Харлан Коубън
Шест години (10)

Десета глава

Под текста липсваше подпис. Но това нямаше никакво значение. Кликнах забързано стрелката „отговор“ и набрах на клавиатурата:

Натали? Добре ли си? Само това ми кажи.

И натиснах „Изпращане“.

Тук бих ви описал как времето буквално взе да се влачи, докато чаках следващия й имейл, но такова нещо изобщо нямаше. Не ми остана време за подобно изживяване, предполагам. Само след три секунди звънчето „нова поща“ подрънна и сърцето ми задумка, но само докато видях името на подателя:

MAILDAEMON

Кликнах да го отворя, макар да знаех предварително съдържанието му:

Несъществуващ имейл адрес…

Само дето не изтресох от отчаяние лаптопа, все едно беше монетен автомат, отказал да ми пусне шоколадче. Дори се провикнах „Не може да бъде!“. Не знаех как да постъпя. Седях на стола и започвах да се давя. Усещах как потъвам, а не можех дори ръце и крака да размахам панически, че да се добера до повърхността.

Накрая се върнах към търсачките. Опитах какви ли не варианти на имейл адреса й, но само си изгубих времето. Препрочетох съобщението й:

Обеща ми.

Да бе, наистина й бях обещал. Но като спреш и се замислиш, кое в крайна сметка ме накара да наруша обещанието си? Смъртта на един човек. Може би съпругът й. Макар че можеше и да не е. Но това даваше ли ми повод, така или иначе, да не спазя онова, което й бях обещал? Може би да. Може би в началото. Но ето че тя бе поставила граница. Точно това целеше с този неин имейл. Да ми напомни, че съм й обещал. Понеже много добре знае, че не давам обещания току-така.

И тъкмо затова ме беше накарала поначало да й обещая да не ги закачам.

Ето върху какво размишлявах в този момент. И за погребението, и за пътуването до Върмонт, и за това студентско досие. Взети в тяхната цялост, до какъв извод водят? И аз не можех да кажа. И ако в началото ми бяха служили за оправдание да наруша обещанието си, сега разполагах с доказателство, че вече нищо не ме оправдава. Посланието от Натали не можеше да е по-недвусмислено.

Обеща ми.

Докоснах неуверено с пръст думите върху екрана ми. И сърцето ми пак рухна в развалини. Жалко, пич. Колкото и да ми е мъчно, налага се да се откажа. Да се оттегля. Да спазя обещанието си.

Легнах си и почти мигновено съм заспал. Знам. И аз самият се изненадах, но всичко след прочитането на некролога — цялата вихрушка от спомени и емоции, сърдечни страдания и объркване — изглежда, ме бяха изтощили до степента на боксьор, който цели дванадесет рунда е получавал непрекъснато удари в корпуса. И аз, като боксьора, накрая рухнах.

Но за разлика от Бенедикт, невинаги се сещам да си изключа клетъчния телефон. Така че той ме събуди точно в осем сутринта.

— Макар и с голяма неохота, Ибън се съгласи да се срещнете.

— Каза ли му за какво става дума?

— Ти самият не ми спомена за какво става дума.

— Вярно. Добре.

— Имаш лекция от девет. Ще те чака у тях след лекцията.

Усетих как нещо ме прободе в гърдите.

— У тях ли?

— Ъхъ. Сигурен бях, че няма да ти хареса. Но той настоя.

— Гаднярски номер.

— Не е чак толкова лош човек.

— Похотлив дъртак.

— И кое му е лошото?

— Онова, което той върши, не бива да става.

— Изобщо нямаш представа какво върши той. Така че върви. Дръж се възпитано. И измъкни онова, което ти е нужно.

Бенедикт затвори. Проверих си имейлите и есемесите. Нищо. Целият този странен епизод от живота ми бе придобил сюрреалистичен, съноподобен характер. И правех всичко по силите си да се отърся от него. Наистина имах лекция от девет, по „Законност и конституционалност“. И за мен тя бе станала задача номер едно. Мда, всичко останало наистина бе минало на заден план. Докато бях под душа, чак се разпях. Облякох се и тръгнах пеш през кампуса нахилен до ушите и с гордо вдигната глава. Стъпките ми леко пружинираха. Слънцето къпеше кампуса със своя топъл небесен лъч. Усмивката не слизаше от лицето ми. Усмихнах се на тухлената сграда, която плаче за бръшлян. Усмихвах се на дърветата, на тучната трева, на статуите на прочути випускници на университета, на изгледа към спортните съоръжения в подножието на хълма. Поздравеше ли ме някой студент, отвръщах на поздрава с такъв ентусиазъм, че човек можеше да се уплаши да не би изведнъж да съм станал дълбоко религиозен.

А на влизане в аудиторията се провикнах „Добро ви утро!“ с бодростта на преродена мажоретка, прекалила с енергийните напитки. Студентите ме изгледаха доста особено. Самият аз взех да се плаша вече от себе си, та се помъчих да успокоя топката.

Обеща ми.

Ами ти, Натали? Нямаше ли в твоите думи и дела поне загатнат ангажимент? Как така пленяваш нечие сърце, а след това го смачкваш просто хей така? Вярно, не съм дете. И знам, че влюбването носи своите рискове. Но ние си разменяхме думи. Изживявахме заедно разни неща. Помежду ни нямаше лъжи. Но това не ти попречи. Да ме зарежеш. И да ме поканиш на сватбата си. Защо? Нима е възможно човек да е толкова жесток? Или просто си се мъчила да ми втълпиш, че ми е време да си вървя по пътя?

И аз наистина поех по пътя си. Нищо, че ти бръкна в гръдта ми, изтръгна оттам сърцето ми, разкъса го и си замина, но аз събрах останките и продължих да живея.

Събрах останките ли? Тръснах глава. Откъде ми идват на акъла такива глупости. Ама така е то, като се влюби човек. И почва да говори като тъжна кънтри песен.

Получил бях имейл от Натали. Или поне аз си мислех, че е от Натали. Че кой друг би могъл да го изпрати? Но така или иначе, макар да ме предупреждаваше да стоя настрана, мейлът си оставаше комуникационно явление. Послание от нея до мен. Послание ли казах? А защо тогава беше използвала онзи имейл адрес — RsbyJA? Явно още го помни. Явно той още носи някакъв смисъл за нея, нещо, което отеква в душата й и което на мен ми дава… дали това прави точно… надежда. Надеждата е нещо жестоко. Надеждата ми напомня какъв щях да стана за една бройка. Надеждата причинява завръщането на физическата болка.

Вдигнах една от най-умните си студентки, Айлийн Синагра. И тя взе да разяснява един силно нюансиран пасаж от Джеймс Мадисън в „Записките на федералиста“. Кимнах й да продължи в същия дух, но в този момент мярнах нещо с крайчеца на окото си. Приближих се до прозореца да видя по-добре. И се заковах намясто.

— Професор Фишър?

Долу на паркинга стоеше сив ван шевролет. Проверих с какви номера е. Оттук цифрите не личаха, но цветовете и десена ми бяха достатъчни.

Върмонтски номера.

Това ми беше абсолютно достатъчно. Изобщо не ми мина през ум, че може да е някакво съвпадение, че сивите ванове шевролет не са никаква рядкост, че в западната част на Масачусетс редовно се срещат върмонтски номера. Нито едно от тези съображения нямаше значение за мен.

И вече спринтирах към вратата, когато се сетих да им извикам „Стойте тук. Сега се връщам!“, преди да хукна по коридора. Току-що бяха измили подовите плочки. Изпързалях се покрай предупредителната табела „Хлъзгав под“ и с блъсък отворих вратата. Паркингът се намира отвъд поляната. Прескочих някакъв храст и се понесох с пълна скорост по тревата. Студентите ми вероятно са решили, че съм превъртял. Това ни най-малко не ме интересуваше.

— Насам, професор Фишър! Ще ви дам пас!

Някакъв студент, решил, че тичането ми е израз на желание да участвам в играта им, наистина запрати фризбито си по мен. Аз обаче го оставих да падне на земята и продължих да бягам.

— Слабо, професоре, ще трябва да наблегнете на ловенето на пасовете.

Не обърнах внимание на гласа. Доста се бях доближил до шевролета, когато видях, че фаровете му светнаха.

Двигателят на вана заработи.

Увеличих още повече скоростта. Яркият слънчев лъч се отразяваше от предното стъкло на автомобила и не ми позволяваше да видя шофьора му. Приведох се, запомпах с пълна сила с нозе, но ванът вече се измъкваше на заден ход от паркомястото си. Нямаше да мога да го стигна.

Превключи на предна скорост.

Почти успях да го стигна и да хвърля поглед към водача. Но не съвсем. И въпреки отразения блясък, ми се стори, че мярнах…

Тъмночервена бейзболна шапка?

Не можех да кажа със сигурност. Но затова пък успях да запомня номера — сякаш то щеше да ми помогне с нещо да извлека от него някаква полза — и останах запъхтян на мястото си, докато ванът се отдалечаваше на скорост.