Харлан Коубън
Шест години (2)

Втора глава

Шест години по-късно

Най-голямата промяна в живота ми — която точно тогава не осъзнах — щеше да настъпи някъде между 3,29 и 3,30 следобед.

Излизах от „Бард Хол“, където току-що бях изнесъл пред първокурсниците лекция по политическите аспекти на моралните съждения. Денят беше като по поръчка за университетски кампус. Слънцето огряваше от безоблачното небе мразовития масачузетски следобед. На ливадата в четириъгълния вътрешен двор вървеше мач по ултимейт фризби. Навсякъде се излежаваха студенти, сякаш разпръснати от нечия гигантска длан. Дънеше музика. Човек направо имаше чувството, че се е озовал в оживяла рекламна брошура за кампус мечта.

Обожавам дните като този, но нима това не важи за всички?

— Професор Фишър?

Обърнах се по посока на гласа. Върху тревата седяха в полукръг седем студенти. Повикалото ме момиче се намираше точно по средата.

— Защо не поседите с нас? — покани ме.

— Благодаря, но имам приемен час в кабинета си — усмихнах се и махнах за довиждане.

И продължих по пътя си. Така или иначе, нямаше да остана при тях, колкото и приятно щеше да ми е в този разкошен ден — но нима това не важи за всички? Съществуват определени, макар и фини, граници между преподавателя и студентите и може да ви прозвучи ужасно нетактично, но нямах никакво намерение да изпадам в ролята на онзи преподавател — нали се сещате за какво ви говоря: преподавателят, който прекарва прекалено много от свободното си време със студентското тяло, ходи редовно на купоните им и дори предлага по някоя и друга бира от багажника на джипа си на тейлгейт партитата след футболните мачове на университетския отбор. Професорът се предполага да е отзивчив и достъпен, но не бива да се превръща в другарче или родител.

В „Кларк Хаус“ госпожа Динсмор ме посрещна с привичната си намръщена физиономия. Цербер до мозъка на костите си, госпожа Динсмор обслужваше рецепцията на факултета по политология и доколкото мога да преценя, е заела този пост някъде по времето на президента Хувър. Беше минимум на двеста години, но припряността и досадният й характер отговаряха на човек поне на половината на нейната възраст.

— Добър ти ден, сексапилче — поздравих я. — Някой да ме е търсил?

— Всичко е на бюрото ти — отговори госпожа Динсмор. Дори самият й глас беше намръщен. — И, както винаги, пред вратата ти се вие опашка от красавици.

— Окей. Благодаря.

— Човек може да си помисли, че правиш кастинг за кабаретни танцьорки.

— Точно така.

— Предшественикът ти не позволяваше да му се качват така на главата.

— Е, престани да преувеличаваш, госпожо Динсмор. Аз поне, докато му бях студент, най-редовно го посещавах тук.

— Да, ама и шортите ти бяха със съвсем прилична дължина на крачола.

— Което, предполагам, дълбоко те разочароваше. Нали?

Госпожа Динсмор положи върховни усилия да не се засмее.

— О, я ми се махай от главата, ако обичаш!

— Ама защо? Признай си, че съм прав.

— А да те изритам по задника не искаш ли? Пръждосай се!

Пратих й въздушна целувка и се замъкнах към задния вход, с цел да избягна опашката от студентки, записали се за приемния ми петъчен час. Всеки петък съм в кабинета си от три до пет следобед за „свободен прием“: по девет минути на студент, без график, без предварителни записвания. Който дошъл — дошъл. Изчаква си реда и влиза. Но се придържам строго към часовника. Полагат ти се точно девет минути — нито повече, нито по-малко. После имаш една минута, за да си тръгнеш и да влезе следващия, да се настани и да се подготви за разговора. Ако имаш нужда от по-дълга среща или ако съм ръководител на курсовата ти работа, записваш си при госпожа Динсмор допълнителен час за посещение.

Пуснах първата студентка точно в три часа. Желаела да обсъжда теориите за Лок и Русо — двама политолози, които в наше време са известни най-вече заради превъплъщенията им в телевизионния сериал „Изгубени“, отколкото заради философските им теории. Втората беше дошла абсолютно без повод, освен — казвам го най-откровено — заради желанието й да ми се натегне. Понякога ми иде да вдигна ръка и да кажа „Що по-добре не ми изпечеш едни курабийки“, но поне я разбирам. Третата пък ме заврънка за оценката си: според нея заслужавала не 5+, а 6–, макар че според мен си беше за чиста петица.

Та такива ми ти работи. Едни идваха от любознателност, други — с желание да ме впечатлят, трети да се пазарят, четвърти — на приказка, но всичко си беше в реда на нещата. Не преценявам студентите си въз основа на тези им посещения. Не би било справедливо. Имам абсолютно еднакво отношение към всеки влязъл през вратата ми студент, тъй като нашата цел тук е да ги учим — ако не на политология, то поне на критично мислене, та дори — о, ужас! — и как да живеят. Какъв смисъл щеше да има всичко това, ако всеки студент ни се явяваше като напълно завършена и самоуверена личност?

— Оставям ви 5+ — рекох й, след като тя изложи всичките си аргументи, — но съм също така убеден, че още със следващото си есе ще заслужите по-висока оценка.

Таймерът избръмча. Както вече споменах, много държа на точното времетраене. В този момент беше точно 3,29. И тъкмо затова сега, като се замисля върху станалото оттогава, си давам сметка кога точно започна всичко: между 3,29 и 3,30.

— Благодаря ви, професоре — каза тя и стана да си върви. Изправих се и аз.

Кабинетът ми не се беше променил и на йота, откакто преди четири години бях станал ръководител на катедрата и го бях наследил от моя предшественик и наставник професор Малкълм Хюм — държавен секретар през мандата на един американски президент, шеф на кабинета на втори. Все още бяха налице трогателните носталгични признаци на академичен безпорядък — древни глобуси, дебели томове, пожълтели ръкописи, заотлепвали се от стената плакати и поставени в рамки портрети на брадати мъже. В кабинета ми нямаше бюро, а само огромна дъбова маса, около която можеха да се настанят дванадесет души — точно толкова, колкото бяха дипломантите по моята специалност във випуска.

Всичко беше разхвърляно и изобщо не си бях направил труда да въведа някакъв ред — не толкова от желанието да отдам заслуженото на моя наставник, както смятаха мнозина, а тъй като, първо, ме мързеше и не ми се занимаваше, второ, понеже нямах свой личен стил, нито стари семейни снимки, които да изложа на показ, нито вярвах в оная стара глупост, че „кабинетът е отражение на обитателя му“, макар че, ако приемем, че вярвах — той точно мен си ме отразяваше; и трето, открай време съм забелязал, че безпорядъкът подтиква към изповеди. Стерилната чистота и подредеността имат свойството да потискат студентската откровеност. Докато разхвърляният ми кабинет сякаш приканваше студентите ми да говорят свободно — да си мислят: ами след като обстановката така и така се отличава с пълна бъркотия, нима тъкмо моите глупави идеи ще й навредят още повече?

Но най-вече понеже ме мързеше и не ми се занимаваше.

Застанахме до голямата дъбова маса и се ръкувахме. Тя задържа моята секунда повече от необходимото, та ми се наложи да я отдръпна подчертано прибързано. Не че се случва кой знае колко често. Но не бих казал, че не се случва. Вече съм на тридесет и пет, но когато постъпих навремето — двадесет и нещо годишен млад професор — ставаше доста по-често. Нали помните оная сцена в „Похитителите на изгубения кивот“, където студентката беше написала на клепачите си LOVE YOU? И с мен се случи нещо подобно през първия ми семестър. С тази разлика, че първата думичка не беше точно LOVE, а втората — YOU беше заменена с ME. Не че това ми повдига в някакъв смисъл самочувствието. Ние, университетските преподаватели, се ползваме с огромна власт в някои отношения. Но да се вържеш по този начин или да си внушиш, че заслужаваш някак си подобно внимание, ще рече, че страдаш от несигурност и се нуждаеш от ласки повече от всяка търсеща бащинска фигура студентка. (Не желая да проявявам сексизъм, но почти винаги преподавателят е мъж.)

Седнах и зачаках следващия си посетител и използвах времето да хвърля око на компютъра вдясно върху бюрото ми. Беше на началната страница на университета, която, бих казал, имаше съвсем университетски вид. От лявата й страна — слайдшоу от ежедневието на кампуса: студенти от всякакви раси, вероизповедания, религии и полове прекарват времето си увлечени в приятна учебна дейност, взаимодействат помежду си и с преподавателите, имат и извънучебни занимания — общо взето, знаете за какво става дума. На минаващия през горната част на екрана надпис се виждаше емблемата на университета и най-лесно разпознаваемите му сгради, включително и престижният му параклис „Джонсън“ — едромащабен вариант на църквичката, в която бях наблюдавал бракосъчетанието на Натали.

В дясната част на екрана течеше лентата с университетски новини, та в момента, в който в кабинета влезе следващият по ред студент Бари Уоткинс и рече „Здрасти, шефе, к’во става?“, видях на лентата новина за нечия смърт, от която ми секна дъхът.

— Здрасти, Бари — отвърнах, без да откъсвам очи от монитора. — Сядай, сядай.

Той не само седна, ами и качи краката си върху масата. Знаеше, че няма да ми направи никакво впечатление. Бари ме посещаваше всяка седмица. Разговаряхме за всичко и за нищо съществено. Идваше по-скоро за някакъв разводнен вид психотерапия, отколкото с конкретна академична цел, но мен това не ме бъркаше.

А аз се вгледах още по-внимателно в монитора. Онова, което ме беше стреснало, беше голямата колкото пощенска марка снимчица на починалия. В началото дори не го познах — не поне от толкова далеч, — но ми се видя млад човек. Не че това е кой знае колко необичайно в некролозите. В много от случаите от университета не си правят труда да намерят по-скорошна снимка, ами вадят онази от годишника на университета. В конкретния случай обаче веднага си личеше, че става дума за нещо съвсем различно. Прическата например изобщо не беше като от 60-те или 70-те години. Пък и самата снимка не беше черно-бяла, каквито слагаха в годишниците чак до 1989 година.

Не бива да се забравя, че нашият университет е все пак от малките — с около четиристотин випускници годишно. Смъртта не е нещо необичайно, но дали заради скромния размер на университета, или заради привързаността ми към него както от студентските ми години, така и през преподавателския ми стаж, винаги се чувствах и някак си лично засегнат, щом починеше някой от нашите.

— Как е, шефе?

— Само секунда, Бари.

Макар вече да ядях от полагащите му се минути. Използвам от онези преносими таймери, каквито можете да видите на всеки баскетболен мач — с огромни червени дигитални цифри. Беше ми подарък от приятел, който си беше наумил, че при моя ръст нямало как да не играя баскет. Никога не съм практикувал този спорт, но таймерът ми вършеше страхотна работа. И тъй като беше настроен така, че да отброява на обратно девет минути, в момента ми показваше, че сме на 8,49.

Кликнах върху снимчицата. А когато се появи увеличеният й вариант, едва се удържах да не възкликна на глас.

Покойникът се казваше Тод Сандерсън.

Бях заличил в паметта си фамилията на Тод — в поканата за сватбата просто пишеше „бракосъчетанието на Тод и Натали!“, — но лицето му ми беше до болка познато. Независимо че вече нямаше битнишката четина. На снимката беше гладко обръснат и подстриган късо, почти нула номер. Трябва да е било под влиянието на Натали, рекох си — тя вечно се оплакваше, че съм й жулел кожата, — но в същото време и се зачудих що за просташки мисли ме спохождат.

— Не забравяй часовника, шефе.

— Само една секунда, Бари. И престани да ми викаш „шефе“.

Според некролога Тод бил на четиридесет и две — малко повече, отколкото предполагах. Натали сега трябваше да е на тридесет и четири — само една година по-малка от мен. Мислех си, че Тод е някъде по-близо до нашата възраст. Споменаваше се, че бил в почетния отбор на студентската лига по американски футбол на изключително трудния и изискващ над средна интелигентност пост „тайт енд“, а така също и финалист за стипендията „Роудс“. Завършил с пълно отличие историческия факултет, основал фондация „Ново начало“, а в последния курс бил президент и на университетското братство „Пси-У“, към което принадлежа и аз.

С други думи, Тод не само беше завършил моя университет, но и сме членували в едно и също братство. Интересно как никога не беше станало дума за този факт.

Пишеше и куп други работи — и то немалко, — но аз отидох направо на заключителния ред:

„Погребението ще се извърши в неделя в Палмето Блъф — Южна Каролина, близо до Савана — Джорджия.

От опечалените: съпруга и две деца.“

Какви две деца?

— Професор Фишър?

В гласа му се съдържаше някаква странна нотка.

— Извинявай. Просто…

— Не се притеснявай бе, човек. Само исках да знам добре ли си?

— Нищо ми няма.

— Сигурен ли си? Щото съвсем си побелял бе, човек. — Бари смъкна кецовете си на пода и опря длани в масата. — Аз да дойда друг път, щом се налага…

— Стой тук.

И извърнах очи от монитора. После ще го гледам. Съпругът на Натали починал доста млад. Жалко. Трагично, бих казал, събитие, но и събитие, което никак не ме засягаше. И не ми даваше никакъв повод да отсъствам от работа или да изоставям студентите си. Вярно, че бях шашардисан — не само от смъртта на Тод, но и от факта, че беше завършил моята алма матер. Необичайно съвпадение наистина, но не и историческо.

Може пък Натали просто да си е падала по випускници на Ланфорд.

— Какво става с теб? — попитах Бари.

— Знаеш ли го професор Бърнър?

— Разбира се.

— Пълен откаченяк е.

Вярно си беше, макар да не ми бе удобно да го кажа на глас.

— Какъв ти е проблемът с него?

Причината за смъртта не се споменаваше — също съвсем нормално за обявяваните в кампуса некролози. После пак ще погледна. И ако наистина липсва, ще потърся по-подробен некролог онлайн.

Ама защо изобщо се вълнувам? Нима има някакво значение за мен?

Я по-добре да стоя настрана от тая работа.

Така или иначе, всичко това трябваше да остане за след приемното ми време. Приключих с Бари и се напънах да продължа. Положих всички усилия да изтласкам от ума си всички мисли за некролога и да се съсредоточа върху останалите ми студенти. Че не бях в обичайната си форма — не бях, но студентите изобщо не забелязаха. Те просто не могат да си представят, че преподавателите им си имат свой личен живот; така както не могат да възприемат и че родителите им водят полов живот. От една страна, мен това ме устройваше. Но пък от друга — постоянно им напомнях да престанат да съзерцават пъпа си. Поначало всеки човек смята себе си за уникално сложна личност, докато останалите са му, общо взето, съвсем ясни. Което, естествено, ни най-малко не отговаря на истината. Всеки живее със свои си мечти и надежди, желания, похоти и сърдечни болки. Или, както е прието да се казва, „всеки си е башка луд“.

Мисълта ми се рееше напосоки. Гледах как секундите се изнизват от брояча, сякаш бях най-скучаещият студент на възможно най-скучната лекция. И щом стана пет, мигновено се върнах към монитора. И прочетох внимателно некролога за Тод Сандерсън.

Да. Никъде не се упоменаваше причината за смъртта му.

Странно. В други некролози се подсказваше и в коя област желаещите могат да направят дарения в израз на съболезнование — например вместо цветя можете да изпратите парична сума на Американското общество за борба с рака или нещо от този род. Тук пак липсваха подобни указания. И професията на Тод не споменаваха, но пък какво толкова?

Вратата на кабинета ми се отвори със замах и през нея влезе Бенедикт Едуардс — професор във факултета по хуманитарни науки и мой най-близък приятел. Не си беше направил труда да почука — никога не чукаше, нито изпитваше нуждата да го прави. Редовно се срещахме в пет следобед в петъците и се отбивахме в оня бар, в който през студентските си години работих като охранител. С тази разлика, че тогава заведението беше ново, лъскаво, гъзарско и модно, а сега беше вече старо и занемарено, а по гъзария и модерност можеше да се конкурира с видеокасетофоните „Бетамакс“.

Във физическо отношение Бенедикт беше, общо взето, моя пълна противоположност — дребен афроамериканец с фина костна структура. На носа му бяха кацнали огромни цайси в стил „Човекът мравка“, приличащи на предпазните очила в химическия факултет. А могъщият му мустак и възбуйната афроприческа очевидно бяха вдъхновени от Аполо Крийд — вечният противник на боксьора Роки. Имаше нежните пръсти на пианистка и нозе, на които всяка балерина би завидяла, та и слепец нямаше да го вземе за дървосекач.

И въпреки това — или може би именно заради това — Бенедикт беше и страхотен „играч“: мацките му се лепяха повече, отколкото по някой рапър с вървящ по радиото хит.

— Какво е станало? — попита Бенедикт.

Въздържах се от „Нищо“ и „Защо реши, че нещо е станало?“ и преминах към същността на въпроса.

— Името Тод Сандерсън говори ли ти нещо?

— Не се сещам. Кой е?

— Випускник на нашия университет. Публикували са некролога му онлайн.

Завъртях екрана към него. Бенедикт си намести окулярите.

— Не го знам. Що питаш?

— Помниш ли Натали?

По лицето му премина сянка.

— Не си я споменавал от…

— Да, така е. А този е… или по-точно казано — беше — съпругът й.

— Оня, заради когото те заряза ли?

— Същият.

— Ама вече е покойник.

— Очевидно.

— Значи — изви въпросително вежда Бенедикт, — тя пак е свободна.

— Нетактичен си.

— Напротив. Разтревожен съм. Ти си ми най-добрият съекипник. Вярно, дамите си падат страшно по моите приказки, но първоначално ги привлича твоята красива външност. Никак не ми се ще да те изгубя.

— Продължаваш да си нетактичен.

— Възнамеряваш ли да й се обадиш?

— На кого?

— На Кондолиза Райс. Много добре знаеш за кого говоря. На Натали, разбира се.

— Да, бе. „Чу ли, че умрял оня, заради когото ме заряза? Какво ще кажеш да отидем на едно кино?“

Бенедикт все още четеше некролога.

— Чакай.

— Какво?

— Пише, че имала две деца.

— Е, и?

— Това усложнява нещата.

— Престани вече!

— Друго имам предвид. След две деца кой знае колко е надебеляла. — И Бенедикт ме изгледа през лупите си. — Кажи сега: на какво е заприличала Натали след двете деца? Сигурно се е позакръглила, прав ли съм?

— Отде да знам?

— Отдето и всички останали: от гугъл, фейсбук и прочее.

— Не съм я търсил — завъртях глава.

— Ама защо? Това е напълно общоприето. Че аз всичките си стари изгори ги държа така под око.

— Интернетът не блокира ли при това голямо натоварване?

— Е, налага ми се да ползвам частен сървър — захили се Бенедикт.

— Надявам се това да не е евфемизъм за нещо друго все пак.

Но забелязах и нещо тъжно зад усмивката му. И се сетих как веднъж Бенедикт се беше натаралянкал особено яко в бара и го хванах да се блещи на някаква доста износена снимка от портфейла му. Попитах го коя е онази, а той успя да изфъфли: „Единственото момиче, което ще обичам през живота си“. После я скри пак зад кредитната си карта и въпреки многобройните ми подмятания, оттогава и дума не беше обелвал за нея. Та и тогава се беше засмял по същия тъжен начин.

— На Натали й обещах нещо — рекох.

— Какво по-точно?

— Да ги оставя на мира. Изобщо нито да ги търся, нито да ги безпокоя.

— Ами ти май си устоял на обещанието си, Джейк — рече замислено Бенедикт.

Замълчах. Бенедикт вече ме беше излъгал за нещо. Изобщо не проверяваше фейсбук страниците на старите си гаджета или ако го правеше, не проявяваше особен ентусиазъм. Но веднъж, когато аз нахлух в неговия кабинет, — щото и аз като него никога не чукам — в действителност го заварих във фейсбук. И мигновено установих, че е на страницата на онази жена, чиято снимка носеше в портфейла си. Бенедикт моментално затвори браузъра, но бас държа, че съвсем редовно посещаваше въпросната страница. Сигурно ежедневно. И се обзалагам, че най-внимателно разглеждаше всяка нова снимка на единствената жена, която беше обичал през живота си. Бас държа, че и сега разглеждаше живота й, вероятно и семейството й, и мъжа, който споделяше леглото й, и ги гледаше втренчено по същия начин, по който беше разглеждал и снимката от портфейла си. Нямам никакви доказателства в това отношение, а само усещане, но надали съм далеч от истината.

Както вече споменах, всеки от нас си е посвоему луд.

— Какво имаш предвид? — попитах.

— Нищо друго освен това, че цялото там „ги“ вече не съществува.

— Натали от много отдавна не е част от моя живот.

— Ама ти вярваш ли си сам? И това ли те накара тя тогава: да забравиш и чувствата си?

— Ти не плачеше ли допреди малко, че можеш да изгубиш най-добрия си съекипник?

— Е, не си чак толкова голям красавец.

— Безмилостно копеле.

— На нас професорите от хуманитарните специалности всичко ни е ясно.

След което Бенедикт ме остави насаме. Станах и отидох до прозореца. Огледах ливадата. Загледах се в минаващите студенти. И както много често съм правил в жизненоважни ситуации, се запитах какво бих посъветвал някой от тях, оказал се в моето положение? И изведнъж, без никакво предупреждение, ме заляха спомените — бялата църквичка, прическата й, пръстът й с халката, болката, мъката, чувствата, обичта, покрусата. Коленете ми се подгънаха. Внушил си бях, че отдавна съм я преживял. Съсипала ме беше, но бях успял да се съвзема и да продължа живота си нататък.

Що за глупави мисли са ме обзели! Ама че егоизъм. Точно в този момент ли? Жената току-що е овдовяла, а аз, гаднярът му с гадняр, съм седнал да разсъждавам какви могат да са последствията лично за мен. Престани да мислиш за това, укорих се. Забрави и за станалото, и за нея. Гледай си живота.

Няма как. Просто не ми е в характера.

За последно бях видял Натали на сватба. Сега ще отида да я видя и на погребение. Някому може да прозвучи донякъде иронично — но не и на мен.

Върнах се при компютъра и си запазих самолетен билет до Савана.