Харлан Коубън
Шест години (12)

Дванадесета глава

Три седмици преди да ме остави Натали, докато все ще бяхме лудо влюбени, успяхме да се измъкнем тайно от двата ни творчески курорта в Крафтборо и да посетим Ланфорд.

— Много искам да видя това място, което толкова обожаваш — каза тогава Натали.

И си спомням как очите й светнаха, когато влезе с мен в кампуса. Вървяхме хванати за ръка. Натали носеше на главата си странна и затрогваща на вид огромна сламена капела и тъмни очила. И изобщо приличаше на кинозвезда, която се мъчи да остане незабелязана.

— Къде водеше готините студентки, докато следваше тук? — попита ме.

— Право в леглото.

— Сериозно те питам — перна ме игриво тя през ръката. — Гладна съм.

Така че се отправихме към ресторанта на Джуди на Мейн Авеню. Джуди беше майсторка на пандишпанените сладкиши с ябълки и масло. А Натали умираше за такива десерти. Наблюдавах я как попива всичко около себе си — и художествените творби, и декора, и младите сервитьорки, и менюто, всичко.

— Значи, тук си водил младите си дами, а?

— Само по-изисканите — отвърнах й.

— Добре. А къде водеше онези… неизисканите?

— При Барсолоти — съседния долнопробен бар — захилих се.

— Къде?

— И играехме на кондомна рулетка.

— Моля?

— Е, не с момичетата, де. Помайтапих се. Там ходех с приятели. В мъжката тоалетна имаше машинка за презервативи.

— Машинка за презервативи?

— Точно така.

— Нещо като монетен автомат за презервативи?

— Правилно — потвърдих.

— Изискана работа — кимна Натали.

— Знам. И аз така мисля.

— И какви бяха правилата на кондомната рулетка?

— Глупости.

— А, не ми се измъквай по тоя начин. Чакам да чуя.

И ми пусна оная усмивка, от която свят ми се завиваше.

— Окей — кандисах. — Играе се от четирима… А бе, хлапашки истории.

— Моля ти се! Адски ми е интересно. Карай нататък. Играе се от четирима, казваш… — и с жест ме подкани да продължа.

— Презервативите се предлагаха в четири цвята — обясних й. — Среднощно черно, черешово червено, лимонено жълто и портокалово оранжево.

— Последните два си ги измисли в момента.

— Добре де, нещо от този род, все пак. Въпросът е, че се продават в тези четири цвята, но не знаеш точно кой ще ти се падне. Така че всеки от нас залага по три долара на своя цвят, после един отива до машината и донася кондома, който му се е паднал. Но цветът му не е известен, докато не разкъсаш опаковката. Един прави барабанен туш, втори се прави на радиокоментатор, все едно предава състезание от олимпиадата. Накрая опаковката се разкъсва и който е познал цвета, печели.

— Ама това си е направо зашеметяващо.

— Нали — съгласих се. — Но като имаш предвид, че на победителя се полагаше да поръча следващата кана с бира, финансовата му облага не беше кой знае колко голяма. По някое време играта се разпространи до такава степен, че собственикът на кръчмата Барси състави цял правилник и таблица с класиране.

— Хайде да поиграем — хвана ме тя за ръката.

— Кога, сега ли? Не.

— Моля ти се!

— Изключено.

— Пък след играта — прошепна ми Натали и ми хвърли такъв поглед, че ми опърли веждите — ще можем да използваме кондома.

— Залагам на среднощно черно — рекох.

А тя се разсмя. Спомних си този неин смях на влизане в ресторанта на Джуди, все едно смехът й и досега отекваше и ми се подиграваше. Не бях влизал в „Джуди“ от… ами от шест години. Погледнах към масата, на която седяхме тогава. Беше празна.

— Джейк?

Извъртях се надясно. Шента Нюлин седеше на усамотена маса до еркерните прозорци. Нито ми махна, нито ми кимна. И изобщо езикът на тялото й — винаги заредено със самочувствие — не беше обичайният. Седнах насреща й. Почти не ме погледна.

— Здрасти — рекох.

Без да отлепя поглед от масата, Шента каза:

— Джейк, разкажи ми тази история от начало до край, ако обичаш.

— Защо? Какво има?

Очите й се вдигнаха и ме приковаха като на разпит. Сега вече си личеше кой е бил агент на ФБР.

— Наистина ли става дума за твое бивше гадже?

— Моля? Да, разбира се.

— И какво изведнъж си се разбързал да я намериш?

Поколебах се с отговора.

— Джейк?

Сетих се пак за имейла:

Обеща ми.

— Помолих те за помощ — подсетих я.

— Знам.

— Така че или ми кажи какво си установила, или дай да забравим за молбата ми. Просто не мога да си обясня за какво ти е да знаеш повече.

Младата сервитьорка — Джуди винаги наемаше студентки — ни връчи по едно меню и попита ще желаем ли да пием нещо. Поръчахме си леден чай. След като момичето си тръгна, Шента пак извърна приковаващия поглед към мен.

— Не забравяй, че се мъча да ти помогна, Джейк.

— Дай да оставим нещата така, както са.

— Ти това не го казваш на сериозно, нали?

— Ни най-малко — рекох. — Тя ме беше помолила да я оставя на мира. Вероятно сбърках, че не я послушах.

— Кога?

— Кога кое?

— Кога те помоли да я оставиш на мира? — уточни Шента.

— Има ли значение?

— Просто ми отговори. Може да е важно.

— По кой начин? — Но после си дадох сметка, че няма нищо лошо в това, да й отговоря, и добавих: — Преди шест години.

— Каза, че си бил влюбен в нея.

— Да.

— Въпросният разговор при раздялата ви ли се проведе?

— На сватбата й с друг мъж.

Това вече я накара да примига. Думите ми явно успяха да притъпят пронизващия поглед, поне за този момент.

— Позволи ми да уточня: когато отиде на сватбата й, ти все още ли беше влюбен в нея? Пардон. Глупав въпрос. Разбира се, че си бил. И все още си. Та ти, значи, отиде на сватбата й и докато беше там, Натали ти каза да я оставиш на мира, така ли?

— Общо взето — да.

— Голяма сцена ще да е било.

— Би трябвало, но не беше. Ние съвсем наскоро се бяхме разделили. В крайна сметка тя предпочете друг пред мен. Бивше нейно гадже. Няколко дни по-късно сключиха брак. — И направих опит да свия рамене, в смисъл „Случват се такива работи“.

— Мислиш ли? — попита Шента, килнала объркано глава като някоя първокурсничка. — Давай нататък.

— Какво има за даване. Отидох на сватбата. Натали ме помоли да приема нейния избор и да ги оставя на мира. Обещах й да го направя.

— Разбирам. Имал ли си някакъв контакт с нея през изминалите оттогава шест години?

— Не.

— Абсолютно никакъв?

Едва сега си дадох сметка какъв професионалист имах насреща си. Бях се зарекъл нищо да не й казвам, а сега буквално не можех да млъкна.

— Точно така. Абсолютно никакъв.

— Но си сигурен, че се казва Натали Ейвъри.

— В това отношение е трудно човек да сбърка. Стига толкова въпроси, Шента. Кажи сега ти какво откри?

— Нищо.

— Как така „нищо“?

Сервитьорката се завърна с широка усмивка и ледения ни чай.

— Джуди ви изпраща от пресните пандишпанени сладкиши.

Гласът й беше весел, млад, напевен. Уханието на сладкишите се разнесе над масата и ми припомни за последното ми предишно посещение тук — да, тъкмо преди шест години.

— Имате ли въпроси по менюто? — попита дяволито сервитьорката.

Не можах да й отговоря.

— Джейк? — подсети ме Шента.

— Нямам въпроси — преглътнах.

Шента си избра сандвич с печени на скара гъби портобело. Аз се спрях на пуешката шунка с маруля и домат върху ръжен хляб. А след като сервитьорката си замина, се наведох през масата:

— Какво искаш да кажеш с това, че не си открила нищо?

— Кое точно не ти е ясно в думата „нищо“, Джейк? Нищо не намерих за някогашната ти любима — хич, въобще, кръгла нула. Нито адрес, нито данъчни декларации, нито извлечения от банкова сметка или кредитна карта. Нищичко, нищо, нищо. Няма и капка доказателство, че твоята Натали Ейвъри изобщо я има на този свят.

Напънах се да смеля току-що казаното.

Шента опря длани в масата.

— Имаш ли представа колко трудно е всъщност да живееш така, извън обществото?

— Не, не съм се замислял чак дотам.

— Особено в наше време, с всички тези компютри и техники? Почти невъзможно е.

— Но все пак би могло да съществува някакво рационално обяснение — подметнах.

— Например?

— Може да е заминала за чужбина.

— Но и такова действие не е документирано никъде. Не й е издаван задграничен паспорт. Няма регистрирано в компютрите излизане или влизане в страната. Както споменах вече…

— Нищо — довърших изречението вместо нея.

Шента кимна.

— Но тя е жив човек, Шента. Тя съществува.

— Или поне е съществувала допреди шест години. Оттогава е и последният й известен ни адрес. Имала е сестра на име Джули Потъм. Майка им, Силвия Ейвъри, е в старчески дом. Всичко това знаеше ли го?

— Да.

— И за кого се омъжи тя?

Трябваше ли да й отговоря? Не виждах защо не.

— За Тод Сандерсън.

Тя си записа името.

— И защо точно сега си тръгнал да я издирваш?

Обеща ми.

— Няма значение — рекох. — Реших да я оставя на мира.

— Сериозно ли говориш?

— Най-сериозно. Просто нещо ми скимна. Така де, цели шест години минаха от тогава. Тя се омъжи за друг и ме накара да обещая, че ще ги оставя на мира. В този смисъл и аз не знам какво търся.

— Но точно това разпалва любопитството ми, Джейк.

— В смисъл?

— Спазвал си обещанието си в продължение на шест години. Защо изведнъж ти скимна да го нарушиш?

Не ми се щеше да отговоря на този й въпрос, а и нещо друго взе да ме гложди отвътре.

— Теб защо толкова те вълнува?

Сега пък тя не ми отговори.

— Помолих те да издириш определено лице. Достатъчно щеше да е да ми кажеш, че не си открила нищо. Защо обаче ми задаваш всички тези въпроси за нея?

— Исках само да ти помогна — засегна се Шента.

— Но криеш нещо от мен.

— И ти от мен — допълни Шента. — Защо точно сега, Джейк? Защо сега хукна да търсиш старата си изгора?

Вперих поглед в сладкиша. И се замислих за посещението ни в ресторанта преди шест години: как Натали късаше залчета от своя сладкиш, съсредоточеността, с която го мажеше с масло, и изобщо удоволствието, което изпитваше от всичко. Когато бяхме заедно и най-дребните неща придобиваха значимост. И най-лекият допир носеше удоволствие.

Обеща ми.

Та дори и сега, след всичко станало, не можех да си представя да я предам. Глупак ли съм? Сто на сто. Наивен ли съм? Че и оттатък. Но не можех да допусна подобно нещо.

— Чакам да ми кажеш, Джейк.

— Не — завъртях глава.

— И защо, по дяволите, „не“?

— За кого е пуешката шунка?

Сервитьорката беше нова — не толкова закачлива, а доста по-притеснена. Вдигнах ръка.

— А гъбите портобело на скара?

— Увийте ми ги, ако обичате — тръгна да става Шента. — Отяде ми се нещо.