Харлан Коубън
Шест години (9)

Девета глава

Сега вече разбирам какво значи да имаш чувството, че някой те следи.

Как усетих ли? По интуиция, предполагам. Долови го моят примитивен обонятелен мозък. Едва ли не по физически път. Плюс факта, че откакто излязох от Крафтборо, подире ми се влачеше все един и същ автомобил — сив ван шевролет с върмонтски номера.

И не бих се заклел категорично, но ми се струваше, че шофьорът му носи тъмночервена бейзболна шапка.

Не ми идеше наум как да реагирам. На всичко отгоре падналият мрак ми пречеше да му видя ясно номерата. Но щом забавех, забавяше и той. А щом подадях повече газ, сещате се какво става по-нататък. Дойде ми идея. Отбих в крайпътна почивна зона да видя оня какво ще направи. Видях как ванът забави ход, после продължи по пътя. Повече не го видях.

Така че може и да не ме е следял.

Оставаха ми само десетина минути път до Ланфорд, когато клетъчният ми телефон иззвъня. Бях го вързал през системата блутут на колата — нещо, което ми отне сума ти време да разгадая как става, — така че върху екранчето на радиото видях изписано името на Шента Нюлин. Нали ми беше обещала до края на деня да ми даде адреса на Натали. Приех разговора с помощта на бутон върху волана.

— Шента се обажда — обяви тя.

— Разбрах. Успях някак си да наглася оная работа — „търсещ абонат“.

— А пък аз си мислех, че след всичките ми години във ФБР съм станала неразкриваема. Къде си в момента?

— Прибирам се в Ланфорд.

— Откъде?

— Дълго е да ти го обяснявам. Откри ли адреса й?

— По този повод ти се обаждам — отвърна Шента. В шумовия фон зад нея май присъстваше и мъжки глас. — Работата се закучи.

— О? — рекох поради липса на друго, което можех да кажа в случая. — Проблем ли има някакъв?

Паузата й беше поне със секунда по-дълга, отколкото трябваше да е.

— Дай ми отсрочка до сутринта. — И прекъсна разговора.

По дяволите!

Не ми хареса тонът й. Не ми хареса и фактът, че на жена с жестоки връзки във ФБР й трябва чак до сутринта, за да установи адреса на произволно взета жена. Смартфонът ми звънна тихичко, да ме уведоми, че имам нов имейл. Не му обърнах внимание. Не че съм толкова съзнателен гражданин, но никога не разменям текстове и имейли, докато шофирам. Няма и две години, откакто един ланфордски студент пострада тежко, понеже пишел съобщение, докато бил зад волана. А осемнадесетгодишната жена на седалката до него — първокурсничка, която познавах от лекциите ми по законност — загина в катастрофата. Но поначало не бях поклонник на такива занимания — от много по-отдавна, още преди появата на обилните и очебийни данни колко е глупаво, да не кажем — направо престъпно — да пишеш есемеси по време на шофиране. Иначе обичам да карам. Да се наслаждавам на самотата и музиката. При всичките ми вече изложени възражения против изолирането от техниката, признавам, че откъсването от ежедневието е нещо, към което трябва по-често да се стремим. Съзнавам, че звуча като недоволен дядка, понеже, като видя събрали се около маса мои университетски „приятели“, неизменно се оказва, че всеки един е зает да пише есемес до някакъв невидим кореспондент и да търси, вечно да търси, изглежда, нещо по-добро — онзи целоживотен стремеж към дигитално по-зелена трева, онзи стремеж да помиришеш някакви далечни рози за сметка на онези под носа ти, но малко са моментите, в които се чувствам по-спокоен, по-самовглъбен, „по̀ дзен“, ако мога така да се изразя, отколкото в онези, в които съм си наложил да се откъсна от ежедневието.

И в момента скачах от една радиопрограма на друга, докато накрая се установих на станция, по която пускаха музика „ска от първата вълна̀“ от 80-те години. „Къде е нежността“, питаха Дженеръл Пъблик? И аз си задавах същия въпрос. Къде е нежността? И къде, като сме тръгнали да питаме, е и Натали?

Почвах да откачам.

Паркирах пред квартирата — избягвах да я наричам „моя дом“ или „апартамента ми“, тъй като си беше най-пълноценна университетска квартира в кампуса. Независимо че нощта отдавна беше настъпила, именно защото сме в университетски кампус, имаше достатъчно изкуствено осветление. Чак сега проверих новия си имейл. Беше от госпожа Динсмор, а на реда „Отн.“ пишеше:

Искано досие на студент.

Браво бе, секси звяр, рекох си наум. Кликнах и прочетох пълния текст на мейла, от начало до край:

Какви още пояснения очакваш след „Искано досие на студент“?

Набиващият се на очи отговор гласеше: „Никакви“.

Телефонният екран обаче беше прекалено малък, за да прочета прикачения файл, та забързах по алеята да го разгледам на лаптопа си. Пъхнах ключа в бравата, отворих входната врата и светнах лампите. Не знам защо, но очаквах да заваря пълен безпорядък, след като някой е претарашил заведението, както казват. Явно съм гледал прекалено много филми. Квартирата ми си оставаше, меко казано, невзрачна.

Тръшнах се пред компютъра и влязох в имейл акаунта. Отворих мейла от госпожа Динсмор и изтеглих приложението. Както вече споменах, преди години бях разгледал собственото си студентско досие. Тогава ми причини известни притеснения покрай съдържащите се в него бележки по мой адрес, които преподавателите ми не бяха споделили с мен. Предполагам, че на някакъв етап университетът е взел решение да улесни съхранението на всички тези стари досиета, като ги сканира в дигитална форма.

Започнах с първокурсника Тод. Нищо особено, ако не смятаме, че самият Тод е бил, така да се каже, особен — 6+ по всички предмети. Няма първокурсник, способен да изкара 6+ по всичко. Именно това е накарало професор Чарлс Пауъл да отбележи, че Тод бил „изключителен студент“. Професор Рут Кугелмас не можеше да го нахвали: „Невероятен младеж“. Та дори и професор Малкълм Хюм, вечно пестелив на похвалите, бе признал, че „Тод Сандерсън е почти свръхприродно надарен“. Уау! Тук ставаше нещо много странно. И аз се бях представил като добър студент в същия университет, но единствената бележка, която бях открил в досието си, беше негативна. И бележките, които лично аз бях писал, бяха до една отрицателни. Ако всичко си е наред, преподавателят просто не предприема нищо допълнително и оставя оценката да говори сама за себе си. Практическото правило по отношение на студентските досиета сякаш гласеше: „Ако нямаш какво да критикуваш, не пиши никакви коментари“.

Да, ама правилото явно не е важало за добрия стар Тод.

Схемата с невероятно високите оценки се запазваше и през първия семестър на втори курс, след което изведнъж нещата рязко се променяха. Срещу втория семестър беше изписано с едри букви „ОТЛОЖЕН“.

Хм! Потърсих да видя по какви причини е станало, но пишеше единствено „лични“. Това вече беше съвсем загадъчно. Тъй като досиетата са затворени и поверителни — или поне се предполага да са такива, — ние, преподавателите, рядко се ограничаваме само с „лични“, а описваме случая надълго и нашироко.

Кое тогава е принудило някой да се ограничи само с „лични“ относно отложения семестър на Тод?

Освен това „личните“ причини обикновено опират до някакви финансови затруднения или до заболяване — физическо или умствено — на самия студент или близък член на семейството. Но, така или иначе, причината винаги се посочва в досието на студента. Не и тук, явно.

Интересно.

Или не чак толкова. Първо, преди двадесет години сигурно са били по-дискретни по отношение на личните проблеми. И второ… а бе кой го интересува? Каква връзка може да има между отложения семестър на второкурсника Тод и сватбата му с Натали, последвана от смъртта му, след която е оставил съвсем друга вдовица?

А след като Тод се завръща на студентската скамейка, се появяват още преподавателски бележки — само че не от онези, за които студентът може да си мечтае. Един от професорите го нарича „разсеян“. Според друг Тод бил „подчертано огорчен“ и „коренно променен“. Трети пък предлага Тод да се оттегли пак от следването, че да има време „да се справи със ситуацията“. Но никъде не ставаше дума каква точно е ситуацията.

Кликнах да отида на следващата страница. Тод бил привикан пред дисциплинарната комисия. В някои университети с дисциплинарните проблеми се занимават самите студенти, но в нашия имаме тричленка от професори, които се избират на ротационен принцип. Самият аз изкарах два месеца в комисията предишната година. Повечето случаи, които ни се налагаше да разглеждаме, произтичаха от двете върлуващи из кампуса епидемии: консумация на алкохол от ненавършили 21-годишна възраст и преписвания по време на изпити. Останалите се отнасяха до кражби, физически заплахи и разни прояви на сексуално насилие или агресивност, които не отговаряха на критериите на властите за подсъдност.

Случаят, наложил намесата на дисциплинарната комисия, се отнасяше до сбиване на Тод с друг студент — Райън Макарти, след което Макарти бил хоспитализиран с контузии и счупен нос. Университетът настоявал за продължително отстраняване, та дори и за изключване, но професорската тричленка оневинила Тод напълно. За моя най-голяма изненада. Липсваше каквото и да било резюме или протокол от самото заседание или от последвалото го обсъждане. И това също силно ме изненада. Единственият сканиран за досието документ беше написаното на ръка решение:

Тод Сандерсън — превъзходен член на общността на университета Ланфорд — стана наскоро жертва на тежък житейски удар, но според нас вече се възстановява. В последно време заедно с един от преподавателите създаде благотворителна организация, с цел да компенсира последствията от наскорошните си действия. Поради това, че осъзнава съвсем ясно смисъла на простъпките си, а и предвид крайно необичайните смекчаващи вината му обстоятелства, решихме Тод Сандерсън да не бъде наказан с изключване.

Плъзнах поглед към долния край на страницата да видя кой професор е подписал заключението на тричленката. И неволно направих гримаса. Трябваше да се сетя досега: професор Ибън Трейнър. До болка познат ми. Но не и „приятел“ в обичайния смисъл на думата.

Така че, ако желаех да науча повече за „тежкия житейски удар“, че и за самото решение, щеше да ми се наложи да разговарям с Ибън. Перспектива, която никак не ме блазнеше.

Въпреки късния час, не се притеснявах, че мога да събудя Бенедикт. Той ползва само клетъчен телефон, който изключва преди да заспи. Обади се на третия звън.

— Какво има?

— Ибън Трейнър.

— Какво „Ибън Трейнър“?

— Още ли ме мрази до мозъка на костите?

— Предполагам. Защо ти е?

— Да го поразпитам за моето приятелче Тод Сандерсън. Мислиш ли, че ще можеш да го позабаламосаш?

— Да го забаламосам ли? Разчитай на мен. Ненапразно ми викат „Сънчо“.

— То е заради това, че приспиваш студентите.

— Ама и теб много те бива да се подмазваш някому, от когото искаш услуга. Ще ти се обадя утре сутринта.

Оставих слушалката, облегнах се назад и заразсъждавах какво друго мога да предприема, но мониторът ми звънна тихо да подскаже, че имам нов имейл. Насмалко да не му обърна внимание. И аз като повечето мои познати, получавам ненужна електронна поща през всички часове на денонощието. И това съобщение, изглежда, беше едно от многото.

И едва тогава забелязах адреса на подателя:

[email protected]

Останах втренчен в него, докато сълзи не ми потекоха от очите. Кръвта забуча в ушите ми. Всичко около мен притихна и стана прекалено неподвижно. Но колкото и да го гледах, адресът си оставаше същият:

[email protected]

Смисълът му ми стана ясен почти мигновено: Redemption’s Son на Joseph Arthur — онзи албум, който двамата с Натали слушахме непрестанно в кафенето.

На реда за темата на мейла не пишеше нищо. Напипах мишката. Помъчих се да прекарам курсора върху заглавието, че да отворя мейла, но не успявах да овладея треперенето на ръката си. Вдишах дълбоко въздух и й заповядах да не мърда. Стаята си беше все така смълчана, едва ли не и тя очакваща да види какво ще стане. Прекарах курсора върху имейла и кликнах да го отворя.

След което сърцето ми спря да бие.

На екрана имаше само две думи. Две, но достатъчно, за да прережат като свистяща коса гръдта ми и да не ми дадат буквално да си поема дъх. Свлякох се върху стола абсолютно обезсилен и изгубен, а двете думи не спираха да ми се блещят от екрана:

Обеща ми.