Харлан Коубън
Шест години (11)

Единадесета глава

Професор Ибън Трейнър ме чакаше, седнал на сенчестата веранда пред разкошната му къща във викторианския стил втори ампир. Сградата ми беше добре позната. В продължение на половин век бе служила за дом на моя наставник професор Малкълм Хюм. Приятни неща се бяха случвали в този дом: политоложки дегустации на вина, преподавателски партита, коняци по нощите, философски дебати, литературни дискусии — все академични занимания. Но, уви: Господ има необичайно чувство за хумор. Съпругата на професор Хюм си отиде след четиридесет и осем години съвместен живот, а подир нея си замина и неговото здраве. И не му беше повече по силите да поддържа сам тази достолепна стара сграда. Така че той понастоящем живее в жилищен комплекс от затворен тип във Виро Бийч — Флорида, а прекрасният му дом бе закупен от професор Ибън Трейнър — човекът, който повече от всеки друг отговаряше на определението „мой враг в кампуса“ и който сега се вживяваше в ролята на новия господар на имението.

Усетих как телефонът ми избръмча в джоба. Беше есемес от Шента:

Джуди 1,00.

Въпреки цялата й словоохотливост, веднага ми стана ясно какво иска да каже: да сме се срещнели в ресторанта на Джуди на Мейн Авеню в един следобед. Ами хубаво. Прибрах телефона и се заизкачвах към верандата.

Ибън се изправи и ми предложи покровителствена усмивка.

— Джейкъб! Толкова се радвам, че те виждам.

Дланта му ми се стори мазна. Ноктите му бяха старателно маникюрирани. Покрай дългите му несресани коси и големите зелени очи, жените намираха у него красотата на застаряващия плейбой. Кожата му беше восъчна, сякаш лицето му се топеше или продължаваше да се възстановява от някаква кожна хирургия. Моите подозрения бяха за ботокс. Панталонът му беше с една мярка по-малък, отколкото трябваше, и спокойно можеше да закопчае поне още едно копче от официалната си риза. Одеколонът му вонеше на претъпкан с европейски бизнесмени асансьор в началото на работния ден.

— Нали не възразяваш да останем на верандата? Толкова е приятно навън.

Охотно се съгласих. Нямах никакво желание да вляза и да установя какви промени е направил. Бях чул, че яко е префасонирал всичко. И бях сигурен, че няма повече да заваря тъмната ламперия и усещането за коняк и пури, подменени със светло дърво и дивани с цвят „яйчена черупка“ и „бито масло“ и сбирки, на които се предлага само бяло вино и спрайт, понеже не представлявали опасност за тапицерията.

И като да му бях подсказал, той моментално ми предложи бяло вино. Най-учтиво му отказах. Неговата чаша отсега беше в ръката му. А още не беше станало обяд. Разположихме се и двамата върху плетени кресла с големи възглавници.

— Та с какво мога да ти бъда полезен, Джейкъб? — попита ме.

Във втори курс ми преподаваше „Драматургия от средата на ХХ век“. Не е лош преподавател. Ефективен е, но и предвзет — от онези преподаватели, които са влюбени в собствения си глас; и макар рядко да се случва да е скучен — целувката на смъртта по който и да било предмет, — лекциите му все са до известна степен професороцентрични. Помня, че навремето посвети цяла седмица на това, да ни прочете на глас цялата пиеса „Слугините“ на Жьоне, като играеше всяка отделна роля и сам се опиваше от изпълнението си, да не говорим как се вживяваше в садомазохистичните сцени. Няма спор — изпълнението му беше добро, макар че, уви, той през цялото време играеше единствено себе си.

— Исках да те попитам за един студент — рекох.

Ибън изви и двете си вежди, като че думите ми бяха и интригуващи, и неочаквани.

— О?

— Тод Сандерсън.

— О?

Но забелязах, че се стегна. При все че искаше промяната да остане незабелязана от мен. Тя обаче не ми убягна. Той отмести поглед настрани и взе да се гали по брадичката.

— Помниш го — рекох.

Ибън Трейнър поглади още малко брадичката си.

— Сещам се нещо смътно, но… — Още няколко погалвания, а след тях Ибън сви рамене в знак, че се предава. — Съжалявам. Толкова години, толкова студенти.

Защо ли хич не му вярвах?

— Не си му преподавал — споменах.

— О?

Пак това „о“.

— С него се е занимавала дисциплинарната комисия, докато си й бил председател. Тоест преди двадесетина години.

— И ти очакваш все още да помня подробности?

— Спомогнал си да не го изключват след някакво сбиване. Чакай да ти покажа. — Извадих лаптопа си и изкарах на екрана сканираното факсимиле на написаното с неговия почерк решение. Предложих му да вземе лаптопа. Той се поколеба, все едно очакваше да е зареден с взривно вещество. Накрая извади очилата си за четене и разгледа документа.

— Чакай, чакай! Ти откъде го имаш това?

— Става дума за нещо много важно, Ибън.

— Но това е от поверителното досие на студента. — И по устните му премина лека усмивка. — Четенето на това досие не представлява ли нарушение на правилника, Джейкъб? Не би ли казал, че си навлязъл в непозволена територия?

Аха! Ето къде бил проблемът, значи! Преди шест години — само няколко седмици до отправянето ми към онзи курорт във Върмонт — професор Ибън Трейнър беше организирал в тогавашната си къща парти в чест на завършващите негови студенти. Трейнър поначало често уреждаше партита у дома си. Нещо повече — славата му се носеше не само като на домакин, но и като на участник в тези събития. Помня, че когато бях във втори курс, в близкия девически университет „Джоунс Колидж“ стана прословут инцидент: в три сутринта зазвънява противопожарната аларма, налага се евакуацията на едно от общежитията и сред евакуираните се оказва и полуоблеченият професор Трейнър. Впоследствие се оказа, че дамата, при която бил през въпросната нощ, била пълнолетна, а и той не й преподавал. Но случаят си беше класически Трейнър — похотливец и пияница — и аз никак не го обичах.

Та на въпросното парти за завършващия випуск присъствали най-вече студенти, и то — от по-долните випуски, тоест непълнолетни. Въпреки това се пило алкохол. И то в големи количества. Повикали университетската полиция. Двама от студентите бяха приети в болница с алкохолно отравяне — нещо, което все по-често се случва по университетските кампуси. Или поне аз така си внушавам, понеже ми е приятно да си мисля, че по „мое време“ нещата не бяха чак толкова зле.

След този случай бяха привикали професор Трейнър за обяснения в администрацията. Чуха се гласове да бъде уволнен. Той отказа да подаде оставка. Призна, че е предлагал алкохол на присъстващите, но бил поканил само абсолвенти, тоест хора на над двадесет и една години. Ако някой от по-долните випуски се е набутал неканен на купона, каква вина можел да има той? Освен това беше изразил мнението, че голяма част от алкохола била изконсумирана преди неговото парти, на сбирка на студентско братство в една от съседните сгради.

Преподавателското тяло в университета е самоуправляващо се. И рядко се случва да накажем някой измежду нас си с повече от пляскане през пръстите. Но както и при студентската дисциплинарна комисия, и в професорската членовете се сменят на ротационен принцип. За мой късмет, бях в комисията точно тогава, когато стана този случай. Трейнър имаше дългогодишен договор, поради което не подлежеше на уволнение, но аз застъпих твърдо становището, че наистина заслужава дисциплинарно наказание. Подложихме на гласуване предложението да бъде освободен от поста му ръководител на английската катедра. Лично аз се изказах в подкрепа на това наказание. Още повече че и миналото му изобилстваше с подобни изяви. Но за моя най-голяма изненада, любимият ми наставник Малкълм Хюм се възпротиви.

— Ти наистина ли се каниш да изкараш Ибън виновен за това, че някакви студенти са препили? — попита ме.

— Неслучайно има правила за поведение в присъствието на студенти в случаите, в които се сервира алкохол.

— Смекчаващите вината обстоятелства нищо ли не значат за теб?

Допускам, че са можели да ми окажат някакво влияние, ако не бях се запознал предварително със системните изяви на лошо поведение и злополучни решения от страна на Ибън. Още повече че не бяхме съдебна инстанция, нито ставаше дума за правата му; длъжен беше да счита за привилегия заеманата от него прекрасна длъжност. Така че според мен заради деянието заслужаваше да му бъде прекратен трудовият договор — студентите ги изключваме за много по-дребни простъпки и с далеч по-малко доказателства, — но като минимум следваше да бъде понижен в длъжност. Така че въпреки аргументите на моя наставник гласувах да бъде снет от ръководния пост; оказах се обаче в съвсем слабо малцинство.

Въпросното заседание беше останало далеч в миналото, но лошите чувства все още бяха налице. По време на разискванията — предполагаше се, че се провеждат при закрити врата — лично аз бях използвал точно тези изрази: „нарушение на правилника“ „навлизане в непозволена територия“. Ето че сега ме биеха с моите камъни по моята глава, но и в това съзирах известна правда.

— Студентът, за когото става дума, днес не е между живите — казах.

— Означава ли това, че всеки вече има достъп до поверителното му досие?

— Виж какво, не съм дошъл да разискваме спорни юридически казуси.

— Ама, разбира се. Забравих, че ти, Джейкъб, общо взето, предпочиташ да гледаш нещата в едър план.

Явно само си губех времето.

— Не мога да си обясня сдържаността ти.

— Съвсем ме изненадваш, Джейкъб. Ти, който толкова държиш правилата да се спазват. Искаш от мен поверителни сведения. А пък аз защитавам неприкосновеността на господин Сандерсън.

— Който, както вече стана дума, е покойник.

Нямах никакво намерение да стоя и миг повече дори на тази сенчеста веранда, където любимият ми наставник бе прекарал безброй прекрасни часове. Изправих се и протегнах ръка за лаптопа. Той обаче не ми го връщаше. Вместо това пак почна оня номер с поглаждането на брадичката.

— Седни — рече.

Седнах.

— Любопитно ми е какво значение има в момента за теб този толкова отдавнашен случай.

— Трудно ми е да ти го обясня.

— Но не отричаш значимостта му за теб в момента.

— Така е.

— От какво е починал този Тод Сандерсън?

— Бил е убит.

Ибън затвори очи, сякаш казаното от мен поставяше всичко в много по-лоша светлина.

— Кой го е убил?

— Полицията все още не знае.

— Каква ирония — отбеляза Ибън.

— В смисъл?

— Насилствената му смърт имам предвид. Сега се сещам за неговия случай. Тод Сандерсън беше наранил свой колега състудент при сериозно сбиване. Всъщност това не описва адекватно събитието. Истината е, че Тод Сандерсън насмалко е щял да убие своя колега състудент.

Ибън Трейнър пак отмести погледа си към далечината и отпи от виното. Зачаках да чуя още. Доста време мина, но в крайна сметка той продължи разказа си:

— Станало в една четвъртъчна вечер по време на бирена запивка в студентското братство „Чи Пси“.

Откакто свят светува, братството „Чи Пси“ организирало такива бирени запивки всеки четвъртък. Преди дванадесет години университетските власти се опитали да сложат край на традицията, но някакъв заможен бивш студент просто им купил за целта къща извън кампуса. Вместо да направи дарение на университета за някаква значима кауза, взел, че купил на по-младите членове на братството къща за напиване. Всякакви ги има.

— Естествено, и двамата участници били пияни — продължи Ибън. — Разменили си „любезности“, но почти несъмнено е, че именно Тод Сандерсън превърнал това словесно спречкване в ужасен физически сблъсък. В крайна сметка наложи се да хоспитализират другия студент… Съжалявам, не се сещам как му беше името — нещо от рода на Макарти или Макафри. Имаше счупен нос и раздробена скула. Но и това не беше най-лошото.

Пак млъкна. Този път улових намека му.

— А кое беше най-лошото? — попитах.

— Тод Сандерсън насмалко щял да го удуши до смърт. Петима души едва успели да го откъснат. Другият бил изпаднал в безсъзнание. Наложило се да го свестяват с изкуствено дишане.

— Уау! — възкликнах.

Ибън Трейнър притвори за секунда очи.

— Но не виждам какво значение може да има сега всичко това. Да го оставим да почива в мир.

— Не разпитвам от някакво гадно любопитство.

Леката усмивка отново пробяга по устните му.

— О, не се и съмнявам, Джейкъб. Винаги си се борил за справедливост. И съм убеден, че интересът ти в случая е продиктуван от най-здравословни и добронамерени мотиви.

Престорих се, че не го чувам.

— Защо тогава му се размина на Сандерсън? — попитах.

— Нали си чел решението ми.

— Четох го. Цитират се някакви „крайно необичайни смекчаващи вината му обстоятелства“.

— Точно така.

Пак зачаках, воден от мисълта, че следващият ми въпрос се разбира от само себе си. Но след като Трейнър не пожела да продължи, вметнах нужната му подсказка:

— И какви бяха тези „смекчаващи вината му обстоятелства“?

— Другият студент… Макарти. Да, точно така се казваше. — Трейнър пое дълбоко дъх. — Та господин Макарти направил някакви обидни изказвания по повод на конкретен случай. А когато Сандерсън чул думите му, малко или повече… макар и разбираемо… изгубил контрол върху себе си. — При което Ибън вдигна длан пред лицето ми, все едно се канех да му възразя, макар изобщо да нямах подобно намерение. — Да, Джейкъб, известно ми е, че не оправдаваме насилието независимо от обстоятелствата. Сигурен съм, че точно това искаше да изтъкнеш. Но ние разгледахме този необикновен случай на всички възможни нива. Изслушахме неколцина от поддръжниците на Тод Сандерсън. Един от тях го бранеше с особен плам.

Срещнах погледа му и открих в него нещо като подигравка.

— И кой по-точно, Ибън?

— Ще ти подскажа: бившият собственик на тази къща.

Това наистина ме изненада.

Професор Хюм е заел страната на Тод Сандерсън?

— Как беше онзи любим израз на юристите? — И пак взе да отърква брадичката си. — Най-категорично. Стигна дотам, че след приключването на случая му помогна да основе благотворително дружество.

Напънах се да подредя парчетата от загадката. Хюм мразеше насилието във всичките му проявления. Беше от онези прекалено чувствителни хора. Жестокостта, независимо на какво ниво, го плашеше. Щом някой страдаше, страдаше и той.

— Признавам си най-честно — продължи Ибън, — че и аз се изненадах, но твоят наставник открай време проявяваше влечение към смекчаващите вината обстоятелства, не мислиш ли?

Разговорът се беше отклонил от Тод Сандерсън и се опитах да го върна на темата.

— И за какви смекчаващи вината обстоятелства ставаше дума в конкретния случай?

— Като начало, Тод Сандерсън се беше завърнал току-що след дълго отсъствие. По лични причини му се беше наложило да прекъсне за един семестър.

Вече взе да ми писва.

— Ибън?

— Слушам те.

— Хайде стига сме се прескачали, а? Кажи ми какво точно се е случило с Тод Сандерсън. Защо е трябвало да напусне кампуса? И какви са тези смекчаващи вината обстоятелства, заради които върл противник на насилието от рода на Малкълм Хюм е взел да оправдава едно толкова крайно насилствено действие?

— Не го ли пише в досието?

— Много добре знаеш, че липсва. В досието е включено единствено решението и нищо друго. Така че искам да чуя какво се е случило с него.

— Не с него — уточни Трейнър. — А с баща му.

Пресегна се зад себе си, взе чаша и ми я връчи. Без изобщо да ме попита; просто ми я подаде. Поех я и го изчаках да ми сипе от виното. Все още беше преди обяд, но усетих, че моментът никак не е подходящ за заклеймяване на сутрешното пиене. Приех питието с надеждата, че ще развърже езика му.

А Ибън Трейнър се облегна назад и кръстоса нозе. И се втренчи в своята чаша вино така, сякаш имаше пред себе си кристално кълбо.

— Спомняш ли си инцидента с детската бейзболна лига „Мартиндейл“?

Мой ред беше да се вгледам във виното. Отпих една глътка.

— Не беше ли някакъв педофилски скандал?

— Точно така.

Случаят беше отпреди петнадесет, а може би и двадесет години, но го помнех, понеже беше сред първите, около които пресата гръмна.

— Дето треньорът или шефът на детската бейзболна лига изнасилвал момченца. Това ли?

— В това поне го бяха обвинили.

— Защо? Не е ли било вярно?

— Не — изрече бавно Ибън и отпи нова дълга глътка. — Изобщо не беше вярно.

Седяхме и мълчахме.

— И какво общо има това с Тод Сандерсън?

— С него — нищо. — Езикът на Ибън почваше леко да се замята. — Но имаше общо с треньора или шефа на лигата, както го описа току-що.

— За баща му ли става дума? — светна ми изведнъж.

— Браво! Позна! — посочи ме с пръст Ибън.

Не ми идваше наум никакъв отговор.

— Тод Сандерсън прекъсна за един семестър, за да помогне на баща си — поясни Ибън. — Да му окаже финансова подкрепа, морална опора и прочее, тъй като бащата, естествено, беше незабавно уволнен от учителската му длъжност.

Обяснението ме изненада и обърка, но в същото време изкара на още по-преден план централния въпрос сред всички останали: каква изобщо връзка имаше всичко това с моята Натали?

— Спомените ми по случая са доста смътни — признах. — Как завърши историята? Вкараха ли бащата на Тод в затвора?

— Не. Оправдаха го.

— О? — успях само да кажа.

— Около окончателната присъда не се вдигна никакъв шум. Това си е нормално в нашето общество. Обвиненията гърмят от първите страници. Опроверженията се тушират.

— Искаш да кажеш, че не са установили вината му?

— Точно така.

— Е, да, но разликата между недоказана вина и доказана невинност е доста съществена.

— По принцип — да, но не и в случая — отбеляза Ибън. — Още през първата седмица на процеса стана ясно, че цялата история била измислена от родител, който искал да си отмъсти на бащата на Тод за това, че не пуснал сина му в игра. Клюката полека-лека набрала инерция. Но в крайна сметка бащата на Тод беше оправдан по всички обвинения.

— След което Тод се върна в университета?

— Да.

— И предполагам, че язвителната забележка е била свързана с обвиненията против баща му?

— Абсолютно прав сте, сър — вдигна чашата си за престорен тост Ибън. — Понеже, въпреки пълната липса на улики, мнозина продължаваха да вярват, че там, където има дим, има и огън. И че господин Сандерсън все в нещо се е провинил. Не точно в това отношение, но може би в друго. Особено след онова, което се случи след делото.

— И какво точно се случи след делото?

Той пак се отплесна по чашата си. Взе да ми се изплъзва от контрол.

— Ибън?

— Събирам си мислите.

Зачаках. Оставих го да се съсредоточи.

— Тод Сандерсън произхождаше от малко южняшко градче. Баща му бил прекарал целия си живот там. А след процеса представяш си какво му е било. Никъде не искали да го вземат на работа. Приятелите престанали да му говорят. Никой не щял да му повярва докрай. Звънне ли веднъж камбаната, звъна не можеш го спря, Джейкъб. Нали точно на това учим тук студентите? Останал един-единствен човек, който му вярвал.

— Тод ли?

— Той.

— Други нямало ли е в семейството? Майката на Тод?

— Отдавна починала.

— И какво става след това?

— Баща му, разбира се, бил съсипан, но настоял Тод да продължи следването си. Ти видя ли му оценките на Тод?

— Видях ги.

— Значи, си наясно, че в началото Тод беше прекрасен студент, сред най-добрите в цялата история на Ланфорд. Очакваше го светло бъдеще. И баща му е бил наясно с това. Но Тод отказал да се върне. Не желаел да изостави баща си в най-тежкия за него момент. Категорично заявил, че остава у дома до окончателното оправяне на нещата. Но както е всеизвестно, подобни ситуации никога не се оправят. Поради което баща му се видял принуден да постъпи по единствения начин, който според него щял да сложи и край на мъките му, и да освободи сина му да продължи с учението.

Тук погледите ни се срещнаха. Неговият беше вече просълзен.

— Не може да бъде — промълвих.

— Може, може.

— И как…

— Баща му влязъл с взлом в училището, където преди това работел, и си пръснал черепа. Защото не искал синът му да е този, който ще открие трупа.