Лий Чайлд
Нещо лично (3)

3

Кейси Найс ме заведе до една стая на втория етаж. Сградата беше стара, а обстановката изглеждаше временна. Нямаше как да е иначе. Хора като О’Дей не стояха на едно място. Месец тук, месец там. Използваха невзрачни сгради с нищо незначещи табели — като онази отвън, на която пишеше 47-а логистична дивизия, командир „Тактическа подкрепа“. В случай, че някой наблюдава. Или защото някой наблюдава, както би казал той. Някой винаги наблюдава. А О’Дей беше оцелял много дълго време.

Седеше зад бюро. На стола вдясно от него беше Шумейкър, точно на мястото, запазено за всеки добър помощник-командир. Беше остарял с двайсет години. Това можеше да се очаква, тъй като за последен път го бях виждал точно преди двайсет. Беше и понаедрял, а от пясъчноруса косата му беше станала пясъчносива. Лицето му беше червендалесто, с торбички под очите. Носеше бойна униформа, а на пагоните му гордо блестеше звезда.

О’Дей не беше мръднал. Все още изглеждаше на сто. Беше облечен с дрехите, които носеше, откакто го помнех — избелял черен блейзър върху пуловер с остро деколте, също черен и кърпен толкова пъти, че репризите бяха повече от здравите места. Значи госпожа О’Дей все още е жива, защото не виждах кой друг би хванал игла и конец заради него.

Изхвръкналата му долна челюст потрепна, а мъртвешките очи под надвисналите вежди се заковаха в лицето ми.

— Радвам се да те видя отново, Ричър.

— Извадихте късмет, че в момента нямам ангажименти. Иначе щях да подам оплакване.

Той не отговори. Седнах на един железен стол, вероятно произведен за флота. Кейси Найс седна до мен на подобен стол.

— Найс предупреди ли те, че тая работа е строго секретна? — попита О’Дей.

— Да — отвърнах аз.

Момичето закима енергично. Държеше да потвърди, че генералската заповед е изпълнена. О’Дей винаги въздействаше на хората по подобен начин.

— Прегледа ли доклада по случая?

— Да — отвърнах, а Найс отново закима.

— Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че става въпрос за добър стрелец.

— И аз мисля така. След като се е спазарил за един гарантирано успешен изстрел от хиляда и триста метра, значи е добър.

Типично за О’Дей. На това му се казваше сократовски метод. Въртиш и сучеш до безкрай, за да формулираш някаква елементарна и очевидна истина.

— Не се е спазарил за един, а за два успешни изстрела — казах аз. — Първият куршум е трябвало да пробие преградата, а вторият да улучи мишената. Първият няма как да не се пръсне. Или в най-добрия случай да не се отклони. Той е бил готов да стреля отново, ако блиндираното стъкло се пробие. Решение, което трябва да се вземе за хилядна от секундата. Или стреля още веднъж, или си тръгва. Това е впечатляващо. Бронебоен ли е бил патронът?

О’Дей кимна.

— Анализирали са останките с газов хроматограф.

— И ние ли имаме такова стъкло за нашия президент?

— От утре ще имаме.

— Петдесети калибър ли е бил?

— Изглежда. Фрагментите, които са събрали, тежат доста.

— Което е още по-впечатляващо. Представям си какво огромно и страховито нещо е била пушката му.

— Има пушки, които стрелят точно на километър и половина. А веднъж, в Афганистан, една и от два километра. Което ще рече, че хиляда и триста метра не са нечувано постижение.

Съвсем по сократовски.

— Според мен да улучиш два пъти от хиляда и триста метра е по-трудно, отколкото да улучиш веднъж от две хиляди — казах аз. — Мисля, че този човек притежава талант.

— И аз мисля така — кимна О’Дей. — Допускаш ли, че е служил в нечии спецчасти?

— Естествено. Няма друг начин да стане толкова добър.

— А допускаш ли, че все още служи в някоя такава?

— Не. Спецчастите не предлагат толкова голяма свобода на движение.

— Съгласен съм.

— Сигурни ли сме, че е бил наемник? — попитах.

— Какви са шансовете някой, който има зъб на президента, навремето да си е изкарвал хляба като снайперист от световна класа? По-вероятно е този недоволен гражданин да похарчи малко пари на свободния пазар. А може би става въпрос за група недоволни граждани. Тоест цяла групировка, която ще е по-платежоспособна.

— На нас какво ни пука? Мишената е бил французин.

— Куршумът е бил американски.

— Откъде знаем?

— От газовия хроматограф. Има някакво споразумение, сключено преди няколко години и слабо отразено в медиите. Всъщност изобщо не е било отразено. Според него всеки производител на боеприпаси е длъжен да използва различна сплав. Много малко различна, но достатъчно. Нещо като подпис.

— Целият свят купува американски патрони.

— Става дума за нов играч на сцената, Ричър. Почеркът му не е засичан досега. Това е била първата му поръчка. Разчитал е да си създаде име с нея. Съвсем основателно, тъй като е трябвало да стреля два пъти в бърза последователност, при това от хиляда и триста метра с петдесети калибър. При успех влиза в „А“ групата и остава там до края на живота си. При неуспех отива при аматьорите, също завинаги. Чист хазарт. Залозите са високи. Което означава само едно — той е знаел, че ще улучи. Няма как да е иначе. Приемаш поръчка за двоен изстрел от хиляда и триста метра с пълна увереност в успеха си. Колко снайперисти могат да се похвалят с такава?

Това беше добър въпрос.

— За у нас ли питате? — изгледах го аз. — И искате честен отговор? Мисля, че можем да сме доволни, ако при всяко поколение в армията има един такъв снайперист сред тюлените, двама в морската пехота и още двама в армията. Общо петима, които задължително трябва да служат по едно и също време.

— Но ти току-що отрече, че това е дело на човек от спецчастите.

— Значи трябва да прибавим в сметката още петима от предишното поколение, които са се уволнили наскоро. Достатъчно стари, за да ги пенсионират, но достатъчно млади, за да са във форма. Тях трябва да търсите.

— Наистина ли мислиш така? Някой от предишното поколение снайперисти?

— Не виждам кой друг би успял.

— А колко са големите държави, които отдавна разполагат с такива елитни стрелци?

— Може би пет.

— Ако приемем, че всяка от тях разполага с по петима в едно поколение, това прави общо двайсет и пет човека в целия свят, нали така?

— Приблизително.

— Не приблизително, а абсолютно точно. Двайсет и пет е бройката на уволнилите се елитни снайперисти, които са известни на разузнаванията по света. Мислиш ли, че правителствата им ги следят отблизо?

— Сигурен съм.

— А колко от тях според теб ще имат непоклатимо алиби за този ден?

— Двайсет? — предположих след кратък размисъл. При положение, че наистина ги бяха наблюдавали непрекъснато.

— Двайсет и един имат алиби — поправи ме О’Дей. — Останали са четирима и тук е дипломатическият проблем с другите три страни. Сега сме като четирима в една стая, които се гледат подозрително. Не ми се ще този куршум да е изстрелян от американец.

— Някой от нашите не е бил следен?

— Не напълно.

— Кой е той?

— Колко души с такива умения познаваш?

— Нито един — отвърнах. — Не си пия питието със снайперисти.

— А колко изобщо си познавал?

— Един — отвърнах. — Но няма как да е той.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото е в затвора.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото аз го вкарах там.

— С петнайсетгодишна присъда, нали?

— Доколкото си спомням, да.

— Кога?

Започнах да пресмятам наум. Много години. Много изтекла вода. Много различни места и различни хора.

— Мамка му — промърморих в един момент.

О’Дей кимна.

— Шестнайсет години. Как лети времето, когато се забавляваш, а?

— Той е на свобода?

— Вече цяла година.

— Къде е?

— Не си е у дома.