Лий Чайлд
Нещо лично (55)

55

Стълбището тръгваше наляво, а от междинната площадка продължаваше надясно. Като всичко останало в къщата стъпалата бяха с 50 процента по-високи. Стърчаха доста над това, което беше запечатала мускулната ми памет, а резултатът беше постоянно препъване. Същевременно си давах сметка, че съвсем скоро темето ми ще се вижда между стругованите или резбовани, или не знам си какви перила на върха на стълбището. Беше много вероятно Кот да се е проснал на пода, пъхнал дулото на оръжието си между тях. Това му осигуряваше попадение в гърба ми миг преди да стъпя на междинната площадка. От разстояние около четири метра. А аз не бях направен от алуминиев оксинитрид.

По тази причина залепих гръб за стената и започнах да се промъквам нагоре. Стигнах до стъпалото, от което се виждаше коридорът на втория етаж. Беше пуст. Нито следа от Кот. Продължих напред по този коридор, който беше копие на долния. С тази разлика, че подът беше покрит с килим, а не с мраморни плочи. Огромен килим, който приличаше на току-що окосена прерия. Видях няколко врати, всичките с височина над три метра. После коридор с още врати. Всичките затворени. Две отляво, две отдясно и една в дъното. Там трябва да е апартаментът за гости, съобразих аз. Единственият начин да стигна до него беше да вървя направо.

Предимството на този подход се съдържаше във факта, че къщата на гиганта изобилстваше от пространства за маневриране. Обикновено коридорите на втория етаж са достатъчно тесни, за да са изцяло в обсега на мерника, без почти никакви шансове за пропуск. Но петдесет процента повече ми даваха шанс да се придържам встрани от централната линия. Защото Кот вероятно се беше подготвил предварително, фиксирал прицела си в средата на вратата, готов за стрелба. Може би използваше инфрачервен лъч или дори портативен рентген.

Стигнах до насрещната стена без премеждия. Притиснах се към вратата, обърнах браунинга с цевта напред и почуках.

— Кот? Вътре ли си?

Никакъв отговор.

Почуках отново, този път по-силно.

— Кот! Отвори вратата!

Което изобщо не беше трудно. От гледна точка на балистиката вратата вече беше отворена. Всеки от нас би могъл да стреля директно през нея. Но в неговия случай това би било пилеене на патрони, защото нямаше да улучи нищо. Би могъл, но само ако се ориентира по звука. За него стените и подовете не съществуваха. Той живееше в прозрачна къща. В буквалния смисъл на думата.

Но със сигурност би искал да гледа. Човек, който се събужда и ляга с една и съща моя снимка на стената, непременно ще поиска да види как поемам куршума. И как падам. Вероятно си го е представял по време на всяко занимание с йога. Визуализирай успеха си. Беше чакал този момент цели шестнайсет години. Може би наистина щеше да отвори вратата.

— Първо трябва да поговорим, Кот — подвикнах аз. Никакъв отговор.

— Без мръсни номера — добавих. — Ти забравяш за мен, аз — за теб. Всеки си тръгва по пътя. Трябва да преодолееш всичко, което таиш в душата си. Няма смисъл да правиш циркове. Вкарвал съм куп народ в затвора, но никой не ми се е сърдил затова.

Долових тихо проскърцване. В първия момент помислих, че идва от вратата, но се оказа, че е от противоположната посока, откъм горния край на стълбището. С крайчеца на окото си зърнах как някакво дете прекосява на бегом площадката и изчезва в коридора след нея. Малко момче, помислих си аз. Нима е възможно Бенет да не ме предупреди? Къде е майка му? Какво става, по дяволите?

Отместих пръст от спусъка на глока.

След което се включи задната част на мозъка ми, която обяви, че това не е дете. Защото не беше нито закръглено, нито кльощаво или еластично. Тялото му беше сковано и някак износено, като на възрастен човек. Дребен, не повече от метър и седемдесет, който притича покрай високия метър и половина парапет, покрай петдесетсантиметровите первази и високите над четири метра стени.

Не беше малко момче.

Беше Джон Кот.

 

 

Направих опит да извикам в паметта си архитектурните планове на къщата. Трябваха ми детайли. Коридорът на втория етаж започваше от стълбището и свършваше при кръглия прозорец над входната врата. От него излизаха разклонения — към апартамента за гости, пред който се намирах в момента, и към гигантската спалня точно срещу него. Кот не се насочи към мен, но едва ли щеше да увисне от кръглия прозорец. Защо да го прави? Следователно се намираше в спалнята на Джоуи.

Отдолу долетя гласът на Бенет.

— Ричър? Добре ли си там горе?

— Махай се от тук, Бенет! — изкрещях в отговор аз. — Нямаш причини да се намесваш!

Ослушах се за отговор, но такъв не дойде.

Опитах вратата на апартамента за гости, която се оказа отключена. Влязох и се огледах. Бях виждал такива апартаменти, предлагани от някои хотели, но те бяха значително по-малки. Този беше напълно обособен — с къс коридор, тоалетна, кухненски бокс, хол и две спални със самостоятелни бани. Спалнята отляво беше неизползвана, но в другата бяха нещата на Кот. Които не бяха много. Завивка и раница. Предположенията на Найс в Арканзас излязоха верни. Завивката се оказа спален чувал, а раницата беше по-скоро торба от напукана черна кожа, пълна с тениски, бельо и боеприпаси.

Боеприпасите бяха два типа — 9-милиметрови патрони „Парабелум“ и далекобойни патрони калибър .50, които рязко се различаваха едни от други. Пистолетните патрони изглеждаха малки и изискани, като бижута. За разлика от тях снайперските приличаха по-скоро на малки снаряди, използвани от бойните самолети. Само гилзата им беше дълга десет сантиметра.

Прерових всяка педя от апартамента, но не открих нищо повече.

Но открих пушката.

Под леглото на Кот, затворена в калъф по поръчка. Беше такава, каквото трябваше да бъде — берета с дължина близо два метра, тежка почти петнайсет килограма заедно с патроните и оптическия мерник. Произведена в Тенеси. Втора ръка струваше колкото запазен седан. Изритах оптическия мерник от стойката му, тъй като нямах време за друго, и побързах да се измъкна в коридора.

 

 

Архитектурните планове казваха, че трябва да измина десет метра наляво, да завия и да измина още седем надясно. След което отново наляво, за да стигна до нещо като триъгълно антре пред самата спалня. Във въпросните планове то вероятно беше наречено ниша. Вратата на спалнята гледаше към коридора.

Продължавах да държа браунинга в лявата си ръка, а глока в дясната. Приличах на някакъв каубой от старите черно-бели филми. Никога не съм вярвал на каубойските истории, особено на способностите на онези здравеняци да стрелят едновременно вляво и вдясно. В това нямаше нищо добро. Беше по-разумно да се концентрирам върху глока, сякаш той е единственото оръжие в ръцете ми. А ако в същото време браунингът засвятка и затрещи, без синхрон и без прицел — още по-добре.

Направих първия завой. Пред очите ми се появи кръглият прозорец. Но до него имаше още доста път. Вече започвах да ставам по-добър в преценката на мащабите. Държах глока насочен в близкия ъгъл на антрето на височина около метър и четирийсет, или някъде в гърдите на Кот. В този момент се намирах на около осем метра от вратата, а 9-милиметровият куршум тип „Парабелум“ е един изключително бърз куршум. Ако Кот излезеше навън, той щеше да бъде мъртъв след 1/80 част от секундата. Плюс моето време за реакция. Което щеше да бъде изключително кратко. В това бях стопроцентово сигурен.

Но Кот не излезе. Стигнах до антрето. Вратата на спалнята беше затворена. Три метра висока, с рамката — три и трийсет. С топка на бравата на височината на ребрата ми.

Долових женски глас зад нея.

Който не изричаше думи. Нито пък крещеше или стенеше. По-скоро пъшкаше задавено. Жената искаше да направи нещо или да достигне до нещо. Но не можеше. Всъщност искаше не е точната дума. Не беше гневна, а отчаяна. Тоест трябваше да направи нещо или да достигне до нещо.

Но не можеше.

Отстъпих крачка назад и подвикнах:

— Бенет? Още ли си долу?

Не получих отговор.

В спалнята настъпи внезапна тишина.

Изместих се встрани, предвиждайки и изстрел през вратата.

Но той не дойде.

Как да ги накараме да излязат навън? Никой не знае. Защото никой не го е правил. Нормално беше да залепя гръб за стената и от там да протегна ръка към бравата. Но вратите на Джоуи бяха твърде широки за подобни упражнения. По тази причина и аз, също като дребния човек, се стрелнах напред, завъртях топката, изритах вратата и едновременно с това отскочих назад и се прицелих.

Куршумът улучи Кот право в челото. Но не него, а отражението му в някакво огледало. Трясъкът на изстрела се сля с дрънченето на счупени стъкла, после светът отново утихна.

— Какво стана с предложението всеки да си върви по пътя? — прозвуча гласът на Кот.

Не бях го чувал цели шестнайсет години, но бях сигурен, че е неговият. Провлаченият говор на Арканзас, киселият тон на обиден човек.

— Ти не ми отговори — отвърнах.

— Нямаше смисъл да ти отговарям.

— Кой е в спалнята при теб?

— Ами виж сам.

Отново извиках на помощ архитектурните планове.

— Ти си на втория етаж на една много голяма къща — рекох. — А аз стоя пред единствената врата, през която можеш да излезеш. Току-що стрелях с пистолет насред Лондон. Това означава, че след пет минути тук ще се появят пет хиляди ченгета. Без храна можеш да оцелееш около три седмици. Но въпросът е какво ще правиш след това?

— Ченгетата няма да дойдат — отвърна той.

— Защо мислиш така?

— Бенет ще им каже, че е стрелял някой от неговите хора.

— Какво знаеш за Бенет?

— Знам много.

— Кой е в спалнята при теб?

— Ако не беше счупил огледалото, щях да ти покажа. Сега ще се наложи да влезеш.

Отстъпих крачка назад и извиках:

— Бенет? Още ли си долу?

Мълчание.

— Найс? Там ли си?

Никакъв отговор.

Направих обратна крачка към вратата.

— Предполагам, си разбрал, че Джоуи вече не е между нас — рекох. — Знаеш, че неговите момчета си плюха на петите. Така че аз мога да стоя тук колкото си пожелая. Дори ченгетата да не се появят, ти пак ще умреш от глад.

— Което означава, че пак ще изцапаш ръцете си с невинна кръв. Защото аз не съм сам тук. Ти вече го знаеш, нали?

После промърмори нещо от сорта „Кажи му, хлапе“. Женският глас прозвуча отново. Все така неясен, но този път не чух предишното задавено пъшкане, а приглушен писък. Жената имаше превръзка на устата, което означаваше, че е и вързана.

Разнесе се нов писък.

— Това трябва да ме впечатли, така ли? — подхвърлих.

— Надявам се — отвърна Кот.

— Да не ме мислиш за социален работник?

Писъкът прозвуча за трети път. Висок и продължителен, заглушен от превръзката. После премина в отчаян стон, изпълнен с болка и унижение.

— Трябва да ти призная, че самият аз съм доста впечатлен — рече Кот.

Според архитектурните планове стаята беше десет на десет, с баня вляво и вграден гардероб вдясно. Стоях на абсолютно същото място, което заемах преди малко. Гледах в огледалото, което не отразяваше нищо, тъй като се беше превърнало в грубо парче шперплат. Там бях зърнал Кот, преди да пръсна стъклото. Ъгълът беше доста малък, но това важеше и за него. Трябваше да бъдат еднакви, както пишеше в гимназиалните учебници по физика. Основно положение в оптиката. Горната част на леглото би трябвало да е съвсем близо до мен, от другата страна на стената. А леглото е логичното място за една овързана като пашкул жена. Което от своя страна означаваше, че Кот е седнал в долната му част, близо до краката. Всичко това имаше смисъл, докато не проверих ъглите още веднъж. Оказа се, че долният край на леглото би го поставил в непосредствена близост до мен. Нелогично. Лишено от смисъл. Невъзможно. После си напомних, че леглото на Джоуи е дълго поне три метра, и смисълът се върна.

Направих крачка напред. Не знаех нищо за вътрешното разположение или за някакви допълнителни конструкции. В замяна на това имах очи и памет. Те ми помогнаха да пресметна, че всички панти на врати, които бях виждал през живота си, представляват тръбички с дължина около сантиметър и половина. Преизчислено към вратите на Джоуи, това означаваше панти с размер малко под два и половина. А предназначението на пантата е да измъкне вратата от рамката, за да може да се отвори. Простата аритметика сочеше, че пролуката между вратата и рамката откъм страната на пантите трябва да е максимално широка, когато тя е отворена под ъгъл от деветдесет градуса. Или два сантиметра и половина в къщата на Джоуи. Но тази врата не беше отворена под ъгъл от деветдесет градуса, а много по-малко — около трийсет и няколко. Което означаваше, че пролуката е не по-голяма от девет милиметра. Но в най-дебелата си част деветмилиметровият парабелум е точно девет милиметра.