Харлан Коубън
Шест години (7)

Седма глава

По телевизията детективът винаги се връща на местопрестъплението. Или бъркам нещо: май се връщаше престъпникът. Няма значение. Стигнал бях до задънена улица, затова реших да се върна там, където всичко започна.

Творческите курорти във Върмонт.

От Ланфорд до границата с Върмонт се стига само за четиридесет и пет минути, но оттам до мястото, където се запознахме с Натали, има поне още два часа път. Северната част на щата Върмонт е земеделска. Аз съм израснал във Филаделфия, а Натали беше от северен Ню Джързи. Така че този вид селски бит ни беше абсолютно непознат. Съгласен съм: непредубеденият наблюдател сигурно пак би изтъкнал, че в подобна усамотена обстановка на любовта й е писано да разцъфти по най-нереалистичен начин. И аз бих се съгласил, но и бих му изтъкнал, че в отсъствието на други развлечения като… ами, като всичко останало… любовта може като нищо и да се задуши от прекалено многото близост, с което да докаже, че е ставало дума за нещо далеч по-дълбоко от обичайния летен роман.

Докато минах покрай моя някогашен творчески дом на шосе 14, слънцето бе взело да отслабва. Разположената върху 24 декара „самозадоволяваща се“ ферма се управляваше от постоянно живеещия на нея писател Дарли Уонътик, който предлагаше да рецензира писанията на оттеглилите се на спокойствие творци. В случай че не знаете, да ви кажа: „самозадоволяващо се стопанство“ е онова, което е в състояние да задоволи основните нужди на фермера и семейството му, без излишъци за продан. А за онези, които не знаят какво е „постоянно живеещ писател“ и кое му, съответно й, дава правото да критикува труда ти, ще поясня: това означава, че Дарли е собственикът на имота и списва седмична колонка по въпросите на пазаруването в местния безплатно разпространяващ се вестник „Крафтборо Гроусър“ („Крафтборски бакалин“). В комплекса могат да живеят едновременно шест писатели. Всеки един разполага със спалня в главната сграда и бунгало — наричано също „работна вила“, — където да пише. Вечер се хранехме заедно. И толкоз. Без интернет, телевизии и телефони; ток — да, но не и автомобил, и изобщо никакви луксове. Навсякъде из имота щъкат крави, овце и кокошки. В началото ми подейства успокоително и отпускащо, та имах удоволствието да се порадвам на това състояние на откъснатост и неангажираност в продължение на близо цели три дни, след което мозъчните ми клетки взеха да ръждясват и да се разяждат. На теория, ако успееш да докараш един автор до подобна вцепеняваща скука, той, съответно тя, ще се юрне да търси спасение в своята тетрадка, съответно лаптоп, и страниците ще потекат. За известно време се получи, но после добих усещането, че са ме затворили в килия единочка. Прекарах цял един следобед в наблюдение как колония от мравки пренасяше трошица хляб по пода на „писателската вила“. И така се захласнах в тази забавна дейност, че разположих още трохи в разни стратегически точки, така че да се получи нещо като състезание между насекомните щафети.

Вечѐрите с колегите усамотили се писатели не носеха кой знае какво разнообразие. Всичките бяха самовлюбени псевдоинтелектуалци, създаващи следващия велик американски роман, та когато споменах темата на моята небелетристична дисертация, тя направо шляпна върху старата кухненска маса със звука на стоварило се отгоре й магарешко изпражнение. От време на време присъстващите велики американски майстори на перото устройваха художествени четения на творбите си. А творбите им до една бяха префърцунени, утомителни самовглъбени дришни в стил „Виж ме кой съм! Погледни ме, моля ти се!“. Аз, разбира се, и за миг не изказах подобни мисли на глас. Докато четяха, седях със замръзнало на лицето ми най-старателно изражение на захлас, като сегиз-тогиз кимах, хем за да изглеждам мъдър и ангажиран, хем да не взема наистина да задряма. Един от писателите, на име Ларс, създаваше поема в размер на шестстотин страници за последните дни на Хитлер в бункера, описани от гледната точка на кучето на Ева Браун. Първото му художествено четене представляваше десет минути лай.

— С цел създаване на подходящо настроение — поясни той и сигурно беше прав, ако ставаше дума за настроението да го халосам по физиономията.

Виж, почивният комплекс на Натали беше коренно различен. Нарекли го бяха „Колония за творческо презареждане“, а атмосферата му беше далеч по-сходна с някоя хипарска „Кумбая“ комуна, предлагаща хрупкащи едрозърнести закуски и коноп. През почивките художниците се трудеха в градината с органични растения (и нямам предвид само хранителни такива). А вечер сядаха около огъня и пееха песни за мир и хармония, на които и Джоан Бейз можеше да завиди. Най-интересното беше, че не се радваха на непознати посетители (сигурно най-вече заради „органичните реколти“, които отглеждаха), а поведението и на част от обслужващия персонал се отличаваше с някаква отсянка на тайнственост и култизъм. На площ имотът превишаваше четиристотин декара и включваше главна сграда, истински селски къщи с огнища и самостоятелни тераси, плувен басейн, създаден умишлено да напомня естествен вир, и столова, която предлагаше фантастично кафе и огромно разнообразие от сандвичи с неизменния вкус на кълнове, посипани с талаш; а на границата със самия град Крафтборо — и бяла църквичка, където човек можеше при желание и да се бракосъчетае.

Първото, което ми направи впечатление, беше порталът, лишен от някогашния си изписан в крещящи краски надпис „ТВОРЧЕСКО ПРЕЗАРЕЖДАНЕ“, каквито обикновено се срещат по летните детски лагери. Поради наличието на дебела верига, нямаше как да тръгна по алеята с колата. Отбих встрани, угасих двигателя и слязох от автомобила. Няколкото табели „Вход забранен“ си бяха там още от едно време. Само че при присъствието на новата верига и липсата на приветстващото „Творческо презареждане“ тонът на предупредителните табели зазвучаваше доста по-зловещо.

Не бях сигурен какво следва да предприема.

Помнех, че главната сграда е на около четиристотин метра нагоре по алеята. Можех да оставя колата тук и да тръгна пеш по нея. Да видя кое какво е. Но каква полза щеше да има? От шест години не бях идвал тъдява. Вероятно собственикът на курорта е продал земята, а пък новият държи на спокойствието. Сигурно на това се дължеше промяната.

Но някак си не ми звучеше убедително.

Добре де, какво може да ми се случи, рекох си, ако отида да почукам на вратата на главната сграда? Да, ама дебелата верига и табелите да не се влиза някак си не отговаряха на постелка пред вратата с приветствието „Добре дошли“. И докато умувах какво да предприема, до мен спря патрулен автомобил на полицията в Крафтборо, от който слязоха двама униформени. Един нисък и набит, с пренапомпани във фитнеса мускули. Другият — висок и слаб, със зализана назад коса и мустачките на актьор в нямото кино. И двамата носеха авиаторски очила, така че да не се виждат очите им.

Малчото намести леко колана на гащите си.

— С какво мога да съм полезен?

И двамата ме гледаха мръсно. Или поне на мен така ми се стори. Все пак не можех да видя очите им.

— Дойдох специално да разгледам курорта „Творческо презареждане“.

— Кое? — учуди се Малчо. — Защо?

— Защото се нуждая от творческо презареждане.

— О, опитваме се да остроумничим, значи!

Гласът му беше с една нотка по-заядлив, отколкото ми се искаше. Не ми харесваше това му отношение. А и не можех да си го обясня, освен с това, че двамата бяха полицейски служители в малко градче, а пък аз бях първият, с когото можеха да се заядат за нещо друго, освен за пиене на непълнолетна възраст.

— Не, сър — рекох.

Малчо погледна Дългуча, който все още и дума не беше обелил.

— Сбъркал си адреса.

— Почти съм убеден, че това беше мястото — казах.

— Тук няма никакво „Творческо презареждане“. Закриха го.

— Добре, кое е вярното? — попитах.

— Не те разбрах?

— Адреса ли съм сбъркал, или курортът „Творческо презареждане“ е закрит?

Отговорът ми никак не се понрави на Малчо. Сне нервно очилата и ги използва да ме посочи.

— Ти пак ли се напъваш да оригиналничиш?

— Не, просто търся моя си курорт.

— Не знам за какъв курорт говориш. Тая земя е собственост на фамилията Дракмън от… колко горе-долу, Джери? — от петдесет години?

— Най-малко — потвърди Дългуча.

— Ама аз бях тук само преди шест години — продължих да настоявам.

— Това не мога да знам — рече Малчо. — Знам обаче, че се намираш в частен имот и ако не се ометеш, ще ми се наложи да те окошаря.

Погледнах нозете си. Бяха върху шосето, а не върху алеята или друга част от частен имот.

Малчо се навря съвсем близо в мен, навлизайки в личното ми пространство. Признавам си: уплаших се, но пък благодарение на стажа си като охранител в бар бях научил поне едно нещо: не проявявай страх. Всеки е чувал това правило във връзка с животинския свят, но честна дума ви давам — няма по-диви животни от човеците, „разпускащи“ нощем по баровете. Така че колкото и да не ми хареса накъде вървят нещата, колкото и да нямах сериозни аргументи и продължавах да се чудя как да се измъкна жив и здрав от ситуацията, не отстъпих и крачка пред навиращия се в мен Малчо. Което съвсем пък не му се понрави.

— Я покажи някакъв документ за самоличност бе, пич.

— Защо?

Малчо погледна Дългуча.

— Джери, я пусни в компютъра номера на автомобила на този гражданин.

Джери кимна и се отправи назад към патрулката.

— За какво? — настоявах. — Не разбирам. Просто търся един курорт.

— Имаш, значи, следния избор — разясни ми Малчо. — Или — вдигна дебело показалче — без повече приказки ми показваш документ за самоличност, или — да, второ дебело пръстче — те арестувам за влизане в чужд имот.

Нито един от вариантите не ми хареса. Хвърлих поглед на дървото зад гърба ми и забелязах, че към нас е насочено нещо приличащо на охранителна камера. И това не ми харесваше, ама никак, но и нищо нямаше да спечеля от ядосването на полицай. Трябваше да си държа устата затворена.

Понечих да извадя портфейла от джоба си, но Малчо вдигна ръка да ме възпре.

— Леко! Много бавничко.

— Моля?

— Бръкни си в джоба. Но без резки движения.

— Ти, естествено, се шегуваш, нали?

Било каквото било със затворената уста.

— Имам ли вид на човек, който се шегува? Бъркаш само с два пръста — палец и показалец. Съвсееем бавно.

Портфейлът ми беше дълбоко в предния ми джоб. Да го извадя само с два пръста, ми отнемаше повече време, отколкото трябваше.

— Чакам те — каза оня.

— Само още една секунда.

Най-после успях да го измъкна и му го подадох. А той взе да рови из него, сякаш търсеше някакво съкровище. Спря се на личната ми карта от университета Ланфорд, огледа снимката, погледна ме мен, накрая се смръщи.

— Ти ли си тоя?

— Аз.

— Джейкъб Фишър.

— Всички ми викат Джейк.

Той огледа още по-смръщено снимката.

— Така е — рекох. — Трудно е за фотографа да улови неподправения ми животински магнетизъм.

— Това е университетска лична карта.

Не чух думите му да съдържат въпрос, затова и не отговорих.

— Виждаш ми се малко старичък за студент.

— Не съм студент. Професор съм. Виж там къде пише „Преподавател“.

Дългуча се върна от патрулката и завъртя глава. Това вероятно означаваше, че проверката на регистрационния номер е била отрицателна.

— Та какво търси този прочут професор в нашето градче?

А аз се сетих за нещо, което веднъж бях видял по телевизията.

— Ще трябва пак да си бръкна в джоба. Нали може?

— Защо?

— Ще видиш.

Извадих смартфона си.

— Това пък за какво ти е? — попита Малчо.

Насочих го към него и натиснах бутона за видеозапис.

— Телефонът ми предава на живо образът ви към домашния ми компютър. — Това си беше чиста лъжа. Записът се осъществяваше единствено на телефона, но той нямаше как да знае. — Всичко, което говорите и правите, се вижда и от моите колеги. — Пак лъжи, ама яки. — Много ми е любопитно защо точно ви е притрябвало да гледате личната ми карта и да задавате толкова много въпроси около самоличността ми.

Малчо пак си сложи очилата, сякаш щяха да прикрият беса му. Толкова силно стисна устните си, че те чак се разтрепериха. Но ми върна портфейла с думите:

— Получихме оплакване, че сте влязъл в чужд имот. И въпреки че ви заварихме в чужд имот и изслушахме вашето обяснение, че сте търсели някакъв несъществуващ курорт, решихме да ви пуснем само с предупреждение. Молим ви да напуснете имота. Приятен ден.

Малчо и Дългуча се върнаха в патрулката, седнаха на предната седалка и ме изчакаха и аз да се кача в моя автомобил. Тук нямах повече работа. Седнах зад волана и потеглих.