Харлан Коубън
Шест години (26)

Двадесет и шеста глава

Светът ми се наклони, залюля и накрая се обърна с главата надолу.

Очите ми не се откъсваха от джипиеса. А пълният адрес беше изписан по следния начин: „260 ВТ-14, Крафтборо, Върмонт“. И ми беше много добре известен. Защото съвсем наскоро го бях вкарал и в собствения си джипиес.

Беше адресът на колонията „Творческо презареждане“.

Най-добрият ми приятел е ходил до курорта, където преди шест години беше отседнала Натали. Бил е там, където Натали се омъжи за Тод. Сиреч на мястото, където съвсем наскоро бандата на Джед беше направила опит да ме убие.

Не можах да помръдна в продължение на няколко секунди, ако не и по-дълго. Седях вдървен в колата. Радиото свиреше, но няма смисъл да ме питате какво. Целият ми свят сякаш беше спрял да съществува. Доста време й потрябва на действителността, за да пробие през мъглата в ума ми, но затова пък, веднъж пробила, ме изтресе с изненадващо ляво кроше.

Оттук нататък вече съм съвсем сам.

Дори и най-добрият ми приятел ме е мамел. Поправка: продължава да ме мами.

Чакай, рекох си. Трябва да има някакво разумно обяснение.

Какво например? Какво разумно обяснение може изобщо да се предложи за факта, че онзи адрес се намира в джипиеса на Бенедикт? Какво, по дяволите, става около мен? Мога ли въобще да имам доверие на когото и да било?

Поне на последния въпрос отговорът ми беше известен: никому.

Аз съм едър човек. И се смятам за доста независим. Но точно в този момент, на точно това място установих, че никога не съм се усещал по-дребен и по-мъчително самотен.

След което тръснах глава. Окей, Джейк, стегни се. Престани да се самосъжаляваш. Време е да действаш.

Като начало проверих останалите адреси в джипиеса на Бенедикт. Нищо интересно. Но поне открих домашния му и нагласих системата да ме отведе дотам. Тръгнах. Прехвърлях станциите по радиото, търсейки онази вечно неуловима идеална песен. Така и не я намерих. Поради което пригласях с подсвиркване на тъпите парчета, които ми попадаха. И това не помагаше. Ремонтните участъци по магистрала 95 успяха да доразбият окончателно на парченца и жалките останки от психиката ми.

През по-голямата част от пътуването водех наум въображаеми разговори с Бенедикт. В действителност репетирах как ще зачекна темата, какво точно ще му кажа, той какво най-вероятно ще ми отговори, как аз от своя страна ще го контрирам.

Когато излязох на неговата улица, пръстите ми се стегнаха около волана. Погледнах си часовника. Семинарът му щеше да свърши чак след един час, което означаваше, че в момента нямаше да си е у дома. Чудесно. Паркирах до вилата за гости и тръгнах пеш към дома му. Не спирах да умувам какво точно следва да предприема. Безспорно, имах нужда от повече сведения, преди да си позволя да го подложа на разпит. Семплата аксиома на Франсис Бейкън, която не преставаме да натякваме на студентите ни, гласи: „Знанието е сила“.

Бенедикт крие резервния ключ от дома си под една фалшива скала до кофата му за боклук. За да не се чудите излишно, ще ви обясня откъде знам този факт: Бенедикт е най-добрият ми приятел. Така че помежду ни няма никакви тайни.

Друг глас в съзнанието ми обаче не млъкваше: ами ако всичко е било един фалш? Ами ако приятелството ни е било само привидно?

Сетих се какво ми шепнеше Куки в онази тъмна гора: „Ако не престанеш, всички до един ще ни избият“.

В думите й не се предполагаше да се съдържа никаква хипербола, но ето че аз не преставах, а напротив — рискувах по някакъв все още необясним за мен начин живота на тези „всички“. Но кои са всъщност тези „всички“? И не поставях ли някак си непрекъснато на риск живота им? Възможно ли е да са поверили на Бенедикт задачата да ме държи под око, или нещо от този род?

Нямаше полза да се отдавам безрезервно на параноята.

Добре. Окей. Да действаме стъпка по стъпка. Допускам все още възможността да има някакво невинно обяснение за наличието на онзи върмонтски адрес в джипиеса му. Не ме бива много по творчеството. По-скоро виждам нещата в линейна перспектива. Да допуснем, че може да е услужил и на друг човек с колата си. Или да са му я откраднали временно. Или пък някоя от нощните му завоевания е поискала да посети ферма за органични продукти. Или аз пак съм се отдал на самозаблуда.

Пъхнах ключа в бравата. Ама аз наистина ли се каня да пресека тази граница? Сериозно ли възнамерявам да шпионирам най-близкия си приятел?

Да. Без капка колебание.

Влязох през задната врата. Собствената ми квартира би могла, при добро желание, да се опише като „функционална“. Тази на Бенедикт обаче приличаше по-скоро на харема на някой принц от Третия свят. Десетки скъпи, ярки на цвят отоманки. Вълнуващо пъстри гоблени по стените. Издължени африкански скулптури в четирите ъгъла. Хиляди неща мога да изброя, за да ви убедя колко натруфена беше тази негова квартира, но истината е, че в нея винаги съм се чувствал удобно. Най-много обичах голямата жълта отоманка. Сума ти футболни мачове бях гледал от нея. И сума ти игри бях изиграл на ексбокса.

Ето че и сега пултовете на ексбокса бяха положени отгоре й. Забих поглед в тях, макар да не бях особено убеден, че ще могат да ми предоставят кой знае колко информация. Дори вече сам се питах какво всъщност търся. Някоя улика, най-вероятно. Нещо, което да ми обясни за какво му е било на Бенедикт да ходи с колата си до оная ферма/курорт/убежище на похитители в Крафтборо, във Върмонт? Макар да нямах и най-малка представа как би могла да изглежда подобна улика.

Зарових се първо из чекмеджетата. Като начало — в кухненските. Нищо. Оттам минах в спалнята за гости. И там нищо. След нея — гардероба и бюрото в работния му кабинет. Още нищо. Накрая прегледах и спалнята. Нищо. Там Бенедикт държеше друго бюро, с компютър. Прегледах му чекмеджетата. Нищо.

Открих шкаф с папки. Проверих и кантонерката му. Обичайните сметки. Студентски есета. Графици на лекции. Но що се отнася до нещо съвсем лично — и тук оркестърът вече може да свири „туш“ — нищичко.

Абсолютно.

Което ме накара да си задам въпроса. Може ли в един дом да няма нищо лично на обитателя му? Хайде да вземем собствената ми квартира: какво може да намери човек в нея? Сто на сто нещо повече в сравнение с онова, което откривах тук. Поне някоя и друга снимка, тук-там някое лично писмо, все неща, които имаха връзка с миналото ми.

Но у Бенедикт нямаше нищо подобно. И какво ще рече това?

Не престанах да ровя. Надявах се да открия нещо, което да свърже Бенедикт или с колонията „Творческо презареждане“, или с щата Върмонт, каквото и да било. Опитах се да седна на бюрото му. Бенедикт е много по-дребен от мен, поради което нямаше начин да навра нозете си под бюрото. Приведох се и чукнах по клавиатурата. Екранът светна. И Бенедикт, като повечето хора, не си беше направил труда да го изключи, преди да излезе. И изведнъж си дадох сметка по какъв старомоден начин бях правил огледа на дома му. Че кой в наше време съхранява тайните си из чекмеджета?

Всеки ги поверява на компютъра си.

Стартирах „офиса“ на Майкрософт и погледнах списъка с последните отваряни файлове. На челно място се мъдреше документ в „уърд“ със странното название „VBMWXY.doc“. Кликнах го.

Не пожела да се отвори. Поиска ми парола.

Опааа!

Излишно беше да гадая каква би могла да е. Всякаква. Замислих се дали няма друг начин да я заобиколя. Нищо не ми хрумна. Останалите последно отваряни файлове бяха препоръки за студенти — двама кандидати да следват медицина, един — право и един — бизнес администрация.

Оставаше да стои въпросът: какво толкова има в защитения с пасуърд документ?

Нищо не ми идваше наум. Кликнах най-долу върху иконката за имейли. Но и този му акаунт ми искаше парола. Огледах бюрото с надеждата да попадна на листче с пароли — това се практикува масово, — но пак нищо не намерих. Пак задънена улица.

И какво следва?

Кликнах върху браузъра. И веднага ми се появи страницата му с новините от „яху“. И тук нямаше кой знае какво да науча. Накрая кликнах върху страницата „история“ и чак тогава попаднах на нещо почти многообещаващо. Оказа се, че Бенедикт беше влизал съвсем наскоро във фейсбук. Кликнах върху линка. Появи се профил на мъж, носещ изключително рядко срещащото се име Джон Смит. Направо да не повярваш. Джон Смит не си беше качил снимка. Нито си имаше приятели. Нито статус. А обявеният му адрес гласеше „гр. Ню Йорк, щат Ню Йорк“.

Най-интересното обаче беше това, че Джон Смит беше влязъл във фейсбук именно от тукашния акаунт.

Хм, рекох си. Не е нито първият, нито последният с фалшив акаунт. Лично аз познавам мнозина такива. Мой приятел навремето използваше през фейсбук музикален сайт, който обявяваше на всичките му приятели всяко изпълнение, което слуша. Това го ядоса дотам, че взе и си създаде фалшив акаунт като на Джон Смит. И вече никой не знае кои парчета харесва.

Самият факт, че и Бенедикт има фалшив акаунт, не означаваше нищо. По-любопитното обаче беше, че когато изписах истинското му име — Бенедикт Едуардс, — излезе, че всъщност няма истински акаунт във фейсбук. Търсачката показа само двама души с това име в целия фейсбук — единият беше музикант от Оклахома Сити, другият — танцьор в Тампа, Флорида. И нито единият, нито другият имаше нещо общо с моя Бенедикт Едуардс.

Е, та? Сума ти народ живее, без да има акаунт във фейсбук. Аз лично имам, но почти не съм го използвал. Профилната ми снимка беше от университетския годишник. Кандидати за приятелство одобрявах веднъж седмично. Надали наброяваха повече от петдесет. Поначало се бях включил единствено заради това, че разни хора ми пращаха линкове към разни снимки и прочее, а нямаше как да стигна до тях без фейсбук акаунт. Извън тази конкретна полза, социалните медии не ме привличаха ни най-малко.

Това може би обясняваше акаунта на Бенедикт. И двамата фигурирахме в едни и същи списъци на имейл адресати. Нищо чудно да си е направил този фалшив акаунт, за да може да стига до фейсбук линковете.

Но в мига, в който прегледах историята на браузъра, теорията ми отиде на кино. На първо място в списъка за фейсбук беше някой си Кевин Бакъс. Кликнах върху линка, да не би да е друг фалшив акаунт на Бенедикт, с друг псевдоним. Оказа се, че пак не съм прав. Кевин Бакъс беше някакъв невпечатляващ тип, който на профилната си снимка носеше тъмни очила и беше с вдигнат палец. Като го видях, се намръщих.

Но колкото и да се ровех из паметта си, нямах никакъв спомен нито за това лице, нито за човек с име Кевин Бакъс.

Посетих страницата му „ъбаут“. Празна: нито адрес, нито къде е учил, нито с какво се занимава. Споменаваше се единствено, че е „във взаимоотношение“ с жена на име Мари-Ан Кантин.

Потърках се по брадичката. И това име — Мари-Ан Кантин — нищо не ми говореше. А какво е търсел Бенедикт на страницата на Кевин Бакъс, запитах се? Нямах представа, но подозирах, че ще е било нещо изключително важно. Що не взема да го гугълна? Но ми направи впечатление, че името на Мари-Ан Кантин беше изписано със син шрифт, което ще рече, че и тя си има свой профил. Достатъчно беше да кликна върху името й.

Така и направих.

А когато страницата й се появи — в мига, в който зърнах профилната снимка на Мари-Ан Кантин, — почти моментално я разпознах.

Жената, чиято фотография Бенедикт носеше в портфейла си.

Ох, ама и аз съм един. Преглътнах и се облегнах назад да нормализирам дишането си. Ами че то всичко си идваше на място. Изпитвах буквално физически болката на Бенедикт. Нали и аз бях изгубил голямата любов в живота си. Явно и него го е сполетяло същото. Мари-Ан Кантин наистина беше поразителна жена. Бих я описал като скулеста, царствена афроамериканка, само че колкото по-отблизо разглеждах профила й, толкова повече се убеждавах в неточността на последната характеристика.

Явно не беше афроамериканка. Е, поне африканка беше. Понеже според фейсбук страницата й Мари-Ан Кантин живееше в Гана.

Любопитен факт, макар изобщо да не ми влизаше в работата. Бенедикт се е запознал някога някъде с тази жена. Влюбил се е в нея. Любовта му останала несподелена. И какво общо имаше всичко това с посещението му в Крафтборо във Върмонт?

Задръж така!

Нали и аз се бях влюбил в жена? Нали и моята любов си оставаше несподелена? Нима и аз самият не бях ходил в Крафтборо във Върмонт?

В такъв случай дали Кевин Бакъс не е играл ролята на Тод Сандерсън в живота на Бенедикт?

Май почвам да прекалявам с фантазирането. А и да греша. Но колкото и да бърках, реших, че е нужно да проуча тази работа. Засега единствената ми улика се казваше Мари-Ан Кантин. Кликнах и върху нейния „ъбаут“. Крайно впечатляващ. Завършила икономика в Оксфорд, след това степен по право в Харвард. Работи като юрисконсулт към ООН. Родена в Акра, столицата на Гана, където и живее. И е, както вече знаех, „във взаимоотношение“ с Кевин Бакъс.

Дотук добре.

Кликнах върху снимките й, но настройката им беше „лични“, което означаваше, че не мога да ги видя. Тогава ми дойде идея. Кликнах няколкократно върху стрелката „назад“ да се върна върху страницата на Кевин Бакъс. За разлика от нейните, неговите снимки не бяха на „лични“ и ми бяха достъпни до една. Чудесно. Закликвах ги една подир друга. И аз не знам защо. Дори не търсех нещо конкретно.

Кевин Бакъс беше разделил снимките си по албуми. Започнах от онзи, който беше озаглавен просто „Щастливи времена“. Съдържаше 20–25 снимки, на които се виждаше или моето момче Кевин с главната му любима Мари-Ан, или Мари-Ан сама, явно щракната от Кевин. Изглеждаха щастливи. Поправка: щастлив вид имаше тя. Той изглеждаше побъркан от щастие. И си представих как Бенедикт седи на моето място и разглежда една по една снимките на жената, която обича, с тоя тип Кевин. Представих си и чашата скоч в ръката му. И как стаята притъмнява. И как синята светлина на екрана се отразява в огромните му като на Човека мравка очила. И виждах как една самотна сълза се стича по бузата му.

Не прекалявах ли?

Фейсбук умира да измъчва някогашните влюбени, като държи на преден план бившата им любов. Вече няма отърване от стари гаджета. Целият им живот се развива току пред очите ти. Пълна гадост. Ето, значи, как запълвал Бенедикт нощите си — като се самоизтезава. Нямах преки доказателства, но всички улики сочеха в тази посока. Сетих се и за оная пиянска вечер в бара, когато той най-грижовно беше извадил дълго носената снимка на Мари-Ан. И още чувах в ушите си агонията, съдържаща се в изфъфлените му думи:

„Единственото момиче, което ще обичам през живота си.“

Ох, бедни ми, бедни ми Бенедикт.

Но все още нямах и най-малка представа за значението на всичко това, нито какво общо може да е имало с посещението на бедното копеле Бенедикт във Върмонт. Прегледах още няколко албума. Единият беше озаглавен „Семейство“. Кевин имаше двама братя и една сестра. На няколко снимки се явяваше и майка му. Никакъв баща обаче не се забелязваше. Друг албум се казваше „Водопадът Кинтампо“, а трети — „Национален парк Моле“. Повечето снимки в тях бяха на диви животни и на природни забележителности.

Последният албум носеше заглавието „Дипломиране от Оксфорд“. Любопитно. Та нали Мари-Ан Кантин точно там е завършила икономика. Възможно ли е Кевин и Мари-Ан да са следвали по едно и също време? Дали още по време на следването си не са се влюбили един в друг? Съмнявам се. Прекалено много време е изтекло оттогава за поддържане на едно „взаимоотношение“, но пък знае ли човек?

Снимките във въпросния албум бяха значително по-стари — отпреди петнадесетина-двадесет години, ако съдех по прическите, дрехите и лицето на Кевин. Със сигурност бяха от епохата преди появата на дигиталните фотоапарати. Кевин вероятно ги е сканирал, за да ги качи на компютъра си. Прегледах по диагонал малките изгледи, тъй като не очаквах да открия нищо интересно, но още на втория ред една снимка ме накара да се спра.

Ръката ми се разтрепери. Грабнах мишката, успях да прекарам курсора върху изображението и кликнах. Снимката се уголеми. Беше групова — осем души, до един в черни абсолвентски роби и нахилени до ушите. Веднага разпознах кой е Кевин Бакъс, крайният вдясно до някаква непозната мен жена. Ако се съдеше по езика на телата им, бяха влюбени. Поначало, като се загледах по-внимателно, останах с чувството, че на снимката са четири двойки в деня на дипломирането им. Нямах гаранции, естествено. Може просто да се бяха подредили така — момче-момиче, момче-момиче — но предчувствието ми подсказваше друго.

Жената най-вляво веднага привлече погледа ми: Мари-Ан Кантин с убийствена усмивка, способна да разбие всекиму сърцето. Няма мъж, който да би устоял на тази усмивка и да не се влюби в Мари-Ан. Моментално би си пожелал да я вижда всеки божи ден и да предизвиква появата й. И не би могъл да си представи да я споделя с друг.

Да, приятелю Бенедикт, сега вече разбирам. Всичко ми стана съвсем ясно.

Мари-Ан гледаше влюбено мъж, когото за пръв път виждах.

Така поне реших в началото.

И мъжът беше или африканец, или афроамериканец. С обръсната глава. И без косъм по лицето. И без очила. Тъкмо заради това не го бях разпознал от раз. А и след като се вгледах по-внимателно, пак не бях стопроцентово сигурен. Но пък беше единственият смислен отговор.

Бенедикт.

И въпреки това оставаха два нерешени въпроса. Първо, Бенедикт не беше завършил Оксфордския университет. И второ, под снимката не пишеше „Бенедикт Едуардс“, а „Джамал У. Лангстън“.

Така че можеше да не е Бенедикт, а някой си Джамал У. Лангстън, който прилича на него.

Смръщих се. Ами да, и така имаше резон. Напълно възможно е Бенедикт цял живот да е страдал по жена, която преди много, много години е излизала с мъж, който едва ли не е бил негов двойник!

Ега ти и тъпата теория!

Хубаво, ама каква друга можех да измисля? Очебийната: че Бенедикт Едуардс е всъщност Джамал У. Лангстън.

Нещо ми се губеше. А можеше и да не ми се губи. Да предположим, че парченцата от пъзела най-после се подреждаха, и то — на една и съща маса. Изписах в Гугъл „Джамал У. Лангстън“. Първият линк беше към някакъв си вестник „Стейтсмън“, описан като „Най-старият национален вестник в Гана, основан 1949 г.“

Кликнах върху линка. А когато видях за какво става дума в статията — достатъчно ми беше да прочета заглавието, — само дето не изкрещях, но в същото време парченцата от пъзела взеха още по-плътно да си прилягат.

Пред очите ми беше некрологът на Джамал У. Лангстън.

Това пък как е възможно…? Зачетох се. Очите ми се разширяваха все повече, а последните парченца вече си идваха по местата.

Измореният глас зад гърба ми обаче ме смрази до мозъка на костите ми:

— Ех, човече, как можа точно на това да попаднеш.

Извърнах се бавно към Бенедикт. А той беше с пистолет в ръка.