Харлан Коубън
Шест години (28)

Двадесет и осма глава

За малко да ме убеди.

Поправка: успя да ме убеди, поне за един доста дълъг период. От пръв поглед, Бенедикт — той много държеше да продължа така да го наричам, за да не стане някой гаф — ми се стори абсолютно прав. Тоест налагаше се да се оттегля.

На мен, разбира се, все още не ми бяха известни всички подробности. Нямах идея до каква степен се разпростира цялото онова „Ново начало“. Нито знаех със сигурност защо и къде беше изчезнала Натали. В интерес на истината, не знаех със сигурност дали изобщо е жива. В нюйоркската полиция например бяха на мнение, че не е сред живите. Не можех да си го обясня, но според мен те предполагаха, че е изключено някой като Натали да оцелее и да се крие цели шест години, щом търсят да го пречукат хора от рода на Дани Зукър и Ото Деверо.

Да не изброявам и купищата други въпроси, на които търсех отговор. Не можех да си обясня например как точно действа „Ново начало“, нито как тренировъчният им център може да мине за творчески курорт, нито каква роля играеха в цялата тази организация Джед, Куки и всички останали. Не знаех на колко души са помогнали да изчезнат, нито кога са създали организацията, макар в онази сводка за дружеството да пишеше, че възникнало преди двадесет години, още по време на следването на Тод Сандерсън. С нещата, които не знаех, можех най-спокойно да си построя удобно жилище. Но и това не беше вече от особено значение. Далеч по-важен, разбира се, беше рискът, заплашващ живота на толкова много хора. Клетвата беше едно на ръка: напълно естествено беше хора, направили такава саможертва и поели такива рискове, да убиват, за да защитят и себе си, и най-близките си.

Изпитвах, разбира се, огромно облекчение и от осъзнаването на това, че връзката ни с Натали не се беше оказала лъжовна, а че тя в действителност бе пожертвала най-истинската любов в живота ми именно за да спаси живота и на двама ни. В края на краищата обаче самото знание, заедно с произтичащото от него пълно безсилие, буквално пробиваше огромна пробойна в сърцето ми. Завърна се болката — може би малко по-друга, но и още по-силна.

Как се уталожва подобна болка? Точно така — познахте! Двамата с Бенедикт забихме право в „Бар-библиотеката“. С тази разлика, че този път отидохме със съзнанието да не се надяваме да ни приютят обятията на непознати. Наясно бяхме, че само приятели от рода на „Джак Даниел“ и „Кетел Уан“ ще заличат или поне ще размажат толкова мощно прогарящите съзнанието образи.

И бяхме бая навлезли в дружбата си с Джак и Кетел, когато зададох следния елементарен въпрос:

— А какво пречи и аз да съм с нея?

Бенедикт нищо не каза. Изведнъж се оказа запленен от нещо, което се намираше на дъното на чашата му. Очакваше да сменя темата. Но аз упорствах.

— Защо да не изчезна и аз, че да живея само с нея?

— Така — отвърна ми.

— Как така „така“? — заядох се. — Не ми отговаряй като някое петгодишно детенце, ако обичаш.

— А ти готов ли си на подобна стъпка, Джейк? Да се откажеш от професурата си, от живота си тук и от всичко останало?

— Разбира се — отговорих, без изобщо да се замислям.

Бенедикт отново сведе поглед в напитката си.

— Да. Така си и знаех — промълви с възможно най-тъжен глас.

— Е, и?

— Съжалявам. Няма да стане — притвори очи Бенедикт.

— Защо да не може да стане?

— По две причини. Първо, не е разрешено. От правилника. Това е един от начините никой да не знае какво правят другите. Прекалено опасно е.

— Мислиш, че няма да издържа ли? — усетих как умолителният ми тон се промъкна дори през завалените ми думи. — Цели шест години минаха. Или ще замина за чужбина, или…

— Не викай така силно.

— Извинявай.

— Джейк?

— Кажи.

Засече погледа ми и го задържа.

— За последен път говорим по този въпрос. И за всичко свързано с него. Знам, че никак не ти е лесно, но се налага да ми обещаеш, че няма повече да го повдигаш. Разбра ли ме?

Не му отговорих директно:

— Току-що каза, че не можело да бъда с нея по две причини.

— Точно така.

— И коя е втората?

Сведе очи и гаврътна енергично остатъка от питието. Задържа алкохола в устата си и направи знак на бармана да му налее ново. Онзи се смръщи. Доста работа му бяхме създали, откакто дойдохме.

— Бенедикт?

Той пак надигна чашата, мъчейки се да изцеди и последните капки. След което изплю камъчето:

— Никой не знае къде е Натали.

— Е, да, за повечето хора е тайна…

— В случая не става дума за тайна — рече и изгледа вече изнервено бармана. — Наистина никой няма представа къде може да е.

— Ти пък. Все някой трябва да знае.

Той завъртя глава.

— Това е част от цялата организация. И нашето спасение. Именно затова досега толкова много хора продължават да живеят. Или аз поне така се надявам. Знаеш, че Тод са го изтезавали, нали? Издал е някои неща — курорта във Върмонт, имената на неколцина членове, — но и той самият не е знаел кой къде отива, след като получи своето — направи знак за кавички във въздуха, — своето „ново начало“.

— Знаят обаче ти кой си бил.

— Само Малкълм. За мен допуснаха изключение, понеже идвах отвъд океана. А останалите? Тях „Ново начало“ оборудва с необходимите умения. После, в името на всеобщата безопасност, всеки тръгва сам-самичък и не съобщава никому къде е. Това имах предвид, като ти разправях за конспиративността. Всеки от нас знае само толкова, колкото трябва, и нищо повече.

Никой не знае къде е Натали. Напънах се да възприема смисъла на това изречение. Умът ми не го побираше. Натали е в опасност, а аз не мога нищо да направя, за да й помогна. Тя е сам-сама някъде там по широкия свят и аз няма начин да бъда с нея.

Оттам нататък Бенедикт напълно изключи. Беше ми разказал всичко, което му беше известно. В това вече бях убеден. И докато се клатушкахме от бара до дома, аз също си дадох нещо като обещание. Ще се оттегля. Ще оставя нещата на мира. Ще издържа на цялата тази болка — та нали вече я бях издържал в продължение на цели шест години — в името на безопасността на жената, която обичам.

Предпочитах да живея без Натали, отколкото да живея с мисълта, че с някое мое действие съм поставил живота й в опасност. Вече няколкократно ме бяха предупредили. Време беше да се вслушам в предупрежденията.

Край. Оттук нататък — без мен.

И с тази мисъл в главата успях да се намъкна в бунгалото за гости.

Точно така възнамерявах да постъпя в мига, в който главата ми се тръшна върху възглавницата и очите ми се затвориха. Бях убеден в това свое намерение в мига, в който се извърнах по гръб и видях как таванът се завъртя от многото поет алкохол. И бях приел, че тъкмо това е истината до мига, в който — в 6,18, според будилника на нощното ми шкафче — се сетих за нещо, което беше убягнало от съзнанието ми.

За бащата на Натали.

И седнах в леглото, а тялото ми изведнъж се вцепени.

Така и не бях разбрал какво е станало с професор Арон Клайнър.

Допусках възможността Джули Потъм да се окаже права, че баща й е избягал с онази студентка, после повторно се оженил, но ако е станало така, Шента щеше много лесно да го открие. Той обаче беше изчезнал.

Както двадесет години след него щеше да изчезне и другата му дъщеря — Натали.

Нямаше да се учудя, ако нещата се окажеха съвсем прости — „Ново начало“ да му е помогнало и на него. Но как, след като „Ново начало“ е било създадено само преди двадесет години. А да не би пък изчезването на професор Клайнър да е било предвестник на организацията? С бащата на Натали се е познавал Малкълм Хюм. Нещо повече — когато Арон Клайнър зарязва за пръв път семейството си, тъкмо при Малкълм Хюм отива майката на Натали. Какво пречи моят наставник да му е помогнал да изчезне, а по-късно, преди някакви си двадесет години, да кажем, да основе група, която уж се явява благотворително дружество, а всъщност цели да помага на други като него?

Възможно е.

Докато пренебрегваме факта, че двадесет години по-късно се налага да изчезне и собствената му дъщеря. Къде е логиката тук?

Няма такава.

И защо в нюйоркската полиция ми бяха показали онази снимка от охранителна камера, правена преди шест години? Какво общо можеше да има тя с бащата на Натали? Или с Дани Зукър и Ото Деверо? Изобщо каква връзка можеше да съществува между сегашните събития около Натали и баща й, който изчезнал преди двадесет и пет години?

Хубави въпроси.

Станах и взех да обмислям следващия си ход. Чакай, какъв следващ ход пък сега? Нали обещах на Бенедикт да не се бъркам повече. Да не говорим, че вече бях придобил съвсем реално и изключително конкретно разбиране за опасностите, произтичащи от по-нататъшното ми търсене — не само за мен, но и за жената, която обичам. Натали си е избрала да изчезне в неизвестност. Независимо дали го е направила за свое добро, или за мое, бях длъжен да уважа не само желанието, но и преценката й. Когато е оценявала своето положение, е знаела много повече от онова, което аз знаех в момента, претеглила е плюсовете и минусите и едва тогава е заключила, че следва да изчезне безследно.

Кое ми дава право да се меся в тези неща?

Така че пак се кандърдисах да не се бъркам повече, да се примиря, че ще остана да живея с това отвратително, но и наложително безсилие, но в този миг друга мисъл така ме изтресе, че насмалко да падна. Замръзнах намясто, прехвърлих я няколко пъти наум и я огледах от всички възможни ъгли. Да, в действителност не бяхме догледали нещо. А то променяше из основи онова, което Бенедикт ме беше убедил да сторя.

Бенедикт тъкмо отиваше на лекция, когато го догоних на спринт. А като видя изражението ми, и той замръзна.

— Какво е станало?

— Не мога да се оттегля.

— Ох, нали вече го предъвкахме — изпъшка той.

— Помня. Но пропуснахме нещо.

Очите му шареха наляво-надясно, сякаш се боеше някой да не ни подслушва.

— Но нали ми обеща, Джейк…

— Не съм аз причината.

— За кое?

— За тази нова опасност. За въпросите, които задава нюйоркската полиция. За Ото Деверо и Дани Зукър. За обсадата, в която се намира „Ново начало“. Никое от тези неща не започва от мен. Не съм ги предизвикал аз с това, че съм тръгнал да търся Натали. Не започват от мен.

— Изобщо не разбирам за какво ми говориш.

— Убийството на Тод — рекох. — Тъкмо заради него се замесих в тази история. А вие си втълпявате, че аз съм нарушил конспиративността й. Не съм аз обаче. Някой друг е знаел вече за вас. Онзи, който е успял да открие Тод, да го изтезава и накрая да го убие. А аз чак след това се появявам на сцената — след като съм видял некролога на Тод.

— Това нищо не променя — обяви Бенедикт.

— Как нищо да не променя? Добре. Натали, да кажем, е скрита някъде, където никой не я заплашва. Затова и трябва да не я закачам. Но не разбираш ли какво следва? Тя всъщност е в опасност. Тъй като някому вече е известно, че тя изобщо не се е омъжвала и не е изчезвала отвъд океана. Същият онзи някой е убил Тод. И сега е по нейните следи, само че Натали не знае.

Бенедикт заразтърква брадичката си.

— Те вече я издирват — рекох. — Изключено е точно сега да се отдръпна. Не ме ли разбираш?

— Не те разбирам — завъртя глава той. Гласът му беше уморен, едва крепящ се, изцеден от сили. — И не виждам с какво можеш да помогнеш, освен да докараш нещата дотам, че да я убият. Чуй ме добре, Джейк. Схващам тезата ти, но ние вече сме заели отбранителна позиция. Групата премина в нелегалност и ще остане така, докато не отмине бурята.

— Да, но Натали…

— Натали е в безопасност дотогава, докато не се намесиш ти. Но ако не стоиш настрана, ще разкрият всички ни и това може да означава смърт не само за нея, но и за Мари-Ан, за мен и за много, много други хора. Схващам какво искаш да кажеш, но не виждаш нещата в правилната им перспектива. Не желаеш да приемеш истината. Толкова силно копнееш за нея, че превръщаш фактите в боен призив. Нима не съзнаваш това?

— Не — завъртях глава. — Ни най-малко не съзнавам, че е така.

— Трябва да влизам в час — погледна часовника си той. — После пак ще си поприказваме. Но дотогава нищо не предприемай, окей?

Не му отговорих.

— Обещай ми, Джейк.

Обещах му. С тази разлика, че този път спазих обещанието си в продължение на има-няма шест минути. А не на шест години.