Лий Чайлд
Нещо лично (29)

29

Останал сам, продължих наблюдението на паркинга. Това, което се случваше, беше все едно и също: хората паркираха колите си, слизаха от тях, поглеждаха стреснато към черния бус, а след това извъртаха глави и бързаха да влязат в магазина. Излизаха обратно след броени минути, скачаха в колите си и изчезваха с пълна газ.

Десетте минути изтекоха, но Кейси Найс все още я нямаше.

Небето зад живачната лампа на стълба стана абсолютно черно. Върху излъсканите ламарини на буса се появиха първите капчици нощна роса. Той продължаваше да се разклаща от време на време. Оцелелият в багажното отделение явно започваше да губи надежда. А може би имаше належаща нужда от тоалетна.

Петнайсет минути. Кейси Найс все още я нямаше.

После на паркинга пристигна още един автомобил. Шофьорът погледна черния ван, но не извърна очи. Беше момче на около двайсет с прическа като нахлупена паница, обилно намазана с гел. Предпазливо се приближи до буса, протегна врат и се ослуша. После направи крачка напред и надникна в кабината през шофьорската врата. Изчака известно време, пристъпи още крачка, пак протегна врат и погледна през предното стъкло.

Бръкна в джоба си и извади мобилен телефон. Вероятно беше външен сътрудник, нетърпелив да се докаже. Отново се ослуша, след което започна да набира някакъв номер. Явно продиктуван от онзи, който лежеше вътре.

Бравата зад гърба ми изщрака глухо и Кейси Найс влезе в стаята. Върху дланта й се крепяха кутии с пица. В другата си ръка държеше торбичка с кутии безалкохолно.

— Наред ли е всичко? — попитах.

— Засега — отвърна тя.

— Някакво хлапе току-що докладва по телефона — казах аз и кимнах към прозореца.

Тя остави вечерята на нощното шкафче и дойде да погледне. Хлапакът още говореше. В един момент се наведе да погледне регистрационния номер, след това отдалечи телефона от устата си и изкрещя някакъв въпрос. Долепи ухо до задната врата, явно в очакване на отговора. Повтори го в телефона. Сигурно беше името на нещастника в буса.

— Защо не счупи прозореца, за да отвори вратата отвътре? — попита Кейси Найс.

— Мислиш, че знае как? — погледнах я аз.

— Абсолютно. Достатъчно е да го погледна, въпреки че рядко разчитам на стереотипи.

— Аз пък мисля, че са му казали да не го прави. Животът тук е сложен, а те не са завоеватели. Вече са се прецакали и не виждат смисъл да увеличават загубите си, като потрошат буса. Ще изпратят някой с резервния ключ.

— След колко време? — попита тя.

— След пет минути. Най-много след десет. При всички случаи ще стане бързо. На тях не им пука за редниците в окопите, но ще пожелаят да чуят историята на този.

Станах от стола и отворих едната от пиците. Само обикновено сирене върху блат от бяло брашно, бухнал тук-там и с прегорели краища. Беше значително по-малка от пиците, които продаваха в Америка.

— Благодаря за вечерята — казах, както ме беше учила майка ми.

— Моля — отвърна тя и отхапа от своята пица.

Безалкохолното се оказа кока-кола, при това леденостудена. Долу на паркинга хлапакът беше приключил с телефонния разговор и пристъпваше от крак на крак. Без съмнение чакаше да бъде поздравен. Без съмнение беше външен сътрудник, който трупа точки.

Телефонът на Кейси Найс звънна като камбанка.

— Есемес — обяви тя. — От генерал О’Дей. Иска да знае защо сме неподвижни.

— Кажи му, че си почивам.

— От джипиес устройството знае, че не сме в нашия хотел.

— Кажи му, че сме на кино или на театър. А може и в някой музей. Попълваме пропуските в културното си образование. Или сме на маникюр в някой спа център.

— Той знае, че не сме. Със сигурност вече е отворил Гугъл карти и е разгледал локацията. Тоест отлично знае къде сме.

— Тогава защо пита?

— Иска да знае защо не се движим.

— Предай му да се успокои. Няма никакъв смисъл от микромениджмънт от пет хиляди километра разстояние.

— Не мога. Той ни осведомява навременно за всичко и очаква от мен същото. Това е единственият начин да се получи нещо.

Отново погледнах през прозореца. Промяна нямаше. Бусът беше неподвижен, хлапакът чакаше.

— Добре — казах аз. — Предай му, че работим по предложението на Шумейкър, тоест опитваме се да осъществим контакт с външния кордон.

— Трябва да му обясня как го правим. Не с фалшиво бизнес предложение, нали?

— Каквото искаш му кажи. Той няма да има нищо против.

— Може и да има. Притесняваха се, че действаш рисковано.

— Само Скаранджело. Може би и Шумейкър. Но не й О’Дей. На него не му мига окото.

— Сигурен ли си?

— Опитай. Кажи му какво точно се е случило.

Тя се подчини и палците й затанцуваха по дисплея. Погледнах към паркинга, но там нямаше нищо ново. Лампата, росата, бусът, хлапакът. Отместих очи от тази гледка и видях, че тя е приключила с писането и посяга към пицата си. Аз задъвках своето тесто със сирене, поливайки го с няколко глътки кола. Момчето под прозореца наблюдаваше пътя, но час по час отскачаше до буса и подвикваше нещо до задната врата. Вероятно окуражаваше живия. Да, обадих се. Те казаха, че идват. Всеки момент ще бъдат тук.

Телефонът на Найс отново издаде камбанен звън. Отговорът на О’Дей. Тя го прочете два пъти, преди да вдигне глава.

— Изпраща ти поздрави и казва да продължаваш в същия дух.

Кимнах.

— Човешкият живот не означава нищо за него. Интересува го единствено крайният резултат.

Найс си замълча.

— Попитай го за информацията от МИ5, касаеща „Момчетата от Ромфорд“. Снимки, информация, списък с присъдите — изобщо всичко, което е получил. Трябва да знаем с кого си имаме работа тук.

Тя отново започна да пише. Под нас момчето пак викаше до вратата. Езикът на тялото му беше изразителен. Той се гърчеше, размахваше ръце и с надежда поглеждаше към пътя. Идват, наистина идват.

И те дойдоха.

 

 

В паркинга влязоха две коли. Черни, със затъмнени стъкла. Първата беше ягуар с четири врати, а втората голямо двуврато купе, дълго, ниско и внушително. Бентли, разпознах го аз. Колите спряха със скърцане на спирачките точно в средата на паркинга. Четирите врати на ягуара рязко се отвориха и от тях изскочиха четирима мъже — всичките бели, всичките с тъмни костюми. Те образуваха нещо като периметър, обърнати навън. С бдително вдигнати глави и ръце, отпуснати до тялото. Хлапакът с мазната коса се оттегли встрани. Шофьорската врата на бентлито се отвори и от нея слезе още един тип, облечен в тъмен костюм като първите четирима. Той внимателно се огледа — наляво и надясно, напред и зад гърба си. След което описа широк полукръг около спортната кола и отвори другата врата. Като добре обучен шофьор.

От бентлито слезе истински великан.

Отначало се появи наведената му глава, следвана от прегънато в кръста и свито в коленете тяло. После всичко това започна да се разгъва на фази, като механизирана детска играчка, с насечени движения. Беше наистина огромен. Ръцете му бяха по-дълги от краката на повечето хора, дланите му бяха по-големи от лопати, а торсът му беше колкото нефтен варел, пристегнат в сако с три копчета, което се пръскаше по шевовете. То би стигало до глезените на човек със среден ръст. Ходилата му приличаха на малки шлепове, обиколката на врата му беше над половин метър, а раменете му бяха широки близо цял. Главата му беше доста по-голяма от баскетболна топка. Огромни, стърчащи почти перпендикулярно уши, рунтави вежди и изпъкнали скули. Дълбоко хлътнали очи и сплескана маймунска брадичка. Приличаше на восъчна фигура на неандерталец — от онези, които излагат в природонаучните музеи. С тази разлика, че този беше пясъчноблед, а не тъмен. И два пъти по-едър от всеки древен примат. Беше висок около два и десет и тежеше към сто и петдесет кила. А може би и повече. Движеше се като някакъв огромен робот — с тромава походка и крачки, които надвишаваха метър и половина. Широките му рамене се поклащаха като морски талази, а огромните му лапи се размахваха свободно.

— Исусе! — ахна Кейси Найс.

— Не е той — поклатих глава аз. — Няма брада и не носи сандали.

Гигантът се насочи към черния бус и спря зад него. Направи го с две крачки, макар че на всеки нормален човек биха му трябвали четири. Ръцете му се разпериха встрани като крилете на лебед, който се готви да излети. Шофьорът му бръкна в джоба си и извади ключ. Гигантът отстъпи крачка назад, което в неговия случай означаваше над метър. Шофьорът завъртя ключа, натисна дръжката и отвори лявата врата. После и дясната. Четиримата от ягуара смениха позициите си. В смисъл, че стесниха периметъра, този път с лицата навътре, като зяпачи на уличен бой.

Всички чакаха.

Обърнат по корем, живият запълзя навън. Бавно и болезнено, с краката напред. Спря да си почине на ръба на каросерията, после изправи гръб и вдигна поглед към главния съдия. Кървавото петно на гърдите му изглеждаше черно на светлината на живачната лампа, а кожата му — жълта. Гигантът пристъпи напред и се взря в него. Не виждах лицето му, но от позата му пролича, че задава някакъв кратък въпрос. Вероятно: какво се случи, по дяволите?

Живият забави отговора си. Само поклати глава, пое си въздух и безпомощно разпери ръце. Въпросът беше повторен. Този път живият отговори нещо. Окървавената му уста с мъка произнесе три-четири думи и това беше всичко. Може би: той ни скочи или те ни скочиха, или успяха да се изплъзнат, или не успяхме да ги хванем.

Гигантът обработи информацията, навел огромната си глава. После я вдигна отново, сякаш за да преглътне новините в буквалния смисъл. Мълча в продължение на минута, след което проговори отново. Езикът на тялото му беше насилено дружелюбен, което най-вероятно означаваше, че е решил да се подиграе с нещастника, след като се разбра, че няма да получи по-сериозна информация. Бяхте двама, нали? И те са били двама. Мъж и някаква мадама. Тя ли ти размаза физиономията? И прочие, и прочие. Думи, изпълнени с унижение и сарказъм. От мястото си виждах част от лицето на живия, което ставаше все по-нещастно и угрижено, дори малко ужасено. Сякаш знаеше какво ще последва.

И то последва.

Гигантът се раздвижи с изненадваща за масата си лекота. Свита в юмрук с размерите на топка за боулинг, дясната му ръка се стрелна напред в синхрон със завъртането на кръста и раменете. Ударът попадна право в обезобразеното лице на нещастника, който отхвръкна към отворената лява врата, блъсна се в нея и се строполи по очи на бетона.

— Забележително — рекох. — Подобен вид лидерство не преподават дори в Уест Пойнт.

Мъжът лежеше на земята, без да помръдва. Хлапакът с мазната коса го зяпаше с отворена уста. Кейси Найс също. После телефонът й отново пропя. Поредният есемес. Тя откъсна очи от гледката през прозореца.

— Генерал О’Дей праща имейл с информацията от МИ5 — каза тя. — Би трябвало да я получим след минута.

След тези думи тя кликна върху друга икона и зачака.

Гигантът долу остана неподвижен за миг, после извърна огромната си глава към бентлито и шофьорът забърза да му отвори вратата. Шефът се насочи натам, изравни се с нея и започна процедурата по сгъването. Приклекна, прибра лакти, направи чупка в кръста, сви рамене и се гмурна с главата напред. Едновременно с това увеличи завъртането на тялото, позволявайки на задника си да стигне пръв до седалката. Шофьорът затръшна вратата след него, заобиколи дългата предница и зае мястото си зад волана. Колата включи на заден, направи маневра и напусна паркинга.

Двама от пристигналите с ягуара скочиха в него и последваха спортната лимузина. Другите двама обърнаха живия по гръб, хванаха го под мишниците и коленете и го хвърлиха обратно в каросерията. После затвориха вратите и заключиха дръжките. Единият извади розова банкнота с вдъхващи респект размери и я подаде на хлапака. Петдесет британски лири, машинално отчетох аз. После се качиха в кабината на буса, дадоха на заден и подкараха след ягуара. Хлапакът остана сам под жълтеникавата светлина на лампата с банкнотата в ръка. От изражението му личеше, че е очаквал повече — може би похвала, потупване по рамото и обещание да го включат в бандата. Изглеждаше безкрайно разочарован. През главата му най-вероятно минаваха мисли от сорта на: Мога да измъкна петдесет шибани лири и като хлопна някоя бабичка по главата. Или нещо в този смисъл.

Телефонът на Кейси Найс издаде различен звук, наподобяващ тихо изщракване.

— Имейлът от генерал О’Дей — обяви тя.

Който се оказа празен с изключение на прикачения файл. Найс кликна върху него и на дисплея се появи гъсто изписан документ. Настанихме се един до друг на леглото, бедро до бедро. Тя вдигна телефона помежду ни, за да четем заедно. Самото заглавие на това резюме на организираната престъпност във и около Ромфорд беше сухо, академично и дълго три реда. Явно такъв беше стилът на британските тайни служби. Тоест на Кеймбридж. Не много различен от стила на Йейл. Но нямаше нищо общо с Уест Пойнт. Нищо общо и с реалния свят.

Встъпителният абзац същевременно отричаше и признаваше наличието на организирана престъпност. Беше нещо като уговорка. Нищо не било доказано, нямало присъди, но иначе предлаганата информация била солидна и достоверна. По-нататък се обясняваше, че нищо не било подплатено с доказателства и нямало присъди, защото свидетелите били притискани и от други фактори. Последните не бяха уточнени, но аз предположих, че става въпрос за подкупи на местните правоохранителни органи.

Вторият абзац започваше със смелото изявление, че организираната престъпност в Ромфорд, Есекс, е ръководена и подчинена на местна структура, отдавна известна като „Момчетата от Ромфорд“. Тонът беше леко извинителен, сякаш възпитаниците на Кеймбридж се бяха притеснили, че това звучи като име на ученически клуб или скаутски отряд. По-нататък параграфът предлагаше преглед на дейността на „момчетата“, която — както вече беше обявил О’Дей — включваше внос и продажба на наркотици и оръжия и контрол на проституцията, включително трафик на хора. Също и рекет на почти всички търговски обекти в района, плюс отпускане на заеми с фантастично високи лихви. Приходите от тази дейност възлизали на десетки милиони британски лири годишно.

Следваха биографиите.

Големият бос беше някой си Чарлс Албърт Уайт, известен като Чарли. Бил на седемдесет и седем, роден на една от местните улици и учил в държавно училище до петнайсетгодишна възраст. Нямал трудов стаж, притежавал необременена от ипотеки и други заеми къща, женен, с четири деца, които живеели в други части на Лондон и изглеждали незамесени в престъпната дейност на баща си.

От приложената тайно направена снимка човек оставаше с впечатлението, че Чарли Уайт е едно дебело старче със закръглени рамене, оредяла сива коса и нос като патладжан.

Под Чарли, на второто най-високо стъпало в йерархията, се нареждаше тричленен управителен съвет, състоящ се от Томас Милър, известен като Томи, на шейсет и пет, Уилям Томпсън, или Били, на шейсет и четири, и накрая един много по-млад мъж, едва трийсет и осем годишен, на име Джоузеф Грийн, известен като Малкия Джоуи.

Именно Малкия Джоуи беше гигантът на паркинга. Това личеше дори по снимката му, която беше с два сантиметра по-дълга от останалите. Габаритите му бяха посочени: ръст два метра и девет сантиметра, тегло сто и петдесет килограма. Той беше изпълнителният директор на фирмата. Или човекът, от когото зависеха както приходите, така и разходите. МИ5 педантично споменаваше за липсата на доказателства и присъди, но бързото издигане на Малкия Джоуи до нивото на мъже, които могат да му бъдат бащи, се обясняваше единствено с високата му ефективност. Досието му в МИ5 съдържаше факти, които го свързваха с единайсет убийства, а побоите бяха толкова много, че отдавна бяха престанали да ги броят. Разбира се, текстът ги класифицираше с юридическа терминология: нанасяне на тежки телесни повреди. Лично на мен ми се струваше, че макар и юридически, терминът е напълно уместен.

— Защо го наричат „малък“? — попита Кейси Найс.

— Защото са британци — отвърнах. — Адски си падат по иронията. Ако го наричаха Големия Джоуи, със сигурност щеше да е джудже.

Това бе целият документ. Малкия Джоуи беше последната точка.

— Трябва ни по-подробна информация — казах аз. — Легална дейност, често посещавани места, адреси. Най-добре е да се свържеш с О’Дей.

— Сега ли?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Попитай го и какво знае за сърбите в Западен Лондон.

— Защо?

— Защото ни трябва оръжие. За предпочитане пушки за лов на слонове, след като зърнах Малкия Джоуи в действие. Силно се съмнявам, че ромфордските момчета ще ни продадат такива, следователно трябва да ги търсим другаде.

— Сега нямаме време за това. Този хотел почти сигурно плаща рекет, а в момента хората от бандата вече въртят телефоните и търсят информация за нас.

— Добре — кимнах аз. — Довърши си пицата и изчезваме.

— Изгубих си апетита — въздъхна тя. — Можем да тръгваме веднага.

Затвори файла и прибра телефона в джоба си с делова физиономия.

— Къде искаш да отидем? — попитах.

— Вече не можем да се върнем в предишния хотел. Те го знаят и първата им работа ще е да ни потърсят там.

— Багажът ти остана в стаята.

Тя не отговори.

— Да рискуваме за пет минути — предложих. — Влизаме, прибираме ти нещата и дим да ни няма.

— Не — поклати глава тя.

— Можеш ли да живееш без вещите си?

— Ти не носиш нищо.

— Така съм свикнал.

— Значи и аз ще свикна. Толкова ли е страшно? Ще се отбием някъде да си купя четка за зъби.

— Най-лошото е, че никога не обличаш чисти дрехи сутрин.

— В момента това ми се струва по-добро в сравнение с риска.

— Няма да имаш пижама.

— Ще го преживея.

— Окей — кимнах аз. — Отиваме в центъра. Имам предвид центъра на Лондон. Може би в „Риц“. Или в „Савой“. Благодарение на тях разполагаме с много пари. А те нямат очи и уши по такива места.

— И как ще стигнем до там? Не можем да си повикаме такси.

— Ще вземем автобуса. Лондонският градски транспорт едва ли плаща рекет на тези мутри.

И тъй, напуснахме стаята с празни ръце, оставихме ключа на рецепцията и потънахме в нощта.