Лорън Сейнт Джон
Среща в Русия (13)

13.

Режисьорът притисна очилата към носа си, сякаш заради тях не беше забелязал прочутия гост. После звучно преглътна.

— Сър… искам да кажа, господин премиер…

Кей го смушка в ребрата и тихо подсказа:

— Вице…

— Вицепремиер… Аз съм Брет Ейвъри, режисьорът. Не знам какво да кажа. Моля ви да приемете най-смирените ми извинения. Некомпетентната ми охрана не ме предупреди за присъствието ви, инак, разбира се…

Политикът наведе глава.

— Разбира се. Моля ви, не казвайте нищо повече. Аз изрично помолих визитата ми да не предизвиква внимание. Позволете ми да се представя официално. Казвам се Ед Лукас.

Уилям Рейвън и Ана-Мария Тайлър, съпроводени от внезапно развеселената майка на момичето, и унилият Себастиян излязоха напред в редица, показвайки ослепителнобелите си зъби.

— Колко се радваме да ви видим! — ахна майката на Ана-Мария.

Намусеното лице на дъщеря й мигновено засия. Себастиян стисна енергично ръката на Ед Лукас, но думите на режисьора още кънтяха в ушите му и не посмя да каже нищо.

Оставаше само Уилям.

— За мен е чест! — каза той с дълбок мелодичен глас, сякаш играеше в пиеса на Шекспир.

— Удоволствието е изцяло мое — измърмори Едуард Лукас.

Докато двамата си стискаха ръцете, Лора с учудване забеляза някакъв особен поглед между тях. От мястото, на което се намираше, не можеше да каже дали изразява враждебност или възхищение, но беше сигурна, че тези двамата са се срещали и преди. Познаваха се!

Брет Ейвъри вдигна безпомощно ръце.

— Боя се, мистър Лукас, че не ни видяхте в най-добрата светлина. Тази сутрин имахме малко неприятности.

Посетителят повдигна вежди.

— Неприятности? Останах с впечатлението, че вие помислихте, че един от актьорите ви е застрелян. Това често ли се случва?

— Категорично не, сър. Това беше недоразумение. Мениджърът погрешно заяви, че най-добрият ни статист е починал, а той всъщност си беше съвсем добре. Това породи объркването.

— Доколкото аз видях, въпросният актьор беше в безсъзнание и кървеше. Мъртвопиян. Не се ли изрази така младата дама ей там?

Погледът му се спря на Лора, Тарик и Скай, които Джефри, мениджърът, се опитваше да избута от снимачната площадка. Лора тъкмо гледаше през рамо и се чудеше как е възможно такъв невзрачен, дребен човечец да се издигне до подобен пост.

Когато очите й срещнаха очите на Ед Лукас, я връхлетя странно усещане — сякаш е попаднала в магнитно поле.

— Лора наистина използва думите „мъртвопиян“, но те не бяха точни, понеже Боб Реджис не е пил — заекна режисьорът, който се гърчеше като ученик, хванат да преписва на изпит. — Аз не се занимавам с такива неща. Горкият човек е пил кафе, в което е имало нещо.

Вицепремиерът обаче беше изгубил интерес към режисьора.

— Благодаря ви, мистър Ейвъри, вярвам ви. Ще бъдете ли така любезен да ме представите на младежите, които откриха, че сред вас има саботьор?

— Но те са само…

— Да?

Режисьорът се канеше да обясни, че Тарик и Лора са само статисти, но размисли.

— С удоволствие — отвърна припряно той. — Те са безценни членове на екипа ни.

Джефри прикри неудоволствието си, че беше принуден да пусне Лора и Тарик, които не хареса от пръв поглед просто защото мразеше деца. За него всички деца бяха досадни сополанковци, включително това прехвалено чудовище, Ана-Мария Тайлър, която се държеше с него като с личен прислужник. Тези двамата не й отстъпваха. Бяха го направили на глупак покрай историята с Чад.

— Можете да оставите хрътката — промърмори той на Лора. — Ще я заведа при Ото. Сигурен съм, че вицепремиерът не иска да бъде олигавен от глава до пети.

Той сграбчи повода и Скай се обърна към него със свирепо ръмжене.

— Не мисля, че му харесва да го влачи непознат — рече хладно Лора. — А вие?

Чу се гръмък смях. Двамата с Тарик се обърнаха и видяха вицепремиера, който стоеше на по-малко от метър от тях. Някак си беше прекосил цялата снимачна площадка с магическа скорост. Паникьосаният Брет Ейвъри бързаше да го настигне.

Джефри се превърна в треперещо желе. Явно беше сгафил здраво през заместник министър-председателя, който се оказа любител на животните.

— Аз само… аз просто… исках да…

— Знам — каза любезно Ед Лукас, — оценявам усилията ви.

После се обърна към Тарик и Лора.

— Както вероятно сте разбрали, аз съм вицепремиерът на вашата страна. Когато бях на вашата възраст, намирах политиката за ужасно скучна и трябва да ви призная, че и досега мнението ми не се е променило много. Ни най-малко няма да ви виня, ако никога не сте чували за мен. Можете да ме наричате Ед. Как се казвате вие?

— Ъъ… аз съм Лора Марлин, а това е… това е Тарик Али — заекна Лора, съзнавайки, че целият екип на филма е вперил удивени погледи в тях.

Вицепремиерът имаше спокойната усмивка на човек, свикнал да поръчва музиката. Тя контрастираше с проницателните му кафяви очи, които стряскащо гледаха по-скоро през Лора, отколкото в нея, също като онези рентгени на летището.

— Много ми е приятно да се запознаем, Тарик. Истинско удоволствие е за мен да те срещна, Лора Марлин. Имаш много необичайна фамилия. Може би ще ти бъде интересно да чуеш, че имам известен опит в риболова на марлини и ако научих нещо, то е, че тези риби могат да бъдат изненадващо неуловими.

Погледът му попадна върху Скай.

— А това кой е?

Лора стисна здраво нашийника на кучето.

— Това е моето сибирско хъски Скай, но се боя, че не обича непознати, дори ако са любители на животните или шефове на британското правителство.

— Той компенсира това по друг начин — въодушевено се намеси Брет Ейвъри, опитвайки се да замаже предишните си грешки. — Хъскито имам предвид, не вас, сър. Да бяхте видели какво направи в Сейнт Айвс.

Режисьорът млъкна. Ед Лукас беше протегнал ръка към Скай, хъскито изскимтя, въздъхна и наведе глава. Трудно можеше да се каже кое е по-смайващо: фактът, че вицепремиерът успя да докосне Скай, без кучето да изръмжи или да го ухапе, или че на хъскито явно му харесваше. Лора никога не бе виждала кучето си да се държи толкова странно. Сякаш беше хипнотизирано.

— Прекрасно животно! — каза Ед Лукас. — Излъчва интелигентност. Как е изгубил крака си?

Лора донякъде се чувстваше поласкана от интереса на политика към Скай, но част от нея искаше да бе послушала съвета на вуйчо си и да стои възможно най-далеч от този човек. Не искаше и тя да бъде хипнотизирана.

— Било е злополука. Бил е блъснат от кола като малък.

Бледите устни на Ед Лукас се разтегнаха в усмивка.

— Случват се злополуки, Лора Марлин, особено когато имаш смело сърце и се изправяш на пътя на опасностите.

— Или ако наблизо има някой недоволник — пошегува се Брет Ейвъри. — Поне на тази снимачна площадка. Но да се надяваме, че след ареста на Чад всичко това ще остане в миналото. А сега, сър, може би ще ви бъде интересно да поговорите с Уилям Рейвън, нашата звезда…

— Много бих искал, мистър Ейвъри, но ще ми простите, че имам още един въпрос към Лора Марлин.

Режисьорът се зачерви от раздразнение.

— Разбира се, разбира се. Давайте.

— Благодаря ви. Лора, ти спомена, че сюжетът на един роман с Мат Уокър ти е помогнал да разбереш, че Чад стои зад нещастните случаи на снимачната площадка. Да не би решаването на загадки да ти е нещо като хоби?

Лора се почувства като насекомо под микроскоп. Вече не й беше чудно, че Ед Лукас е вторият по власт човек във Великобритания. Той излъчваше сила и в него имаше нещо, което я караше да говори, сякаш са й инжектирали серум на истината. На върха на езика й бе да му каже, че вуйчо й някога е бил най-добрият и най-смелият следовател в „Скотланд Ярд“, но подозираше, че Ед Лукас няма да остане доволен, ако някаква си статистка се окаже свързана с екипа по сигурността му.

Тя прикри колебанието си с усмивка.

— Обичам да чета криминални романи. Моят любим герой се казва Мат Уокър. Вярно, че е измислен, но за мен той е най-добрият детектив на двайсет и първи век. Справя се с разни международни престъпници и банди, които вършат злини.

— Очарователно! — промърмори Ед Лукас. — Да, и аз обичам романите за Мат Уокър. Пресилени, но забавни.

Той погледна към Тарик.

— А кой според вас ще спечели в този свят на съвременната престъпност, мистър Али?

— Моля?!

— Кой ще излезе победител? Добрите или лошите?

Тарик отметна черната коса от очите си.

— По-умните.

Ед Лукас се засмя.

— Хитър отговор.

— Във филмите добрите винаги печелят — прекъсна ги Брет Ейвъри, който нямаше търпение да сложи край на този разговор. — Всички обичат героите.

Лора усети как странният електрически заряд на Ед Лукас се насочва към режисьора.

— Да, всички обичат героите, нали? — каза той с тихия си, твърд глас. — Колко жалко, че реалният живот не прилича на киното. От друга страна, противоречивите страни на човешката природа — светлината срещу мрака, го правят по-интересен.

— Определено — отвърна Брет Ейвъри, който се хвана като удавник за сламка за тази идея. — Това определено важи и за киното. А сега, сър, ако обичате, елате насам…

Ед Лукас погледна часовника си.

— Знаете ли, времето ми свърши. Моля ви да приемете най-искрените ми извинения, мистър Ейвъри, но имам напрегната програма. Нали знаете, проклятието на високия пост. И както говорихме по телефона, за мен ще е удоволствие да бъда домакин на приема в чест на вашия филм в Ермитажа утре вечер — стига, разбира се, да ми позволите да гледам как заснемате някоя и друга сцена по-късно. Ще кажа на личния си асистент да уреди покани за Лора и Тарик. Много вдъхновяващо е да разговаряш с такива… мотивирани млади хора.

Лукас вдигна ръка. От сенките мигом изникнаха телохранители с тъмни очила, а Лора премигна и… вицепремиерът беше изчезнал.