Харлан Коубън
Шест години (18)

Осемнадесета глава

С кацането ми в Бостън установих, че на новия ми телефон се е получило съобщение от Шента Нюлин: „Чух, че те изритали от кампуса. На всяка цена трябва да се срещнем“.

И още не излязъл от летищния терминал й позвъних. А първото, което тя ме попита, беше къде съм.

— На аерогара „Лоугън“ — отвърнах.

— Добре ли пътува?

— Прекрасно. Искаш да се срещнем, значи?

— Очи в очи. Идвай направо в офиса ми.

— Не забравяй, че не съм желан в кампуса.

— Ох, да бе, за миг забравих. Пак в „Джуди“ тогава? След час?

С пристигането си я заварих да ме чака на масата в ъгъла с питие пред себе си. Яркорозово с парче ананас отгоре.

— Само чадърчето не го виждам — посочих чашата й.

— Ти за почитателка на уискито със сода ли ме имаше?

— Да, но без сода.

— Бъркаш. Колкото по-плодова ми е напитката, толкова по-добре.

Седнах на насрещния стол. Шента взе чашата и отпи през сламката.

— Доколкото разбрах, бил си замесен в нападение над студент — каза.

— Ти да не си вече на длъжност към ректора Трип?

Тя се намръщи над плодовия си коктейл.

— Какво точно стана?

Разправих и всичко от игла до конец: и за Боб и Ото, за вана, за убийството при самозащита, за бягството ми от вана, за търкалянето по хълма. Изражението й оставаше непроменено, но зад очите й си личеше как зъбните колелца се превъртат.

— И разказа ли всичко това пред полицията?

— Горе-долу.

— В какъв смисъл „горе-долу“?

— Ами бях доста пиян. Та са склонни да смятат, че си измислям за отвличането и за това, че съм убил човек.

Тя ме изгледа така, сякаш виждаше пред себе си най-големия глупак в историята на човечеството.

— Ти наистина ли разправи и за това на полицията?

— В началото. После Бенедикт ме подсети, че не бивало да си признавам за убийството, независимо че е станало в самозащита.

— Ти с Бенедикт ли се съветваш по правните въпроси?

Свих рамене. И пак си рекох, че най-добре би било да си мълча. Не е като да не ме бяха предупредили, нали? Пък и обещание бях дал. Шента се облегна на стола си и отпи от коктейла. Дойде сервитьорката да ме попита какво ще желая. Посочих й плодовия коктейл, но казах, че моя го искам „девствен“. И аз не знам защо. Но мразя плодовите напитки.

— И какво по-точно научи за Натали? — попитах.

— Вече ти казах.

— О, да, забравих: „хич, въобще, кръгла нула“. И за какво тогава трябваше да ме виждаш?

Донесоха и сандвича с гъби портобело, а за мен пуешкото с маруля и домат върху ръжен хляб.

— Позволих си да ти го поръчам предварително — рече Шента.

Изобщо не се докоснах до сандвича.

— Какво става, Шента?

— И аз точно това искам да знам. Как се запознахте с Натали?

— Какво значение има?

— Направи ми удоволствие и ми разкажи.

Както винаги, тя задаваше всички въпроси, а аз давах всички отговори. Обясних й как се бяхме запознали на творческите курорти във Върмонт преди шест години.

— И какво ти каза тя за баща си?

— Само това, че бил починал.

— И нищо друго? — не откъсваше очи от мен Шента.

— В смисъл?

— Ами например… — забели очи тя и сви театрално рамене, — че е бил професор в университета ни.

— Баща й ли? — ококорих се.

— Ъхъ.

— Баща й — професор в Ланфорд?

— Не. В ресторанта на Джуди — забели още повече очи Шента. — Естествено, че в Ланфорд.

— Кога? — попитах, все още замаян.

— Постъпил преди тридесетина години. Преподавал в продължение на седем. В катедрата по политология.

— Занасяш ли се?

— Да, бе. И точно затова те викнах тук. Щото умирам да се занасям.

Взех да смятам наум. Значи, Натали е била съвсем малка, когато баща й е почнал да преподава тук. И е била още на детска възраст, когато е напуснал. Може и изобщо да не е помнела, че е живяла тук. И затова нищо не ми беше казала по въпроса. Но възможно ли е дори да не е чувала този факт? Не се ли предполага да ми беше казала „Хей, ти знаеш ли, че и баща ми е преподавал там. И то в твоята катедра“.

Сетих се и как дойде да разгледа кампуса със слънчевите си очила и с капелата; и как искаше да види колкото се може повече неща и колко замислена беше, докато се разхождахме по ливадата.

— Защо не ми го е споменавала? — попитах на глас.

— Нямам представа.

— Уволнили ли са го? И къде са отишли оттук?

Тя само вдигна рамене.

— По-добре би било да попиташ защо майка й се е върнала към моминското си име.

— Моля?

— Баща й се е казвал Арон Клайнър. Ейвъри е моминското име на майката на Натали. Тя е почнала да го използва наново не само за себе си, но променила и фамилните имена и на Натали, и на Джули.

— Чакай, чакай. Кога, казваш, е починал баща й?

— Тя и това ли не ти е споменала?

— Останал бях с впечатлението, че е било много отдавна. А може това, че е починал, да е било и причината да напуснат кампуса.

— Съмнявам се, Джейк — засмя се Шента.

— Защо?

— Защото точно тук нещата започват да стават интересни. Точно по това татенцето прилича на своята дъщеричка.

Дума не обелих.

— Никъде не е записано, че изобщо е умрял.

— Къде е тогава? — преглътнах.

— Каквато дъщерята, такъв и бащата, Джейк.

— Какво, по дяволите, означава това? — Но май вече почвах да се досещам.

— Потърсих да открия къде се намира сега професор Арон Клайнър — каза Шента. — И познай какво установих?

Замръзнах в очакване.

— Точно така: нищичко, хич, въобще, кръгла нула. Откакто е напуснал Ланфорд преди четвърт век, професор Арон Клайнър не е оставил след себе си абсолютно никаква следа.