Харлан Коубън
Шест години (19)

Деветнадесета глава

В университетската библиотека изрових стари годишници.

Съхранявали ги бяха в мазето. Воняха на мухъл. Гланцираните страници се бяха сплъстили, та трябваше да ги отделям една по една. Но най-после го открих: професор Арон Клайнър. Доста незабележителна снимка. Добре изглеждащ мъж, общо взето, с обичайната натегната усмивка, целяща да изрази щастие, но по-скоро излъчваща неудобство. Взрях се да открия някаква прилика с Натали. Може би имаше нещо. Трудно беше да се каже. Както знаем, мисълта понякога се самозаблуждава.

Склонни сме да виждаме онова, което ни се иска.

Изследвах лицето така, сякаш очаквах да намеря в него някакъв отговор. Но така и не го получих. Прегледах и останалите годишници. Нищо повече не открих. Прехвърлих страниците, посветени на катедрата по политология, докато по едно време не попаднах на групова снимка пред „Кларк Хаус“. А на нея — целият преподавателски и помощен персонал. Самият професор Клайнър се беше наредил до шефа на катедрата Малкълм Хюм. Усмивките на тази снимка бяха по-отпуснати, по-естествени. Госпожа Динсмор и тук изглеждаше на стотина години.

Чакай! Госпожа Динсмор…

Пъхнах един от годишниците под мишница и се отправих забързано към „Кларк Хаус“. Работното време беше приключило, но госпожа Динсмор живееше в офиса. Знам: бях в платен отпуск, със забрана да влизам в кампуса, но се съмнявах, че университетската полиция ще открие огън по мен. Така че тръгнах смело през вътрешния двор с разхождащите се студенти, с книга, за която не се бях подписал, че изнасям от библиотеката. Жив пример как се живее на ръба на закона, нали?

И си спомних как преди шест години бяхме минали точно оттук с Натали. Защо тя тогава нищо не каза? С нищо ли не се беше издала? Беше ли се умълчала? Беше ли забавила крачка? Нямах никакъв спомен, освен този, че си бъбрехме щастливо из кампуса, като първокурсници екскурзоводи, изпили някой и друг ред бул в повече.

Госпожа Динсмор ме изгледа над сърповидните си очила за четене.

— Мислех, че временно си се махнал.

— Тялом, да — отвърнах. — Но да съм бил някога далеч от сърцето ти?

— Какво искаш този път? — забели тя очи.

Положих пред нея годишника, отворен на груповата снимка. И посочих бащата на Натали.

— Да си спомняш случайно този професор Арон Клайнър?

Госпожа Динсмор никак не си даваше зор. Очилата за четене бяха прикрепени за тънка верижка около шията й. Сне ги от носа си, почисти ги с треперещите си ръце и пак си ги сложи. Лицето й продължаваше да е каменно.

— Помня го — промълви. — Защо питаш?

— Знаеш ли за какво е бил уволнен?

— Кой казва, че са го уволнили? — изгледа ме тя.

— Или защо е напуснал, тогава? Интересно ми е какво можеш да ми разкажеш за него.

— Двадесет и пет години минаха, откакто се махна. По онова време ти вероятно си бил десетгодишен.

— Знам.

— Защо питаш, в такъв случай.

Нямах си и идея как да заобиколя въпроса й.

— А децата му помниш ли?

— Две момиченца. Натали и Джули.

Спомена ги от раз, без дори да се замисли. С което ме изненада.

— Ама ти още им помниш имената!

— Те какво те интересуват?

— Преди шест години се запознах с Натали в един творчески курорт във Върмонт. Влюбихме се един в друг.

Госпожа Динсмор зачака да чуе какво е станало по-нататък.

— Колкото и да ти се струва глупаво, в момента се мъча да й открия дирите. Имам усещането, че я грози някаква опасност, която, нищо чудно, да е свързана с баща й. Не съм сигурен.

Госпожа Динсмор продължи да ме гледа прямо още някоя и друга секунда. После пусна очилата да паднат върху гърдите й.

— Много добър преподавател беше. Сигурно щеше силно да ти се понрави. Лекциите му бяха изключително оживени. Умееше да подклажда интереса на студентите си.

И пак сведе поглед към снимката в годишника.

— През ония години по-младите преподаватели служеха понякога и като завеждащи общежития. Това се отнася и до Арон Клайнър. Живееше заедно със семейството си на най-долния етаж на общежитието „Тингли“. Студентите ги обожаваха. Помня как една година събраха пари помежду си и купиха люлка за момиченцата им. И една съботна сутрин я монтираха във вътрешния двор зад „Прат“.

— Натали беше очарователно същество — рече замислено по едно време. Как ли изглежда сега?

— Тя е най-красивата жена на света — отвърнах.

— Голям романтик си — усмихна ми се иронично госпожа Динсмор.

— И какво стана с тях?

— Разни работи — отговори. — Около брака им се носеха някои слухове.

— От какво естество?

— От какво естество могат да са клюките на един университетски кампус? Младежи, увлякла се по тях съпруга, привлекателен съпруг в университет пълен с впечатляващи студентки. Ти си мислиш, че майтап си правя за момичетата, дето все се отбиват в твоя кабинет, но даваш ли си сметка на колко житейски провала съм била свидетел заради това изкушение?

— Искаш да кажеш, че е имал афера с някоя от студентките ли?

— Отде да знам аз. Но какви ли не слухове се носеха. Чувал ли си за заместник-завеждащия катедрата Рой Хордък?

— Виждал съм името му по разни възпоменателни плакети.

— Арон Клайнър обвини навремето Рой Хордък в плагиатство. До официално разследване така и не се стигна, но не забравяй, че поста „заместник-завеждащ“ ти дава доста власт. Така че в крайна сметка се стигна до понижение на Арон Клайнър. След което той се замеси в някакъв скандал с преписване.

— Професорът е преписвал?

— Не, разбира се. Но обвини в това един или двама от студентите. Вече не помня подробностите. И май тъкмо това доведе до окончателното му падение. И в това не съм сигурна вече. Пропи се. Стана невъздържан. Оттам и тръгнаха клюките.

И пак сведе поглед към снимката.

— Затова ли го принудиха да подаде оставка?

— Не — каза госпожа Динсмор.

— Ами какво стана?

— Един ден жена му влезе точно през тази врата — посочи тя зад гърба си. Вратата ми беше много добре позната. Влизал бях през нея хиляди пъти, но въпреки това погледнах натам, все едно очаквах в този момент да видя в рамката й майката на Натали. — Плачеше. Направо беше изпаднала в истерия. А аз седях точно тук, където съм и сега — точно на това място, зад това бюро…

И гласът й затихна.

— Искаше да се срещне с професор Хюм. И понеже го нямаше, викнах го по телефона. Той дойде веднага. А тя му съобщи, че професор Клайнър бил забягнал.

— Забягнал ли?

— Взел си багажа и избягал с друга жена. Бивша студентка.

— Как се е казвала?

— Така и не разбрах. Нали ти казах, че беше истерясала. По онова време още нямаше мобилни телефони. Нямаше начин да се свържем с него. Решихме да го изчакаме да се върне. Помня, че същия следобед трябваше да има лекция. Но той не се вясна повече. През въпросния ден го замести професор Хюм. После и останалите професори се изредиха да го заместват, докато свърши семестърът. Студентите много тежко го преживяха. Родители се обаждаха непрекъснато, та за компенсация професор Хюм писа на всичките „отличен“. — Вдигна рамене, бутна обратно към мен годишника и се престори, че се е заловила пак с работата си. — Оттогава нищичко не се е чувало за него.

Преглътнах, преди да попитам:

— А с жена му и дъщерите му какво стана?

— Същото, предполагам.

— В смисъл?

— Заминаха си след края на семестъра. И за тях нищо повече не се чу. А аз все се утешавах, че сигурно пак са се събрали заедно, само че в друг университет. Макар и да се съмнявам точно така да е станало, нали?

— Не е станало.

— А как са се развили нещата? — попита госпожа Динсмор.

— И аз не знам.