Лий Чайлд
Нещо лично (9)

9

Пътеката беше малко по-добра от сухо речно корито, но поне не беше права. Не и в началото. Започваше под широк ъгъл от асфалтирания път, после правеше остър завой надясно, преодоляваше малка височина и поемаше наляво, успоредно на дълбоко дефиле. Следваше още един остър завой надясно, после не виждахме нищо. Приведена напред, Кейси Найс се бореше с кормилото, което подскачаше като живо в ръцете й.

— Трябва да си дръпнеш назад седалката — казах аз.

— Защо?

— За да клекнеш долу, ако открие огън. Не знам дали двигателят на тази кола е от желязо или алуминий, но и в двата случая е добро укритие. Разбира се, ако не те гръмне още с първия изстрел.

— Той е в Лондон.

— Само един от тях е там. Останалите трима не са.

— Той е най-вероятният избор.

— Петнайсет години е бил в затвора.

— Но с план. Който или е проработил, или не. Ако е, значи е във форма. Която му е била предостатъчна за Париж. А може да е станал дори по-добър от преди. Представяш ли си? Нещо като свръхчовек.

— Това ли е официалният вътрешен анализ на Държавния департамент? Ако да, по-добре да си гледате паспортите и визите.

Продължавахме да пълзим нагоре към острия завой. Не забелязахме камери. Никой не ни наблюдаваше. От въздуха дефилето със сигурност изглеждаше малко, като драскотина в релефа. Но отблизо беше доста внушително. Дълбоко десетина метра, то приличаше на резка, направена от гигантски нокът. Дъното му беше покрито с натрошени камъни и скални отломки, между които тук-там се мяркаха хилави храсти. Дърветата бяха по-нагоре, по върховете на двата стръмни бряга. Не бяха разлистени напълно, но достатъчно, за да скриват гледката.

— От тук май трябва да продължим пеша — казах аз.

— На два метра един от друг?

— Най-малко.

Пикапът се разклати и спря. Нямаше място за отбиване. Пътеката беше широка колкото него. Което беше добре.

— Ще го чуем, когато се прибира, ако е отскочил да си купи храна — рекох. — Няма как да мине покрай това нещо и ще натисне клаксона.

— Той е в Лондон.

— Ако искаш, остани си в пикапа.

— Не искам.

— В такъв случай вървиш първа. Все едно си търговски агент и продаваш енциклопедии. Той няма да стреля по теб.

— Сигурен ли си?

— Не си го предизвикала.

— Ето, виждаш ли, че все пак знаеш нещо за него?

— Аз ще се движа на двайсетина метра след теб. Ако имаш проблем — викай.

Наблюдавах я как скача от камък на камък по средата на пътеката. Предпазливо, като че ли между тях тече вода, а тя не иска да си намокри краката. Аз я следвах на двайсетина метра. Правех широки, но бавни крачки — стъпвах така, сякаш изкачвах стръмен баир, въпреки че склонът беше умерено полегат. На завоя тя спря и се обърна да ме погледне. Свих рамене и фигурата й изчезна от погледа ми. Заковах се на място и напрегнах слух. Не чух нищо освен скърцането на ситните камъчета под краката й. Отново потеглих напред и ускорих крачка, за да скъся разстоянието помежду ни.

След острия завой започваше дълга права отсечка, която продължаваше успоредно на дефилето и свършваше на нещо като поляна между дърветата. На нея се виждаха неясните контури на къща с тъмна дъсчена обшивка. Като тази на съседа. Зад гъсталаците вляво се мержелееше синьо петно. Може би стар пикап. Разстоянието до там беше около сто метра.

Пред мен Кейси Найс тръгна встрани от пътеката. Крачеше по-бавно, но явно там й беше по-добре. Аз направих същото, но избрах противоположната страна. Не биваше да се превръщаме в обща мишена. Не исках да я улучи някой куршум, предназначен за мен. Или пък предназначеният за нея куршум да убие мен.

Продължавахме да се приближаваме по диагонал. После Кейси Найс стигна до края на поляната и се обърна. Подадох й ръчен сигнал „Спри!“ и тя се закова зад едно дърво. Прекосих пътеката с три големи крачки и застанах на няколко метра от нея.

— Искаш ли да почукам на вратата? — попита тя.

— Мисля, че ще се наложи.

— Дали има куче?

— Ако имаше, досега трябваше да се е разлаяло.

Найс кимна, пое си дъх и тръгна напред. Звукът под краката й се промени — потропването на камъчета по пътеката се превърна в хрущене на чакъл. После тя почука. Очевидно нямаше звънец. При неколкократния сблъсък на кокалчетата й с дървото отекна рязък насечен звук. В града подобно чукане би прозвучало тревожно, но не и в такива затънтени места, където го приемаха за нормално.

Никакъв отговор.

Никакво скърцане на дюшеме, никакво влачене на крака.

Нищо.

Тя опита втори път.

Чук-чук-чук.

Тишина. Къщата беше празна. Никой не ни наблюдаваше, нито хора, нито камери.

Напуснах укритието си и се присъединих към нея. Повечето прозорци бяха със спуснати пердета. През малкото пролуки, които открихме, не се виждаше много. Просто стаи, обзаведени с евтини мебели. Преди доста години. Самата къща представляваше дълга и ниска постройка. Подобна на къщата на съседа и може би строена от същите майстори. Намираше се на площадка от отъпкана пръст, поръсена с малко чакъл. Миналогодишните бурени се пробуждаха — редки и немощни отпред, където постоянно се минаваше, и по-гъсти отстрани. Там те почти покриваха двете пътечки — едната към задната врата, а другата към паркирания наблизо син пикап.

Той наистина беше форд, при това направо древен. Едва ли струваше повече от сто долара. Перфектен за човек, който току-що е излязъл от „Левънуърт“. Леденостуден на пипане, а и наглед отдавна недокосван.

Кейси Найс се оглеждаше за обичайните места, където хората крият резервни ключове. Но тук почти нямаше такива. Край вратата липсваха саксии. Нямаше нито евтини статуи, нито каменни лъвове.

— Ще проникваме ли? — попита тя.

Вече бях забелязал третата пътечка. Почти невидим коловоз в пръстта със стъпкани бурени наоколо — по-малки от останалите и със странно потъмнели листа. Пътечката подминаваше пикапа и продължаваше към дефилето.

— Първо да проверим това — кимнах натам аз.

Тя ме последва през гората. Не след дълго се озовахме в източния край на друго дефиле. Приличаше на онова, което вече познавахме — дълбоко десетина метра дере с формата на гигантска вана. Резултат от разместване на земните пластове. Или от глетчер преди един милион години, пробивал си път към низините бавно, но сигурно, като плуг в полето. Подобно на своя близнак, и това дефиле имаше скални отломки на дъното, които не позволяваха кой знае каква растителност. Дърветата от двете му страни бяха високи, сякаш за да подчертаят дълбочината и дължината на почти отвесните склонове.

В източния край се виждаха три отсечени дървета. Високи и прави борове. Два от тях лежаха напреки на дъното, като рамка на мост. Третият беше нарязан на триметрови трупи, легнали перпендикулярно на другите два и образуващи солидна платформа. Трупите бяха покрити с шперплатови плоскости, заковани с дебели пирони.

— За какво? — попита Кейси Найс.

Стъпихме на платформата и поехме предпазливо напред, като се хващахме за надвисналите отгоре клони. Спряхме по средата и се огледахме. Зад нас имаше само дървета, също както и от двете ни страни. Дефилето продължаваше напред, чак до хоризонта на запад. Тясно и право. Далечният му край не се виждаше. Преди него имаше някакво сиво петно, което препречваше погледа. Сякаш бе насилствено скъсено от по-късно срутване на скални късове.

Погледнах в краката си. Върху шперплата се виждаха две овални следи, близо една до друга. Имаха формата на щраусови яйца или топки за ръгби. Бяха сиви и дори леко сребристи, като от триене на шперплата в метал. Имаше и графит, който е съставна част на смазочните масла, а също така и най-обикновен прах от въздуха. Смазката има свойството да привлича мръсотията.

Приклекнах и плъзнах пръст по следите.

— Обикновено пушка с такива размери върви в комплект със стойка, чиито крачета са монтирани зад цевта — казах аз. — Заключват се в горно или в долно положение. Като всеки добър стопанин, и той е намазал пантичките с малко грес, избърсал ги е с памучна кърпа, а след това е потъркал с нея и крачетата, за да ги предпази от корозия. Най-вече петичките, които са единствените части на оръжието, имащи контакт с околната среда. Идвал е тук да тренира. Правил го е толкова често и под толкова различни ъгли, че е оставил тези отпечатъци върху шперплата.

— Шерлок Холмс — отбеляза тя.

Насочих поглед към дефилето.

— Да допуснем, че онези скали отсреща образуват нещо като площадка. И че върху нея е поставял мишените си.

— Какви скали? — попита тя.

* * *

Решихме да измерим в крачки разстоянието до купчината скални късове, като се стремяхме да вървим по права линия. Широки и равни крачки. Стараех се дължината на моите да е точно метър, а тя броеше наум, но след като станаха хиляда двеста и петдесет, започна да брои на глас. Първоначално с монотонен шепот, а след това, с нарастването на бройката, все по-високо и по-развълнувано. А когато се изравних с първите сиви скални късове, гласът й отново се превърна в нисък озадачен шепот:

— Хиляда и триста метра!