Великобритания. Изненадваш ме, Лора Марлин. Знаехме, че ако поставим картините една до друга, размяната им пред погледите на всички онези глезени дръвници на приема ще е по-лесна, отколкото да вземеш бонбон от бебе. Само ти ме притесняваше. Бях сигурен, че ще се досетиш.

— Досетих се, но късно. Нека позная. Уилям Рейвън е ваш партньор или просто ви дължи услуга. Освен това е бивш илюзионист. Разменил е картините в суматохата, която създаде сервитьорът с разпиляния хайвер.

— Правилно! Уилям не е крадец, но ми дължи една-две услуги, а и както знаеш, е даровит фокусник. Отначало нямаше желание да ни сътрудничи и се наложи най-добрите ми хора да му напомнят, че през годините се е облагодетелствал значително от моята щедрост и връзки. Когато му предложихме и допълнително морковче под формата на звездна роля във филм, той се съгласи. Славата винаги съблазнява хора с его, голямо като това на Уилям.

Лора го изгледа убийствено.

— Нали знаете, че няма да ви се размине? Щом разбере кой сте, вуйчо ми ще ви преследва до края на света.

Ед Лукас се изсмя.

— О, моля ти се! Най-забавната част от цялото това пътуване до Русия е фактът, че точно Калвин Редфърн отговаря за сигурността ми. Преди няколко месеца пуснахме муха в МИ-5 за руската мафия, която крои планове да ме убие. Страшно смешно беше да гледам как вуйчо ти си съдира кожата да ме пази. Вероятно и в момента планира безопасното ми връщане в Лондон утре. Поредното безсмислено упражнение.

— Нима няма да се върнете?

— Пак позна. Което ме навежда на въпроса за нашето отпътуване. Хлъзгав, какво е положението по пътя за отстъпление?

Проблесна бяла светлина и Лора видя, че Хлъзгавия, който й напомняше за Дракула, държи мини айпад. На него се виждаха белите и черните екрани на всички камери в музея.

— В момента е чисто. Да вървим, шефе.

— Преди да тръгнем, един бърз съвет, Лора. Буден ум като твоя ще се опита да измисли всякакви варианти за бягство. Повярвай ми: не е добра идея. Ако задействаш аларма или в случай че за лош късмет срещнем някого по пътя и имаш неблагоразумието да не изглеждаш щастлива и спокойна, поставил съм хора, които ще елиминират вуйчо ти и малкия ти приятел, преди да мигнеш. Ясно ли се изразих?

Странното електричество, което излъчваше Ед Лукас, обгърна Лора толкова мощно, че тя се почувства безсилна да се бори. Всички косъмчета по тялото й настръхнаха, но пък вече знаеше какво представлява този магнетизъм — чистото зло. Знаеше също, че шансовете й да се измъкне от „Асовете“ ще се свият до нулата, ако успеят да я изведат незабелязано от Ермитажа.

Хлъзгавият я хвана за ръката.

— Хайде, госпожичке, нямаме време за губене. Закъсняваме благодарение на теб.

— Чакайте! — извика Лора, но забрави да сниши глас.

Вицепремиерът я изгледа страшно.

— Мисля, че се разбрахме!

— Да, да, така е. Но къде ме водите? Няма ли да ми кажете?

Той не отговори, но кимна на Хлъзгавия, който пусна ръката й. Мъжете застанаха малко зад нея и я запобутваха напред. След секунди бяха извън залата и вървяха по аварийното стълбище. Когато слязоха, охранителят, който стоеше долу, ги поздрави и им отключи една врата. От другата страна имаше тъмен тунел, вонящ на влага и на разложена риба.

Хлъзгавият включи фенера си и бутна Лора толкова силно, че тя едва не се просна по лице.

— Играй внимателно, Хлъзгав! — предупреди го Ед Лукас.

Изгубила ориентация, Лора се опитваше да разбере накъде отиват. Към Дворцовия площад или към реката? Съдейки по миризмата, сигурно вървяха към реката. Не се наложи да чака дълго, за да разбере. След един завой видяха едра фигура в черно да отмества тежка желязна решетка.

— Позна ли го? — попита Ед Лукас.

— Не, но предполагам, че е Игор.

Ръцете на Воина се протегнаха в мрака и я вдигнаха нагоре, сякаш тежеше не повече от картината под палтото му.

Намираха се на един кей до реката, скрит от шосето. Черната вода лъщеше като нефт. На дока беше привързана моторна лодка, но не тръгнаха към нея.

На Лора й се повдигаше от страх.

— Къде отиваме? Защо ми причинявате това? Ако ме пуснете, ще се опитам да убедя вуйчо си да прояви снизходителност. Ще му кажа, че не сте толкова зли, щом сте ме освободили.

Ед Лукас въздъхна.

— Лора, вече сме го играли това. Идваш с нас и точка по въпроса. Не се притеснявай, ще ти хареса. Ще бъде голямо приключение, а ти обичаш приключенията. След секунди ще поемем на път към една приятелска южноамериканска държава… Разбираш ли, пенсионираме се. „Асовете“, искам да кажа. Имам теория, че човек трябва да се оттегли, докато е на върха. Освен това британското правителство може да се досети за тазвечерните събития.

Чу се бръмчене и водата пред Лора се раздвижи, сякаш от дълбините се надига чудовище. Катерът заподскача по вълните, а ръцете на Лора затрепериха неудържимо.

— Що се отнася до теб, Лора, не бива да се тревожиш. Ще се радваш на чудесен живот. Четирима от нашите хора взеха съпругите и децата си, така че ще имаш много приятели. Купили сме ранчо в средата на пустошта. Ще можеш да яздиш коне под слънцето, нали точно такива неща обичаш? А ако някога решим да се върнем на работа, ще можем да сверяваме плановете си с теб и ти ще ни казваш дали допускаме грешки. Но не затова те вземаме с нас.

Хлъзгавият се изхили противно.

— Всъщност това е отмъщение за скъпия ти вуйчо Калвин, подозираме, че загубата на любимата племенница ще му причини дълготрайна болка, а ако го застреляме, всичко ще свърши за секунди.

Ед Лукас се усмихна.

— Виждаш ли, Лора Марлин, мистър Ейвъри греши. В киното всички обичат героя, но в истинския живот обикновено печелят лошите.

— Не забравяте ли нещо? — попита Лора.

— Какво? — смръщи се вицепремиерът.

— Още не сте спечелили.

Черната вода се разплиска и шумът се усили. На повърхността постепенно се очерта силует на подводница. Тя се удари лекичко в кея и една врата се отвори със съсък.

Ед Лукас посочи елегантно с ръка.

— След теб, Лора Марлин — любезно каза той.