Харлан Коубън
Шест години (20)

Двадесета глава

Кой можеше да знае?

Отговор: Джули — сестрата на Натали.

По телефона ме беше отрязала. Дали пък нямаше да успея, ако й се явя лично?

Отивах към колата си, когато клетъчният ми телефон иззвъня. Търсеше ме някой с районен код 802.

Върмонт.

Приех разговора. Казах „ало?“.

— Ъ, здрасти. Нали ти си остави картичката в кафенето?

Веднага познах гласа.

— Куки?

— Трябва да си поговорим.

Стиснах още по-здраво телефона.

— Слушам те.

— Нямам доверие на телефоните — отвърна тя с леко разтреперан глас. — Имаш ли начин да се върнеш до тук?

— Моментално мога да дойда с колата.

Куки ми обясни как да стигна до дома й, близо до кафенето. Тръгнах на север по магистрала 91, като през цялото време се мъчех безуспешно да не превишавам разрешената скорост. Сърцето ми думкаше в гърдите. Имам чувството, че следваше ритъма на поредната песен, която пускаха по радиото. Минах щатската граница малко преди полунощ. Денят ми беше започнал с полета на юг за срещата ми с Дилия Сандерсън. И беше минал трудно, поради което усетих, макар и само за секунда, колко съм изтощен. И пак си спомних как за пръв път видях картината на Натали с онази колиба на хълма — когато Куки ме попита иззад гърба ми дали я харесвам.

Защо ли, запитах се за сетен път, когато се отбих в кафенето й, Куки се направи, че не ме позна?

И още нещо ми глождеше мисълта. Всички други, с които бях разговарял, твърдяха, че курорт „Творческо презареждане“ никога не бил съществувал; единствено Куки бе отрекла да има връзка с него с думите „Никога не сме работили с курорта“.

Тогава не се бях усетил, но после ми мина през ум, че ако на хълма никога не е имало курорт, най-вероятният й отговор следваше да е „Ъ? Какъв курорт?“.

Намалих ход, докато минавах покрай книжарницата кафене на Куки. Уличните светлини бяха само две и хвърляха дълги, заплашителни сенки. Хора изобщо не се виждаха. Центърът на градчето беше напълно замрял — прекалено замрял, като във филм за зомбита тъкмо преди чудовищата канибали да се нахвърлят на главния герой. На следващата пряка свих вдясно, изминах някъде към осемстотин метра и пак завих надясно. Тук вече нямаше никакво улично осветление. Каквото виждах, виждах го благодарение на фаровете си. Каквито и домове или сгради да имаше по пътя ми, все бяха с угасени светлини. Подозирам, че тук нямаха практиката да ползват автомати за осветление, та лампите им да стоят включени до късно, за да възпират крадците. Всъщност така може би беше по-хитро. В тая тъмница кой крадец щеше да ти открие къщата?

Погледнах джипиеса и установих, че до крайната ми точка остават още осемстотин метра. Още две отбивки. В гърдите ми взе да се прокрадва нещо като чувство за страх. Известно е, че определени животни и морски твари са способни да предусещат опасностите. Че в действителност чувстват опасностите, та дори и предстоящи природни бедствия, с нещо като радар за оцеляване или невидими пипала, способни да опипват какво става зад ъгъла. Сигурен съм, че някога в миналото и примитивният човек е притежавал подобна способност. И че все нещо ни е останало от това му умение. Може и да си седи неизползвано. Възможно е да закърнява поради неупотреба. И все пак под модерните ни панталони в цвят каки и официалната ни риза инстинктът на неандерталеца си стои на мястото.

Така че в момента спайдърменските ми сетива звъняха като опънати струни, както се изразяваха комиксите от детството ми.

Изключих фаровете и едва ли не опипом се присламчих в пълния мрак към бордюра. Ръбът на пътя не беше очертан с камъни, а асфалтът просто преминаваше в трева. Нямах представа какво точно се каня да сторя, но колкото повече разсъждавах, толкова повече се убеждавах, че малко извънредно внимание би било съвсем уместно.

Оттук нататък щях да продължа пеша.

Измъкнах се от колата. И едва след като затворих вратата и останах без осветлението от фаровете, си дадох сметка колко тъмно е наистина навсякъде. Нощта си беше буквално живо същество, което ме поглъщаше и ми закриваше очите. Застоях се на място за една-две минути, докато ми свикне зрението. Приспособяването на очите към тъмнината е несъмнено друг талант, който сме наследили от първобитния човек. И си позволих да тръгна чак когато взех да виждам на поне два-три метра пред себе си. Носех си и смартфона. Фрашкан беше с приложения, до които никога не бях опирал, но имаше и една съвършено полезна и най-несложна в техническо отношение функция — елементарно фенерче. Прищя ми се да го включа, но се отказах.

Ако наистина ме дебнеше някаква опасност — а аз нямах дори минимална представа що за опасност може да е и в каква форма, — щеше да е глупаво да издам присъствието си с фенерчето. Какъв смисъл щеше да има тогава това, че бях паркирал далеч и сега се прокрадвах на крак?

Спомените ми се върнаха към задната част на онзи ван и към действията, които по принуда бях предприел, за да избягам, и за които не изпитвах и капка угризения. Още хиляда пъти бих ги повторил, ако ми се наложеше. Но не се и съмнявах, че последните секунди на Ото щяха да ме измъчват насън, докато съм жив. Никога нямаше да забравя оня влажен шум на пречупващ се врат, онова усещане за поддаваща се кост и хрущял, преди да си замине нечий живот. Бях убил човек. Бях сложил края на човешко същество.

После мислите ми се прехвърлиха към Боб.

И забавих крачка. Какво ли е направил Боб, след като му избягах надолу по хълма? Сигурно се е върнал във вана, отпрашил е нанякъде, попътно се е отървал от трупа на Ото, а след това…

Дали пък няма да се опита да ме намери повторно?

И се сетих за напрегнатия глас на Куки. Какво ли пък иска тя да ми съобщи? И защо изведнъж толкова спешно? Защо ме вика да дойда дотук посред нощ, без да ми е дала възможност да обмисля действията си?

Вече бях съвсем близо до дома й. В няколко сгради светеха слаби светлини и им придаваха вид на призрачни фенери. Най-осветена беше последната къща в задънената улица.

Домът на Куки.

Минах вляво, да не ме види някой на светлината. Лампите на предната веранда бяха запалени, така че нямаше как оттам да се приближа. Особено ако исках да не ме забележат. Самата сграда беше едноетажна, разпростряла се нашироко, необичайно дълга и леко несиметрична, сякаш пристройките са били добавяни без предварително обмисляне. Привел се ниско, заобиколих към едната страна на къщата. Стремях се да не се показвам в осветените участъци. Последните десет метра ги минах с пълзене до най-силно осветения прозорец.

Дотук добре.

Стоях на четири крака под прозореца, стараех се да не мърдам и се напъвах да чуя какво става вътре. Нищо. На този свят, освен тишината, има и така наречената селска тишина — тишина, която можеш да докоснеш, тишина с плът и дълбочина. Точно този вид тишина ме беше обгърнала в момента — истинска, неподправена селска тишина.

Преместих леко центъра на тежестта си. Коленните ми стави изпукаха така силно, че направо разцепиха нощния покой. Поизправих се, но с все още присвити колене и с ръце върху бедрата. Подготвих се да се самоизтласкам нагоре като човешко бутало, та да мога да надникна през прозореца.

И видях Куки.

Седеше вдървена на дивана с изправен гръбнак и стиснати уста. До нея седеше партньорката й Дениз. Държаха се за ръка, но израженията им бяха бледи и опънати. Направо излъчваха талази от напрежение.

И без да е специалист по езика на тялото, човек моментално усещаше, че са силно притеснени. И само след секунди установих коя е причината.

На стола срещу тях седеше мъж.

С гръб към мен, та в началото виждах единствено темето му.

В първия момент се паникьосах: дали пък не е Боб?

Надигнах се с още няколко сантиметра, че да го разгледам по-хубаво. Нямаше смисъл. Облегалката на стола беше висока и тапицирана. А мъжът беше потънал в стола, та почти не се виждаше. Промъкнах се до другата страна на прозореца, така че лицето ми да е на показ в горната му лява четвъртина. И едва сега забелязах, че косата на онзи е прошарена и къдрава.

Не беше Боб. Категорично.

Мъжът приказваше нещо. Двете жени го слушаха съсредоточено и кимаха в унисон с думите му. Извъртях се и опрях ухо в прозореца. Стъклото беше студено. Така и не успявах да разбера какво точно говореше мъжът. Но когато пак погледнах вътре, той се беше привел леко напред, сякаш искаше да им подчертае някаква своя мисъл. Накрая наклони леко брадичката си точно толкова, колкото да му видя профила.

Сигурно в този момент съм ахнал на глас.

Мъжът имаше брадичка. Това беше ключът към загадката. Именно по брадичката го разпознах — и по къдравите коси. Мигновено в паметта ми изплува мигът, в който за пръв път бях зърнал Натали, седнала със слънчевите си очила на онзи стол. А вдясно от нея, същият този мъж с брадичката и къдравите коси.

Какво по…?

Брадатият стана от стола си, взе да крачи напред-назад и да размахва ядно ръце. Куки и Дениз се стегнаха още повече. Така здраво си стиснаха ръцете, че наистина забелязах как кокалчетата им побеляха. Но точно тогава мярнах и нещо друго, което буквално ме зашемети — нещо, което ми напомни едва ли не с физически удар, че правилно съм решил да разузная нещата, а не да се навра сляпо в тази ситуация.

Брадатият беше въоръжен.

Замръзнах така, както бях полуприклекнал. Дали от страх, или от преумора, но нозете ми се разтрепериха. Бавно се сниших. Ами сега?

Бягай, глупчо.

Да, това май щеше да е най-разумно. Да притичам до колата. Да викна полиция. Да ги оставя те да се разправят. И се опитах да си представя как ще се развие такъв сценарий. Първо, колко време щеше да им трябва на полицаите да стигнат дотук? Чакай! Щяха ли поначало да ми повярват? Ами ако първо се обадят по телефона на Куки и Дениз? Дали ще изкарат отряда за борба с тероризма? А и като се замислех, какво всъщност ставаше тук? Брадаткото отвлякъл ли е Куки и Дениз и накарал ли ги е насила да ме викнат — или са комбина в цялата история? И ако са комбина, какво ще стане, след като се обадя? Полицаите ще пристигнат, а Куки и Дениз ще отрекат категорично да има нещо нередно. Брадаткото ще скрие оръжието и ще се направи на ни лук ял, ни лук мирисал.

Добре де, а с каква алтернатива разполагам? Май все пак ще е най-добре да викна полицията, а?

Брадаткото не спираше да крачи насам-натам. Напрежението в стаята буквално я караше да пулсира като сърце. Онзи погледна часовника си. Извади мобилния си телефон и го вдигна пред устата си все, едно беше радиостанция. И рязко издаде някаква заповед.

Сега пък с кого разговаряше?

Опааа! — рекох си. Значи наоколо има още народ. Май ми е време да си вървя. Дали ще викам полиция, или няма, все тая. Но оня е въоръжен. А аз не съм.

Hasta luego, mofos^[1].

Тъкмо хвърлях последен поглед през прозореца, когато зад гърба ми се чу кучешки лай. И замръзнах на място. Но не и Брадаткото. Той извърна рязко глава към лая — и съответно към мен, — все едно някой я беше дръпнал с конец.

И погледите ни се срещнаха през стъклото. За абсолютно кратко време — за една стотна от секундата, най-много за две — нито един от двама ни не шавна. Просто се гледахме шокирано, не знаейки как да тълкуваме видяното, но след това Брадаткото насочи оръжието към мен и дръпна спусъка.

Паднах назад в мига, в който куршумът раздроби прозореца.

Проснах се на земята. Отгоре ми се посипа дъжд от стъкълца. Кучето не млъкваше. Претърколих се, успях да се изпорежа по стъклата и се изправих на нозе.

— Стой!

Друг мъжки глас, откъм лявата ми страна. Не успях да разпозная гласа, но човекът беше на открито. Бягай оттук, рекох си. Нямаш време да мислиш, нито да се двоумиш. Така че хукнах с пълна газ в противоположната посока. С действащи като бутала нозе взех първия завой покрай ъгъла, почти спасил се.

Или поне аз така си мислех.

Малко по-рано бях приписал на спайдърменските ми сетива способността да предугаждат опасностите. Но в конкретния случай въпросните сетива направо се бяха изложили.

Защото зад ъгъла ме причакваше друг мъж. Готов за появата ми, с бейзболна бухалка в ръка. Успях да спра нозете си, но за друго не ми остана време. Дебелата част на бухалката полетя към мен. Никакво време да реагирам. Никакво време да предприема каквото и да било, а не да стоя и да гледам тъпо. Бухалката ме нацели точно по средата на челото.

Свлякох се на земята.

Може и да ме е ударил повторно, нямам представа. Очите ми се превъртяха нагоре и аз изключих напълно.