Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Загадките на Лора Марлин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rendezvous in Russia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Violeta
Разпознаване и начална корекция
tanqdim
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Автор: Лорън Сейнт Джон

Заглавие: Среща в Русия

Преводач: Ирина Манушева

Език, от който е преведено: Английски

Издател: Фют

Година на издаване: 2014

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2119

История

  1. — Добавяне

5.

Лора притисна нос в стъклото на илюминатора на самолета и се загледа в равното напукано руско поле, осеяно с фабрики. Самолетът докосна пистата и край него се плъзнаха островърхи ели, напомнящи на обърнати метли.

— Как мислиш, дали постъпихме правилно, като не се съобразихме с предупреждението на Андре и дойдохме тук? — попита Тарик, докато чакаха багажа си край лентата.

Вече бяха получили печати в паспортите си от един навъсен служител с бяла униформа и звездички на еполетите.

— Първо, не може да се каже, че имахме избор — отвърна Лора. — Бяхме подписали договора, билетите бяха купени и всичко беше уредено. Второ, това си е загадка за разгадаване. Така ще имаме какво да правим през дългите часове, когато не сме на снимките. А те май ще са доста.

— Вуйчо ти нали каза да не се забъркваш в неприятности?

— Да, но освен това ни заръча, и то няколко пъти, да се грижим един за друг и да се пазим. Ако не направя малко разследване, за да се уверя, че никой няма да пусне тухла на главата ти или да отрови Скай, ще си наруша обещанието.

— Какви са тези приказки за отравяне и тухли по главите? — Кей се приближи с една количка за багаж до тях. — Много детективски романи четете. Бях в Санкт Петербург, докато правех проучванията си за „Крадецът аристократ“, и установих, че това е един от най-цивилизованите градове на света, а също и един от най-красивите. Величествен е! Почакайте само да видите.

През по-голямата част от дългото пътуване от летището до хотела Лора си мислеше, че и Кей, и авторът на пътеводителя имат нужда от очила, щом намират това място за привлекателно. Всичко й се виждаше сиво — бездушни бетонни сгради, скупчени покрай шосета с надлези като виещи се змии, огромна статуя на Ленин — комунистическия водач, който станал управник на Съветския съюз през 20-те години на XX век, и всичко това, покрито с дебел пласт кафяв прах, от който автомобилите и сградите изглеждаха още по-безлични.

Лора прегърна Скай, който скочи на задната седалка между двама им с Тарик, след като го взеха от товарното отделение, и оголи зъби, когато шофьорът — намусен руснак, който почти не говореше английски, се опита да възрази.

Лора се извини, но отказа да свали кучето с обяснението, че то има нужда да бъде близо до нея след дългия полет.

— Той е много добричък. Просто е пътувал двайсет и четири часа и не е във форма.

Кей се намеси и каза на шофьора, че Скай не е обикновено хъски.

— В Англия той спаси живота на едно момиче. Нещо повече: скоро ще стане известен като Ласи. Чували ли сте за Ласи? Не? Вижте, ако ще сте по-спокоен, той може да седи на палтото ми, но няма да тръгнем без него! Той е един от нас и ще се вози с нас.

Шофьорът запали двигателя с ръмжене, съперничещо на това на Скай, а Лора погледна с благодарност Кей. В нея имаше някаква прямота, почтеност и мекота, заради които човек не можеше да не я харесва.

Щом влязоха в същинския град, Лора не можа да повярва на очите си. Сякаш бяха пристъпили в друг свят. Носеха се по трилентов булевард, заобиколен от великолепни здания. Сякаш най-красивите сгради и паметници от Париж, Рим, Прага, Лондон и други големи градове бяха събрани като в шепа от основателя на града, цар Петър Велики, и положени в Санкт Петербург.

Цветовете също се промениха. До ресторант в резедаво се кипреше пепелно розова сграда с кремави ъгли, редяха се статуи, музеи, къщи и магазини, боядисани в ръждиво червено, бебешко синьо и синапено жълто. В центъра на града ги очакваха още наслади за окото. Покрай каналите, пълни с лодки, лебеди и диви патици, трополяха файтони, беше почти седем вечерта, а слънцето още грееше на електриково синьото небе.

— Можете ли да повярвате, че името на този град е било променяно три пъти? — попита Кей. — През 1914 година започнали да го наричат Петроград, а десет години по-късно — Ленинград. Едва през 90-те години на XX век му върнаха името Санкт Петербург. На мен лично то ми е любимото.

Пътуването им отне близо час и Лора се зарадва, когато най-после стигнаха до хотел „Пушка“, който щеше да бъде техен дом през следващите десет дни. Още по-щастлива бе, когато видя стаята, която щяха да делят с Кей и Скай. От тавана висеше бляскав полилей, а френските прозорци бяха закрити от червени кадифени завеси. Лора си избра леглото до прозореца, което беше толкова меко, че едва не я погълна, когато седна. Банята беше розово-бяла и имаше джакузи.

Най-хубавото бе балконът, изнесен над един канал. Скай изтича на него и изръмжа гладно, когато отдолу мина лебед.

— Ей сега ще те нахраня и ще те изведа на разходка — обеща му Лора, — но само ако стоиш далеч от всякакви дребни същества. И от големите също. В Русия имат мечки, Скай. Не искам някоя да те изяде.

Тарик беше настанен в самостоятелна стая до тяхната и дойде да ги види.

— Леглото ми е толкова голямо, че направо ще се изгубя в него. Може ли да взема Скай назаем за през нощта?

— Разбира се, стига да нямаш нищо против да спиш с космат термофор. И да знаеш, че и малко да се отместиш, веднага ще се опита да ти завземе възглавницата.

— Не е ли прекрасно? — провикна се Кей, като излезе на балкона. — Намираме се на покрива на света. Санкт Петербург се намира на една линия на картата с Хелзинки във Финландия. Толкова близо сме до Арктика, че можем да я докоснем.

И тя хвана Лора под ръка.

— Ела, съквартирантке! Да нахраним красивия ти вълк, а после ви каня с Тарик на вечеря.

* * *

Минаваше десет, когато Лора най-после си изми зъбите и облече пижамата. Беше уморена, но не й се спеше, сигурно заради какаото, което пи на вечеря. Беше толкова гъсто, че трябваше да го гребе с лъжичка. Само това й стигаше, за да реши, че след Сейнт Айвс Санкт Петербург е най-любимото й място на света.

— Страхотно е! — каза тя на вуйчо си, когато й се обади на връщане към хотела. — Хотелът е красив, а храната е много вкусна. Мислех си, че всяка вечер ще ядем варено зеле и картофена супа, но имаше супа с цвекло. Казват й борш. Яде се със заквасена сметана и черен ръжен хляб. Звучи гадно, но всъщност е божествено. После ядохме ябълков сладкиш и пихме страхотно какао.

Той се засмя.

— Радвам се да го чуя. Санкт Петербург винаги е бил сред първите в класацията ми на градовете, които искам да посетя. А мислиш ли за бедния си вуйчо? Отседнал съм в един лондонски хотел, прекрасен като тъмница, и работя денонощно за сигурността на Ед Лукас. Истински кошмар! И той е истински кошмар. Понякога ми се струва, че просто иска да бъде убит. Държи се така, сякаш отива на почивка, иска да посети този музей и онази галерия, да яде в еди-кой си ресторант… Заминава за Москва утре рано сутринта, а организацията не е готова и наполовина.

— Звучи досадно. Но ако някой може да го защити, това си ти.

— Дано си права, Лора. Спокойни сънища и поздрави Скай и Тарик от мен. Липсвате ми и тримата!

— И ти ни липсваш, вуйчо Калвин! Иска ми се да беше с нас!

— На мен също, Лора, на мен също…

Лора изплакна устата си от пастата за зъби и се погледна в огледалото. Вуйчо й често казваше, че с късата си руса коса и със сериозните си сиви очи е копие на майка си — неговата сестра, която починала при раждането на Лора. От баща й, за когото се смяташе, че е американски моряк, нямаше и следа. Години наред Лора се надяваше, че някой ден той ще се появи в дома за момичета „Горски поляни“ и ще я отведе у дома, при любящото й семейство. Сега обаче се радваше, че не е станало. Калвин Редфърн беше най-добрият татко, за когото едно лудо по загадките момиче, решено да стане детектив, можеше да си мечтае.

Чувстваше се виновна обаче, че не му каза за посещението на Андре, нито пък за предупрежденията му. Оправдаваше се, че вуйчо й има други, по-важни неща на главата си. Но истинската причина да не му спомене бе, че се уплаши да не би с Тарик да си останат вкъщи, вместо да се качат на самолета.

На вратата на банята се почука.

— Лора, добре ли си, или изтече в канализацията?

Лора се ухили и излезе.

— Извинявай, Кей! Банята е мястото, където най-добре мисля.

— В такъв случай от тук нататък аз ще влизам първа. После можеш да си мислиш на спокойствие.

Лора се засмя и скочи в прекрасното меко легло. Скай беше в съседната стая при Тарик. Странно бе да мисли за сън, докато слънцето навън грее. Лора взе пътеводителя и зачете за прочутите бели нощи в Санкт Петербург. Явно веднага беше задрямала, защото няколко минути по-късно я събуди гласът на Кей:

— Ти ли остави това тук, Лора, или е някакъв местен обичай да поздравяват гостите с карта?

Лора отвори стреснато очи. Кей седеше на ръба на леглото й и държеше карта за игра. Не каква да е, а жокер със злобна усмивка.

Кръвта на Лора изстина.

— Къде я намери?

— Беше мушната под възглавницата. Защо? Какво има? Не изглеждаш добре.

Преди да отидат в ресторанта, Лора остави пижамата си на леглото на Кей. Всеки, който би влязъл в стаята — например шпионин от персонала, автоматично би решил, че тя спи там, а не Кей.

Лицето на Лора замръзна, но тя се насили да се усмихне.

— Дългият ден ме умори, чувствам се като размазана. Може ли да погледна картата?

Кей се прозина.

— Заповядай, но да знаеш, че след трийсет секунди гася лампите. Ако остана будна още малко, ще се превърна в тиква.

Лора взе картата. Още като я докосна, по тялото й пробягаха тръпки. Все едно държеше малко парче зло. Кей няма как да знае и Лора нямаше никакво намерение да й обяснява, че жокерът е знакова карта на бандата на „Асовете“. Няма откъде да знае и че бандата се е заклела да отмъсти на Лора, Тарик и Калвин Редфърн заради залавянето на редица от високопоставените й членове.

При всички тези арести главатарят на „Асовете“, тайнствена фигура, известна като мистър А., винаги успяваше да се изплъзне. Нямаше и един полицай на света, който да има представа как изглежда мистър А. Дори членовете на собствената му банда твърдяха, че никога не са го виждали. Той управляваше всички клонове на „Асовете“ по интернет и с кодирани съобщения — също като паяк в центъра на зловеща мрежа.

Ужасното бе, че мистър А. явно познава Лора. През юни, след като тя помогна за осуетяването на банков обир в Кентъки, той й беше изпратил съобщение по телефона. Именно тези думи се върнаха сега в съзнанието на Лора:

Браво, Лора Марлин! Ти си достоен противник. До нови срещи… Мистър А.

— Лека нощ — каза сънено Кей и угаси лампата, — сладки сънища!

Но Лора не можеше да заспи. Тя лежеше в мрака и съжаляваше, че Скай не е при нея.

Картата беше послание. В това нямаше и капка съмнение.

„Асовете“ знаеха, че е в Русия, и я чакаха.