Харлан Коубън
Шест години (33)

Тридесет и трета глава

Животът на един университетски преподавател, особено ако живее в малък кампус, е доста ограничен. Прекарва го в сюрреалистичния свят на така нареченото висше образование. Чувства се удобно и не вижда защо трябва да си подава носа навън. Имах кола, но обикновено нямах поводи да я карам повече от веднъж седмично. На лекциите ходех пеша. Ходех пеша и до Ланфорд, до любимите ми магазини, заведения, кина, ресторанти и каквото има там за посещаване. Тренирах в супермодерния университетски фитнес комплекс. Светът беше изолиран — не само за студентите, но и за нас, които си изкарваме хляба по такива места.

Не усещаш как академичният свят на хуманитарните науки те обгръща отвсякъде като снежна топка.

А това постепенно изкривява и начина ти на мислене, разбира се, макар че в чисто физическо отношение през изминалата седмица и кусур, откакто бях видял некролога на Тод Сандерсън, пропътувах повече километри, отколкото за всичките шест предходни години взети заедно. Е, може и да преувеличавам, но съвсем малко. Случилите се през този кратък период физически сблъсъци, в съчетание със схващането от седенето с часове в коли и самолети, бяха доста изцедили силите ми. Вярно, крепеше ме повишеното ниво на адреналина ми, но както бях установил по най-трудния начин, и адреналинът не беше неограничен ресурс.

След като отбих от магистрала 202 и поех нагоре през селските райони покрай границата на Масачусетс с щата Ню Хампшър, усетих как почва да ми се схваща гърбът. Спрях пред някаква закусвалня, чиято голяма табела до шосето рекламираше сандвичите им с пържена треска. Предпочетох да се заситя с хотдог, поръсени със сирене пържени картофи и една кока-кола. Сториха ми се невероятно вкусни, та за един миг, тръгнал нагоре към тази усамотена колиба, умът ми се занима с концепцията за последното ядене на осъдения на смърт. Подобни мисли не са никак здравословни. Но не ми попречиха да погълна всичко с огромен апетит и дори да изям и втори хотдог, преди да се кача в колата. Усещах се особено ободрен.

Минах покрай щатския резерват „Отър Ривър“. До виличката на Малкълм Хюм ми оставаха някакви си десет минути. Не знаех на кой мобилен номер мога да му се обадя — не бях сигурен дори дали изобщо има в себе си клетъчен телефон — но и да можех, пак нямаше да му се обадя. Идеята ми по-скоро беше да се появя изневиделица и да разбера кое как е. Не исках да дам на професор Хюм време да се подготви. Търсех отговори и подозирах, че ще ги получа от моя някогашен наставник.

Пък и не ми трябваше да научавам кой знае колко. Научил бях достатъчно. Сега просто исках да се уверя, че Натали е жива и здрава, че знае, че по петите й са едни много лоши хора, и че евентуално, при възможност, бих могъл да избягам и да заживея с нея. Е, не е да не бях чул за правилата и клетвите на „Ново начало“, но какво разбира сърцето от правила и клетви?

Нямаше начин да няма начин.

Насмалко да подмина табелчицата, сочеща към Атъл Драйв. Свих наляво по черен път и тръгнах да катеря планината. Когато стигнах до върха, езерото Канет се ширна точно под мен, застинало като огледало. Масово се злоупотребява с израза „девствена природа“, но в мига, в който съзрях водата на езерото, той стигна до нови висоти. Спрях колата и слязох. Въздухът беше толкова свеж, че и едно вдишване ти стигаше да почувстваш как са се напълнили дробовете ти. Тишината и покоят бяха направо смайващи. Давах си сметка, че ако викна, ехото ще отеква и отеква и никога няма да изчезне докрай. Викът ми ще да остане да живее в тукашните гори, може да затихва полека-лека, но никога няма да умре, а ще се слее с другите някогашни звуци, които все още жужат тихичко сред едва долавящия се бръм на великата природна пустиня.

Оглеждах се да видя къща на брега на езерото. Нямаше такава. Но имаше два пристана. Със завързани към тях канута. И нищо повече. Върнах се в колата и поех наляво. Черният път плачеше за поддръжка. Колата подскачаше по неравностите, които подлагаха на изпитание амортисьорите и констатираха неадекватността им. Добре че застраховах взетия под наем автомобил, мина ми през ум — необичайна мисъл за моменти като сегашния, но знае ли човек накъде ще хукне мисълта му? Сетих се и за това, че професор Хюм притежаваше и пикап с четири двигателни колела — нетипично превозно средство за професор по хуманитарните науки. Сега вече разбрах защо.

По някое време видях пред себе си два успоредно паркирани пикапа. Спрях зад тях и слязох от колата. Неволно забелязах и множеството дири от гуми по пръстта — или Малкълм беше ходил няколкократно до някъде и се е връщал, или имаше в момента гости.

Но не бях сигурен какво точно ми говори това.

А когато погледнах нагоре по склона и видях къщурката с тъмните прозорци, буквално се просълзих.

Този път нямаше мека утринна светлина, нито онази розовост, която съпровожда пукането на зората. Слънцето залязваше зад колибата, хвърляше дълги сенки и превръщаше някогашната привидно необитавана и напусната сградичка в нещо по-черно и заплашително.

Беше колибата от картината на Натали.

Заизкачвах се по хълма към предната врата. Усещах се като в сън, като Алиса в страната на чудесата, сякаш излизах от реалния свят и навлизах в картината на Натали. Стигнах до вратата. Копче за звънец нямаше. А когато почуках, звукът раздра тишината така, сякаш бях стрелял.

Изчаках, но не чух ответен звук.

Почуках втори път. Пак нищо. Обмислих какъв да е следващият ми ход. Можех да сляза до езерото да проверя дали Малкълм не е там, но пълният покой, който ме заобикаляше, ми подсказваше, че долу няма никой. Притесняваше ме и наличието на всички онези следи от гуми.

Завъртях топката на вратата. Беше отключено. Нещо повече: брава изобщо нямаше, нито процеп, в който да пъхнеш ключ, било то в топката или под нея. Отворих и влязох. Тъмно. Щракнах ключа на лампата.

Няма никой.

— Професор Хюм?

След дипломирането ми той настояваше да го наричам „Малкълм“, но така и не успях да си пречупя езика.

Надникнах в кухнята. Празна. Спалнята беше една-единствена. Отправих се натам, неволно пристъпвайки на пръсти.

А като влязох в стаята, сърцето ми падна, сякаш беше камък.

О, не…

Малкълм Хюм лежеше проснат по гръб върху леглото, със засъхнала пяна на лицето, с полуотворена уста, с лице, разкривено от последния му, замръзнал вик на агония.

Коленете ми се огънаха. Наложи ми се да се подпра на стената. Нахлулите спомени насмалко да ме съборят на пода: първата му лекция, на която присъствах като първокурсник (за Хобс, Лок и Русо), първата ни среща в кабинета, който сега се води мой (обсъждахме как художествената литература изобразява законите и насилието), часовете, които бях посветил на дипломната си работа (на тема „Законност“), мечешката му прегръдка в деня, в който завърших, и сълзите в очите му.

— Така и не миряса — каза нечий глас зад гърба ми.

Извърнах се. Джед беше насочил в мен пистолета си.

— Не съм го убил аз — рекох.

— Знам — приковал ме беше с погледа си Джед. — Сам го направи. Цианкалий.

Сетих се за кутийката с хапчето на Бенедикт. И думите му, че всеки член на „Ново начало“ имал по една.

— Нали ти казахме да стоиш настрана.

Тръснах глава да се овладея, да внуша на онази част от мен, която копнееше да рухне и скърби, че още не е дошъл подходящият момент.

— Всичко това е започнало, преди да се намеся. И изобщо не подозирах за съществуването му, докато не видях некролога на Тод Сандерсън.

Джед изведнъж придоби страшно уморен вид.

— Няма значение. По милион начина се опитахме да ти покажем, че не бива да се месиш. Но ти не се вслуша. Все едно е дали си виновен, или невинен. Ти знаеш кои сме. И че сме положили клетва.

— Да ме убиете.

— В случая — да. — И Джед пак погледна към леглото. — След като Малкълм се почувства длъжен да сложи край на живота си по този начин, нима не съм аз длъжен да сложа край на твоя?

Но не стреля. Явно Джед не изгаряше вече от желание да ме гръмне. Усещах го. Изпитвал го е, докато е смятал, че аз съм убиецът на Тод, но никак не му се щеше да ме пречука само за да запазя мълчание. В крайна сметка погледна отново трупа.

— Малкълм те обичаше — каза Джед. — Като собствен син. Не би желал… — Гласът му затихна, а ръката му сне оръжието.

Направих пробна крачка към него.

— Джед?

Той се извърна към мен.

— Имам чувството, че ми е ясно как хората на Максуел Майнър са успели да се доберат до Тод.

— Как?

— Но първо трябва да си изясня едно нещо — рекох. — Кой положи началото на „Ново начало“ — Тод Сандерсън, Малкълм Хюм или… ти, да речем?

— Каква връзка може да има това с каквото и да било?

— Ъъ… просто ми гласувай за секунда мъничко доверие, а?

— Основоположникът на „Ново начало“ беше Тод — отговори ми Джед. — Бяха обвинили баща му в чудовищно престъпление.

— Педофилия — уточних.

— Точно така.

— Заради което баща му се е самоубил — добавих.

— Нямаш представа как Тод понесе самоубийството му. По онова време деляхме една стая в общежитието и бях най-добрият му приятел. Той се разкапа пред очите ми. Не можеше да се примири с цялата несправедливост. Дали нямаше да се развият нещата другояче, ако баща му беше намерил начин да изчезне, питахме се. Но дори и да беше успял, от такива обвинения бягане няма. Те вървят вечно след човека.

— Освен — рекох — ако не му се предостави ново начало.

— Точно така. Тогава си дадохме сметка колко хора се нуждаят да бъдат спасени и че единственият начин да се спасят, е, като им се осигури нов живот. Професор Хюм споделяше този наш възглед. И в неговата биография имало човек, който е можел да се възползва от такова ново начало.

Думите му ме накараха да се замисля. Дали пък този „човек“ не е бил професор Арон Клайнър.

— Затова обединихме усилията си — продължи Джед. — Формирахме групата си уж като благотворително дружество. Баща ми беше шериф на федерална служба и укриваше защитени свидетели. Така че правилата ми бяха пределно ясни. Фермата наследих от дядо ми. И я превърнахме в убежище. Обучавахме хората как да се държат след като приемат нова самоличност. Ако си бил любител на хазарта например, не бива да се появяваш повече в Лас Вегас или по хиподрумите. Мъчехме се да въздействаме на психиката им, за да осъзнаят, че изчезването е един вид самоубийство и прераждане — унищожаваш едно човешко същество с цел да създадеш ново. Осигурявахме им непробиваеми нови самоличности. Ползвахме дезинформация, за да пращаме издирващите ги по грешни следи. Правехме им заблуждаващи татуировки и други промени във външния вид. В отделни случаи Тод променяше физиономиите им с помощта на пластичната хирургия.

— А след това? — попитах. — Къде пращахте спасените от вас?

— Точно там е хватката — засмя се Джед, — че ние никъде не ги местехме.

— Не те разбирам.

— Ти не преставаш да търсиш Натали, но отказваш да се вслушаш. Никой от нас няма ни най-малката представа къде може да е тя. Така е организирана дейността ни. И да искаме, не можем да ти кажем. Ние ги подготвяме до съвършенство, но в един момент ги оставяме на някоя железопътна гара и оттам нататък следите им се изгубват напълно. По този начин гарантираме безопасността им.

Опитах се да преглътна казаното: идеята, че няма абсолютно никакъв начин да я намеря; че е изключено някога да се съберем отново. Мисълта, че от самото начало всичките ми усилия са били напразни, буквално ме смаза.

— Значи, в един момент Натали се е обърнала към вас за помощ.

А Джед пак погледна към леглото.

— Дошла при Малкълм.

— Откъде го е познавала? — попитах.

— Нямам представа.

Аз обаче имах. Майката на Натали й разказала за скандала с преписването от страна на Арчър Майнър и за това как баща й бил принуден да изчезне. И понеже тя държала да открие баща си, сред първите хора, към които се обърнала за помощ, бил, естествено, Малкълм Хюм. С течение на времето Малкълм се сприятелил с дъщерята на любимия му колега, който по принуда бил изчезнал. А дали не й е и помогнал да се скрие от семейството на Арчър Майнър? Нямах доказателства. Но подозирах, че точно това е станало. Но, така или иначе, Арон Клайнър е онзи, който подтикнал Малкълм да се включи в „Ново начало“. А дъщеря му, разбира се, му е била първа грижа и той я прибрал под своето крило.

— Знам, че Натали се е обърнала към вас, след като станала свидетел на убийство — рекох.

— И то не какво да е убийство, а покушението срещу Арчър Майнър.

— Значи, тя присъства на убийството — кимнах, — после отива при Малкълм, а той ви я довежда в убежището.

— Първо я довел тук.

Ама, разбира се, мина ми през ум. Картината. Та нали тукашният пейзаж я е вдъхновил.

Джед се смееше.

— Какво има?

— Ти май не схващаш какво ти говоря?

— Кое да схващам?

— Ти беше толкова близък с Малкълм. Вече ти споменах, че те обичаше като собствен син.

— Не включвам.

— Когато преди шест години закъса с писането на дисертацията, кой ти предложи да отидеш в творческия курорт във Върмонт? Малкълм Хюм, нали?

Усетих как лек хлад ме полази по кокалите.

— Е, и?

— „Ново начало“ не се състои само от трима ни, разбира се. Имаме и други верни помощници. Вече познаваш Куки и неколцина от останалите. Макар общата им бройка да не е голяма. Сплотеността ни се дължи на пълното ни доверие един към друг. По някое време Малкълм бе стигнал до идеята, че ще си полезен за организацията ни.

— Аз?

— И тъкмо затова предложи да посетиш този курорт. Искаше да те запознае с дейността на „Ново начало“ и да те привлече в редиците ни.

Не намирах подходящи думи, затова реших да се придържам към очевидното.

— И защо се отказа?

— Осъзна, че няма да се впишеш добре.

— Не те разбирам.

— Действаме в един ужасно мътен свят, Джейк. Някои наши деяния са незаконни. Правилата си ги съставяме ние. Ние решаваме кой заслужава и кой — не. При нас няма ясно очертана линия между невинност и виновност.

Кимнах да покажа, че вече почвам да схващам. И черно-бялото… но и сивата област.

— Професор Ибън Трейнър.

— Той наруши правилника. Ти настояваше да бъде наказан. Отказваше да прозреш облекчаващите вината му обстоятелства.

Сетих се как Малкълм беше застанал в защита на Ибън Трейнър, когато след онова парти двамата студенти бяха откарани в болницата с алкохолно отравяне. И осъзнах истината. Оправдателната позиция на професор Хюм спрямо Трейнър е била отчасти и изпитание — изпитание, което според Малкълм не съм издържал. Прав е бил всъщност. Аз съм заклет привърженик на законността. А тръгне ли човек надолу по хлъзгавия склон, отнася със себе си всичко онова, което ни прави цивилизовани.

Поне така бях гледал на нещата допреди последната седмица.

— Джейк?

— Кажи.

— Наистина ли знаеш как фамилията Майнър са стигнали до Тод Сандерсън?

— Аз поне така смятам — рекох. — Вие все пак съхранявате някакъв архив за дейността на „Ново начало“, нали?

— Само на уеб сървър. А за да се влезе в него, трябва да са налице минимум двама от нас тримата — Тод, Малкълм и аз. — Примига, отвърна поглед, примига още няколко пъти. — Сега осъзнавам, че съм останал единствено аз. Така че архивът на практика вече не съществува.

— Е, не го ли съхранявате и на някакъв твърд носител, все пак?

— Като какъв? — попита.

— Ами под формата на завещания, да речем?

— А, да, завещания има, но са на място, където никой не би могъл да ги открие.

— Нещо като касета за скъпоценности на Канал Стрийт?

На Джед му провисна ченето.

— Ти откъде знаеш?

— Трезорът там е бил разбит. И някой се е добрал до касетите. Не знам точно какво се е случило, но Натали все още е била огромен приоритет за фамилията Майнър. Откриването й е щяло да донесе някому луди пари. Затова и предполагам, че някой — я самите крадци, я някое корумпирано ченге — е реагирал на името й. Информацията е стигнала до фамилията Майнър. А фамилията установила, че касетата е била наета от някой си Тод Сандерсън, живущ в Палмето Блъф в Южна Каролина.

— Божичко — промълви Джед. — Затова, значи, са му отишли на гости.

— Да.

— И са го изтезавали.

— Знам.

— Изкопчили са някакви сведения от него. Човек не може да издържа безкрайно на болка. Но от друга страна, Тод нямаше представа къде може да е нито Натали, нито останалите. Можел е да им съобщи само онова, което е знаел, нали разбираш?

— За теб, да кажем, и за убежището във Върмонт — подсказах.

— Тъкмо затова го и закрихме — кимна Джед. — Това ни накара да избягаме оттам и да се преструваме, че е най-обикновена ферма. Разбираш ли?

— Разбирам — рекох.

А той пак погледна към трупа на Малкълм.

— Ще трябва да го погребем, Джейк. Ние двамата с теб. Тук, на това място, което той обожаваше.

В този миг осъзнах нещо друго, от което се смразих до мозъка на костите. Изглежда, е проличало на лицето ми, понеже Джед веднага попита:

— Какво?

— Тод така и не е успял да погълне таблетката си с цианкалий.

— Предполагам, че са го изненадали.

— Да. А ако по време на изтезанията им е издал твоето име, логично е да им е казал и името на Малкълм. След което те вероятно са пратили свои хора във Виро Бийч, които са установили, че Малкълм е заминал за тази вила. Домът му там е бил празен. Но типове като тях не се предават лесно. Попаднали веднъж на първата си следа от последните шест години, надали са имали намерението да я изпуснат току-тъй. Разпитали са насам-натам, прегледали са всички книжа, които са им попаднали. И по този начин са стигнали дотук, независимо че нотариалният акт за това място е все още на името на покойната му съпруга.

Онези дири от гуми не ми излизаха от акъла.

— Той е избрал да се самоубие — рекох, загледан в леглото. — А ако се съди по липсата на разложение, трябва да е било съвсем наскоро. Защо го е направил?

— Боже мой! — проумя положението и Джед. — Защото са го намерили хората на Майнър.

Думите му бяха придружени от шума на спиращи коли пред колибата. Вече всичко се избистряше. Хората на Майнър вече са били тук. Малкълм ги е видял, че идват, и е взел нещата в свои ръце.

Какво им е оставало в такъв случай?

Ами да устроят засада. Да оставят някой да следи къщата и да им сигнализира при нечия поява.

Двамата с Джед се юрнахме към прозореца. В този момент вратите на двете спрели черни коли се отвориха. И от тях излязоха петима въоръжени мъже.

Единият беше Дани Зукър.