Харлан Коубън
Шест години (8)

Осма глава

Но не стигнах далеч.

Спрях в селото Крафтборо. Ако отнякъде в него се влееше неочакван поток от ново строителство и пари, би могло да се вдигне до нивото на малко американско градче. Засега обаче приличаше на декор от стар филм. Нямаше да се учудя дори на появата на мъжки акапелен квартет в сламени шапки. Имаше смесен магазин (на чиято табела в действителност пишеше „Смесен магазин“), стара „воденица“ с „туристически център“ без персонал, бензиностанция, в която се помещаваше и бръснарница с един стол, и книжарница кафене. Доста часове бяхме прекарали с Натали в тази книжарница кафене. Беше съвсем малка, така че ровенето из книгите беше доста ограничено, но пък имаше една масичка в ъгъла, където с Натали сядахме да четем вестника и да пием кафе. Собственичката Куки — сладкарка, успяла да напусне големия град — я поддържаше заедно с партньорката си Дениз. Въртеше нонстоп или албума „Син на изкуплението“ на Джоузеф Артър, или „О“ на Деймиън Райс, дотам, че след време ние двамата с Натали взехме да ги възприемаме като — гледайте да не повърнете — „нашите“ албуми. Любопитно ми беше дали пак ще заваря Куки там. Според Натали Куки била най-добрата майсторка на твърди английски кифлички в историята на човечеството. Не че Натали не умираше поначало за всякакви кифлички. Докато аз и до ден-днешен не мога да различа английските от твърд колкото камък хляб.

Нали ви казах? Не по всичко помежду ни цареше единодушие.

Паркирах надолу по пътя и тръгнах пеш нагоре по пътеката — същата, по която бях слязъл, залитайки, преди шест години. След стотина метра между дърветата, зърнах на поляната познатото ми бяло параклисче, почти на ръба на имота, от който току-що ме бяха изгонили. Беше свършило някакво богослужение или събрание. Гледах как участниците примигваха на излизане срещу залязващото слънце. Самият параклис, доколкото знаех, беше неденоминационен и видът му беше по-скоро утилитарен, отколкото унитарен — преди всичко място за събиране, а не за дълбоко религиозно служене.

Застоях се с усмивка на лице, сякаш бях част от цялото това общество и кимах най-дружелюбно на всички минаващи покрай мен и по пътеката. Взирах се и в лицата им, но не видях нито едно познато отпреди шест години. Не че това ме изненада особено.

До стълбите на параклиса чакаше висока жена със силно стегнат кок. Отправих се към нея, все още не свалил дружелюбната си усмивка.

— С какво мога да ви помогна? — запита тя.

Хубав въпрос. Какво всъщност се надявах да открия точно там? Поне план да имах някакъв…

— Преподобния Кели ли търсите? — зададе нов въпрос тя. — Защото в момента го няма.

— Тук ли работите? — заинтересувах се.

— В известна степен. Казвам се Люси Кътинг и завеждам на доброволни начала регистрите.

Задържах се на мястото си.

— С нищо ли не мога да ви бъда полезна?

— Не знам как точно да ви обясня… — подхванах. После рекох: — Преди шест години присъствах тук на една сватба. Познавах булката, но не и младоженеца.

Тя леко присви очи, повече от любопитство, отколкото от предпазливост. А аз продължих:

— Та съвсем наскоро видях некролога на мъж на име Тод. Младоженецът на онази сватба също се казваше Тод.

— Доста често срещано име — отбеляза жената.

— Безспорно. Но имаше и снимка на покойника. И ми заприлича… знам, че ще ви се стори особено, но ми заприлича на онзи, който се ожени тогава за моята позната. Лошото е, че никога не съм чувал фамилното име на този Тод, така че не мога да кажа дали е същият човек, или не. И ако се окаже, че е същият, бих желал да поднеса съболезнованията си.

— Защо просто не им се обадите? — почеса се по бузата Люси Кътинг.

— Не е удобно — реших да заложа на откровеността аз. И ми стана приятно. — Като начало, нямам представа къде живее сега Натали. Така се казваше булката. Освен това имам смътния спомен, че прие и неговата фамилия. Така че няма как да ги открия. А освен всичко друго, да си призная най-откровено, с тази жена бях имал в миналото определена връзка.

— Разбирам.

— И в случай че мъжът на некролога не е съпругът й…

— Обаждането ви би могло да се възприеме като нежелано — довърши тя изречението от мое име.

— Точно така.

Тя обмисли отговора ми.

— А ако се окаже, че е той?

В отговор свих рамене. Тя се попочеса още по бузата. Мъчех се да изглеждам добронамерен, дори свит, което никак не се получава при човек с моите габарити. Само с мигли дето не запърхах.

— Не съм била тук преди шест години.

— О-о.

— Но това не пречи да проверим регистрите, които са се водили безупречно — всяко бракосъчетание, кръщене, първо причастие, брит-мила и прочее.

Брит-мила^[1] ли каза?

— Прекрасна идея.

Поведе ме надолу по стълбите.

— Случайно да помните датата на сватбата?

Как да не я помнех. Казах й точната дата.

Влязохме в малка канцелария. Люси Кътинг отвори някаква кантонерка, запрехвърля съдържанието й и по някое време извади нещо като голям счетоводен дневник. Докато го разлистваше, успях да се убедя в правотата на думите й. Вписванията бяха безупречно точни. Имаше си отделни колонки за датата, вида на събитието, участниците, началния и крайния час — попълнени с калиграфски почерк.

— Я да видим тук сега какво пише…

И направи цяло представление от поставянето на очилата си за четене. Облиза показалец като дългогодишна училищна директорка, прехвърли още някой и друг лист и най-сетне намери нужната й страница. Пръстът й тръгна бавно надолу по вписванията. В мига, в който се смръщи, си рекох „Ъъ…“

— Сигурен ли сте в датата? — попита ме.

— Абсолютно.

— Не виждам никаква сватба на тази дата. Най-близката е два дни преди това, на Лари Роузън и Хайди Флайшър.

— Не е това.

— Мога ли да помогна с нещо?

Гласът стресна и двама ни.

— А, здравейте, преподобни. Не ви очаквах толкова рано.

Извърнах се, видях кой е новодошлият и насмалко да го прегърна от радост. Идеално! Същият онзи свещеник с бръснатата глава, който проведе бракосъчетанието на Натали. Той протегна ръка да се здрависаме, на лицето му грееше задължителната за такива случаи усмивка, но като видя изражението ми, усмивката стана колеблива.

— Приятно ми е, преподобният Кели — представи ми се.

— Джейк Фишър се казвам. И сме се срещали и преди.

Направи скептична физиономия и пак се захвана с Люси Кътинг.

— Какво има, Люси?

— Правех една справка за господина — заобяснява му тя. Той търпеливо я слушаше. Огледах лицето му, но не бях сигурен как да тълкувам изражението му. Усещах единствено, че той полага определени усилия да прикрива емоциите си. А след като тя млъкна, той се извърна към мен с обърнати нагоре към небето длани:

— След като го няма в регистрите…

— Вие обаче лично присъствахте — прекъснах го.

— Моля?

— Вие проведохте сватбата. Тъкмо на нея се запознахме.

— Нямам спомен. Но и събитията са толкова многобройни. Надявам се, че ме разбирате.

— След сватбата застанахте отвън пред църквата със сестрата на булката — жена на име Джули Потъм. А когато минах покрай вас, отбелязахте, че било чудесно време за сватби.

— Ау, как съм могъл да забравя подобно изказване! — вдигна вежда той.

Сарказмът поначало не отива особено на духовните лица, но на преподобния Кели му стоеше така хубаво, сякаш му го бяха ушили по поръчка. Аз обаче не отстъпвах.

— Булката се казваше Натали Ейвъри — художничка от курорта „Творческо презареждане“.

— От кое?

— От „Творческо презареждане“. Собствениците на имота, върху който се намираме.

— Какви ги приказвате? Тази земя е собственост на градската управа.

Никак не ми беше до спорове за нотариални актове и реални граници. Затова опитах друг подход.

— Самата сватба стана съвсем прибързано. Може затова да я няма в регистрите.

— Съжалявам, господин…?

— Фишър. Джейк Фишър.

— Господин Фишър, първо на първо, дори и в последния момент да е проведено бракосъчетанието, няма как да не е вписано в регистъра. И второ на второ, така и не ми стана ясно какво точно ви интересува.

— Фамилното име на младоженеца — отвърна вместо мен Люси Кътинг.

Той й хвърли кратък убийствен поглед.

— Все още не сме в информационния бизнес, госпожице Кътинг.

При което тя виновно сведе поглед.

— Няма как да не я помните тази сватба — рекох.

— Факт е, че, за съжаление, не я помня.

Приближих се и се надвесих отгоре му.

— Напротив. Убеден съм, че я помните.

Долових отчаянието в тона ми и не му се зарадвах. Преподобният Кели направи опит да ме погледне право в очите, но нещо не му се удаде.

— В лъжа ли ме обвинявате?

— Помните я — настоях. — Но защо не желаете да ми помогнете?

— Нищо не помня. Но пак питам: защо толкова държите да откриете съпругата на друг човек или, ако приемем обяснението ви за вярно — жена, която съвсем наскоро е овдовяла?

— За да й изкажа съболезнованията си — отвърнах.

Кухите ми думи увиснаха като петно гъста влага във въздуха. Никой не помръдна. Никой не проговори. Накрая тишината бе нарушена от преподобния Кели:

— Каквито и да са подбудите ви да търсите тази жена, от наша страна няма да намерите подкрепа. — Отстъпи назад и ми посочи вратата. — И най-горещо ви препоръчвам моментално да си вървите.

* * *

И аз пак се затътрих по пътеката към центъра на селото, зашеметен от измяната и сърдечната болка. За поведението на преподобния почти успявах да намеря обяснение. Дори и да си спомняше сватбата — а аз силно подозирах, че си я спомня, — не желаеше да предостави на зарязаното гадже на Натали никакви сведения извън онези, които зарязаното гадже, така или иначе, вече притежава. Като хипотеза ми прозвуча доста крайно, но съдържаше поне известна логика. Онова, което противоречеше на всякаква логика обаче, бе: защо Люси Кътинг така и не откри нищо за сватбата на Натали и Тод в онези идеално безупречни регистри? И как така никой изобщо не беше и чувал за курорта „Творческо презареждане“?

Както и да го гледах, не се връзваше.

Хубаво. А сега? Тук ме доведе надеждата… за какво? Като начало — да науча фамилното име на Тод. Това щеше евентуално да доведе до бърза развръзка. Или да попадна на някого, който все още контактува с Натали. Това също би довело до доста бърза развръзка.

Обещай ми, Джейк. Обещай ми да ни оставиш на мира.

Последните думи, казани ми от любовта на моя живот. Съвсем последните. Но ето че шест години по-късно се бях върнал там, откъдето започваше всичко, за да наруша обещанието си. Изчаках да ми просветне къде точно е иронията в това положение, но иронията отказваше да се прояви.

В мига, в който влязох в центъра на градчето, заковах намясто пред достигналия до носа ми нежен аромат на прясно печени сладкиши. Книжарницата кафене на Крафтборо. Любимите кифлички на Натали. Размислих и реших, че нищо не ми пречи да опитам.

С отварянето на вратата издрънча някакво звънче, но звукът му бързо потъна в небитието. Елтън Джон пееше, че детето се казвало Ливон и че от него щял да излезе свестен човек. Кръвта ми кипна и в същото време ме прониза хлад. И двете масички бяха заети, включително, разбира се, и нашата някогашна любима. Стоях там неподвижен, втренчил се в нея като някакъв възедър глупак, и мога да се закълна, че за миг дори ми се стори, че чух смеха на Натали. Зад гърба ми влезе мъж с тъмночервена бейзболна шапка. Аз все още препречвах входа.

— Ъъ… ако обичате — каза новодошлият.

Отместих се да му направя път. Погледът ми се насочи към бара на кафенето. Зад него, с гръб към мен, стоеше жена с рошави къдрави коси, облечена в — браво, познахте — риза на лилав батик. Куки, без никакво съмнение. Пулсът ми леко се ускори. А тя се обърна, забеляза ме и се усмихна.

— Избрахте ли си нещо?

— Здрасти, Куки.

— Здравейте.

Мълчание.

— Не ме ли помниш?

Бършеше с кърпа пудрата захар от ръцете си.

— С физиономиите не ме бива особено, но с имената съм още по-зле. Какво да ви сервирам?

— Навремето идвах редовно тук. С приятелката ми Натали Ейвъри. Винаги сядахме на ъгловата масичка.

Кимна, но не така, че да покаже, че се е сетила. А по-скоро по начина, по който се успокоява луд човек.

— Те, клиентите, край нямат. Кафе? Донът?

— Натали умираше за твоите английски кифлички.

— Кифличка, значи. С боровинки ли?

— А аз се казвам Джейк Фишър. И пишех дисертация за законността. Ти редовно ме разпитваше за нея. А Натали беше художничка от творческия курорт. И редовно рисуваше в скицника си в ей онзи там ъгъл. — И го посочих, сякаш имаше някакво значение. — Преди шест години. През лятото. Как не се сещаш? Нали тъкмо ти насочи вниманието ми към нея?

— Ъхъ — отвърна тя, а пръстите й си играеха с гердана, сякаш опипваха молитвена броеница. — Една от ползите да имаш име от рода на Куки. Такова име трудно се забравя. Засяда ти в паметта. Лошото обаче е там, че всеки смята, че си длъжна да им помниш и ти техните, щом те помнят твоето. Нали ме разбирате?

— Разбирам — рекох. И пак опитах: — Ама ти наистина ли не ни помниш?

Изобщо не си направи труд да ми отвърне. Огледах се. Хората по масите бяха взели да се чувстват неловко. Онзи с тъмночервената бейзболна шапка се правеше, че разглежда списанията и нищо не чува. А аз пак се захванах с Куки.

— Едно малко кафе.

— А кифлички?

— Не, благодаря.

Тя взе да пълни чашата.

— Ти още ли си с Дениз? — попитах.

Тялото й се вдърви.

— И тя работеше в курорта горе на хълма — рекох. — Оттам я знам.

Забелязах как Куки преглътна.

— Никога не сме работили в курорта.

— Много добре ви помня. В „Творческо презареждане“, право нагоре по оная пътека. Дениз носеше кафе и кифлички, от твоите.

Тя доля кафето и остави чашата пред мен на бара.

— Вижте какво, господине, много работа си имам.

А аз се приведох още по-напред.

— Натали обожаваше кифличките ти.

— Това вече го чух.

— И двете все за тях си говорехте.

— Аз за моите кифлички с кого ли не си говоря. Съжалявам, но вас изобщо не си ви спомням. Може би сбърках, че не се престорих и не взех да се превземам: „О, ама разбира се, как да не ви помня и теб, и приятелката ти, която толкова харесваше кифличките ми. Та как я карате вие двамата?“. Но не ми е в стила. Така че взимайте си кафето. Друго ще желаете ли?

Подадох й визитката си с всичките ми телефонни номера.

— Ако все пак се сетиш за нещо…

— Друго ще има ли? — повтори тя, но с доста по-рязък тон.

— Не.

— Сметката ви дотук е долар и половина. Приятен ден.