Лий Чайлд
Нещо лично (57)

57

Предната част на погребалния му костюм беше подгизнала от кръв. От удара, който му бях нанесъл. И който вероятно му беше счупил носа. Но нямаше как да съм сигурен. Косата му стърчеше във всички посоки, но стоеше прав. Което не беше зле за седемдесет и седем годишен старец.

— Ти ме излъга — рекох. — Каза, че не си въоръжен.

— Не бях — отвърна той. — Този пищов е на Джоуи. Знам къде си държи оръжията.

— Задръж ги — рекох. — На него вече няма да му трябват.

— Знам. Видях го.

— Няма как да го пропуснеш.

— Остави кучката на пода.

С готовност се подчиних, защото исках ръцете ми да са свободни. Внимателно положих жената върху дебелия килим. Главата й беше извърната към Чарли. Сякаш го наблюдаваше.

— Тая си я бива — рече той. — Може да кара с часове, стига да си получи дозата. Прави абсолютно всичко. Ти си го измисляш, а тя го прави. Но трябва да я видиш, за да повярваш.

После дулото на пистолета помръдна надолу и се закова в гърдите ми. Беше на два метра и половина от мен. На по-малко от стотна от секундата.

— Ръцете встрани — заповяда той. — Все едно че искаш да полетиш.

Движението на истината. Ръцете горе, ръцете на тила, протегнати китки — всяка от тези команди е конвенционална и предполага белезници или въже. С оглед да получи време, за да реши какво да прави с мен. Но „ръцете встрани“ означаваше екзекуция. В тази поза щяха да ми трябват между едно и пет светкавични движения, за да стигна до спасението. Ръцете надолу и назад, измъкване на пистолетите, ръцете горе, прицел. Колкото и да беше бавен и объркан старецът насреща ми, щеше да има време да ме закове още преди да съм направил и половината от изброените движения. Ослепителен блясък, край на играта. С нищо помежду им. Щях да видя само проблясъка. Светлината се движи по-бързо от куршумите. Щях да я зърна в мига, в който куршумът е изминал едва двайсет сантиметра. Светлинните вълни щяха да ме заслепят, преди куршумът да ме улучи в гърдите. Дали щях да имам време да си помисля: „О, това ми прилича на излетяло от дулото пламъче“, е съвсем друга работа.

Вероятно не.

— Ръцете встрани — повтори заповедта си Чарли.

Нещо зад гърба му помръдна. Някаква сянка на стълбите.

— Благодаря ти още веднъж, Чарли — рекох. — Време ти е да се пенсионираш.

Сянката помръдна. Някой се качваше по стълбите. Бавно, предпазливо, абсолютно безшумно. Движенията му бяха регистрирани от светлината на някаква настолна лампа, включена долу. Прецених, че ще бъда видян от стълбището далеч преди главата ми да се покаже на фокус.

— Тази игра не е за възрастни хора, Чарли — продължих аз. — Пропуснал си едно цяло поколение. Нещата се променят. По-добре изчезвай, докато все още можеш.

— Нещата винаги се променят. Обикновено към по-лошо. — Той кимна към пистолета в ръката си. — Отдавна не е същото, още откакто тези неща замениха хубавия здрав пердах.

Сянката отново помръдна. Някой се качваше по стълбите. Тихо, с големи предпазливи крачки, както се прави, когато скачаш от камък на камък в някое дере.

— Значи е време да се оттеглиш, Чарли — рекох.

— Това не е задължително — поклати глава той. — Джоуи не е голяма загуба. И без това сменяме посоката. Вече се насочваме към компютрите. В кредитните карти има много пари.

Сянката се превърна в глава и рамене. Надигащи се бавно, милиметър по милиметър. В съответствие с високите трийсет и пет сантиметра стъпала. Очите ми останаха заковани в лицето на Чарли. Разчитах единствено на периферното си зрение. Не биваше да му дам сигнал. В никакъв случай.

— Разпери широко ръце — заповяда за пореден път той.

— Кой е прекият наследник на Джоуи? — попитах.

— Защо искаш да знаеш?

— Помислих си за продажбата на тази къща. Кръгът от купувачи със сигурност ще бъде ограничен. Или широк, в зависимост от гледната точка.

Сянката се удължи още повече. Глава, рамене, торс.

На едно стъпало, след това на следващото. Все така бавно и предпазливо. Като животно от анимационно филмче. Скок-подскок, после сливане с перилата.

— Трябва да предложиш бизнеса си на сърбите — рекох. — Преди да ти го вземат без пари.

С крайчеца на окото си видях коса, после чело. Руса коса. Зелени очи на сърцевидно лице. Качваше се заднешком, както бях направил и аз.

Умно момиче.

— Сърбите не могат да ми вземат нищо — изръмжа Чарли. — Ще си останат там, където са, на запад.

— Значи планирате да си разделите бизнеса на Либор поравно?

Той не отговори.

С крайчеца на окото си я видях от кръста нагоре. Държеше глока високо, почти на нивото на раменете.

— Не планирате делба — направих заключението си аз. — Но дали сърбите ще бъдат доволни?

— Ние сме тук далеч преди тях.

— А кой е бил преди вас? На кого сте отнели бизнеса? Мога да си представя, но това вече няма значение. По онова време ти си бил младеж, кипящ от енергия. Помниш, нали? Сега сърбите са в твоето положение. Трябва да прибереш някакви пари, докато все още можеш.

Тя стигна междинната площадка. Готова за обръщане на 180 градуса. И за втората част от изкачването.

— Не съм тук, за да обсъждам бизнеса си с теб — рече Чарли.

Тя стъпи на първото стъпало от второто крило. Високо трийсет и пет сантиметра.

— А за какво си тук? — попитах аз.

Още едно стъпало. Нови трийсет и пет сантиметра.

— Има си правила — отвърна Чарли. — От които ти си много далече.

Поредното стъпало.

— Напротив — казах. — Мисля, че ти помогнах, като прочистих стадото. Дарвинизъм в действие. Екипът ти не струва, Чарли. Не видях талант. Както и в момента не виждам талант за бизнес с кредитни карти.

— Справяме се окей. Не се безпокой за нас.

Тя стигна до коридора на горния етаж и спря на шест метра от него. Той беше едър мъж със заоблени рамене. И широк гръб. На шест метра от нея.

Аз съм слаб стрелец без някакви умения за ръкопашен бой.

— Те знаят всичко за плащанията, които правиш. Прекъснеш ли ги, ще те разкъсат.

Тя се промъкна още малко напред. Безшумно, благодарение на дебелия килим. Пет метра. Може би.

Продължавай още малко, безгласно я посъветвах аз. След това се прицели в средата на гърба му. Никакви рискове с изстрел в главата.

— Защо да прекъсвам плащанията? — попита Чарли. — Нямам причини да го правя.

Още една тиха стъпка. Четири метра.

Тя се закова на място.

Все още твърде далече.

Вдигна глока.

— Стрелял ли си някога с пистолет, Чарли? — попитах.

Кейси Найс затаи дъх.

— Какво ти влиза в работата?

— ФБР предлага някакви числа. Проучване и анализ. Там, у дома. Средната дистанция за успешен изстрел с ръчно оръжие е около три метра и половина.

Тя свали глока.

После направи още една крачка напред.

— Аз вече съм на три метра и половина — отвърна Чарли.

Кимнах.

— Просто исках да ти кажа, че тази работа е малко по-трудна, отколкото изглежда. Не би трябвало да е така, но хората винаги усложняват нещата. По-добре е да се отпуснеш и да направиш нещо естествено. Например да насочиш пръст. Така няма как да пропуснеш.

Кейси Найс направи още една крачка.

— Няма да пропусна — отвърна Чарли. — Освен ако не го направя нарочно. Може би трябва първо да те раня. Което ще бъде добър урок за теб.

Тя направи още една крачка. Вече беше на два метра и половина.

— Не се нуждая от уроци — поклатих глава аз.

— Трябва да се научиш на маниери.

Още една крачка.

Два метра.

— Не се тревожи за мен, Чарли — рекох. — Справям се добре.

— Справял си се добре, в минало време — поправи ме той.

Ръката й се изпъна. Дулото на пистолета беше на метър и трийсет от гърба му. В този момент започнах да се тревожа. За цял куп различни неща. Той би могъл да я подуши. Или да подуши пистолета. А може би и да усети някакво леко раздвижване на въздуха. Все първични древни инстинкти. Седемстотин години еволюция срещу една година модерен живот. Ако тя го застреляше от метър и трийсет, куршумът със сигурност щеше да пробие тялото му и да ликвидира и мен. Все едно че той е стрелял.

Погледнах го право в очите и обявих:

— Точно след една секунда ще се просна на пода.

— Какво?! — учуди се той.

Направих го. Свлякох се на пода като палто от закачалка. В същия момент тя го простреля в гърба от разстояние метър и трийсет. Съвсем ясно видях гейзерът от кръв и плът, който изригна от гърдите му. Кръглият прозорец зад гърба ми се пръсна на ситни парченца, а в следващия миг осъзнах, че лежа редом с жената, увита в хавлиена кърпа. Която се размърда, изфъфли нещо и ме прегърна през врата.

— О, бейби — прошепна в ухото ми тя.