Лий Чайлд
Нещо лично (28)

28

Обърнах се да погледна, но нямаше как да задържа очите си по-дълго, за да се уверя. Може би дишаше, но много слабо.

— Ричър, направи нещо!

— Да не съм доктор! — ядосах се аз.

— Трябва да потърсим болница!

— Болниците са вкарали номерата на полицията в списъка за бързо набиране.

— Може да зарежем буса пред входа и да избягаме.

Продължих да въртя волана, без да имам идея къде отивам. На кръстовищата избирах най-лесната посока — тази, за която не трябваше да се престроявам. Улиците бяха безкрайно дълги, но никога прави. Предполагах, че се движим на север и се отдалечаваме от реката. Ромфорд трябваше да е някъде вдясно. Минавахме покрай най-различни места. Имаше безименни заведения за печени пилета, дюнери, пица, хамбургери. Застрахователни кантори от всякакъв вид, магазини за телефони и за килими. Но не и болници. Ако онзи отзад беше спрял да диша, значи беше мъртъв от няколко минути.

Отбих на правоъгълник с неравен асфалт, притиснат между две дълги редици гаражи. Пространството между тях беше празно, ако не се броеше един стар ръждясал велосипед. Хора не се виждаха, магазини — също. Спрях, поставих скоростния лост в неутрално положение и се обърнах.

Гледах известно време. Чаках. Мъжът не дишаше. Другият ме наблюдаваше. Долната част на лицето му беше покрита с червена маска. Горната беше бледа. Сега вече бях сигурен, че е бял. Носът му беше лошо счупен. Очите му бяха широко отворени.

— Ще дойда отзад и ще отворя. Опиташ ли нещо, което не ми харесва, ще се присъединиш към партньора си — предупредих го аз.

Той не отговори.

— Ясно ли е? — попитах.

— Да.

В ъгълчетата на устата му се появиха капки кръв. Слязох и застанах до задната врата. Кейси Найс направи същото от другата страна. Натиснах дръжката и отворих вратата. Онзи, който все още дишаше, лежеше в лявата част. Другият лежеше вдясно. Протегнах ръка и зачаках да видя какво ще стане. Никаква реакция. Хванах китката му и потърсих пулс.

Нямаше.

Наведох се надясно, застанах на колене и опрях пръсти под брадичката му. Оставих ги там доста време, за всеки случай. Очите ми шареха из вътрешността. Чаках. Мъжът имаше двоен пиърсинг на ухото. И малка татуировка на врата, подаваща се над яката. Приличаше на листо, въртящо се на вятъра.

Той беше мъртъв.

— Трябва да го претърсим — рекох. — Както и другия. После направих крачка встрани, защото реших да се заема с живия.

— Не мога да го направя — каза тя.

— Кое?

— Да претърсвам мъртвец.

— Защо?

— Защото е гадно.

— Искаш ли да се сменим?

— Не можеш ли да претърсиш и двамата?

— Мога.

И го направих. В джобовете на живия имаше подозрително малко неща. А самите те бяха малко подозрителни. Когато приключих с джобовете му, вече бях убеден, че не е ченге. Първо, защото имаше прекалено много пари в брой. Стотици, а може би и хиляди британски лири, навити на мазно руло. Ченгетата са държавни служители. Това не ги прави бедняци, но обикновено живеят с малък бюджет, купуват неща на изплащане и използват кредитните си карти до лимита. Второ, нямаше никакви средства за комуникация. Нищо. Нито телефон, нито радиостанция. Което беше немислимо за ченге по време на дежурство.

Задържах парите и подадох калъфа за лични документи на Найс.

— Провери ги.

След това се заех с покойника. Открих същото — голяма пачка и калъф за лични документи. Задържах парите и подадох калъфа на Найс. Първият вече беше на парчета в ръцете й.

— Предполагам, че си прав — рече тя. — Това нещо е менте. Найлонът е нарочно издраскан и пожълтен с маркер. Служебната карта е направена на Уърд, а значката е принтирана от някоя снимка с ниска резолюция, открита в интернет.

Обърнах се да погледна татуировката на мъртвия. Може би не беше летящо листо. Защо му е летящо листо на як мъжага? И изобщо листо? То би подхождало на някой природозащитник, но той категорично не беше такъв.

Значи се занимаваше с нещо друго.

— Гледай сега — казах.

Наведох се, развързах вратовръзката му и я издърпах изпод яката. После рязко дръпнах от двете страни предницата на ризата му и тя се разтвори до четвъртото копче. Разголих гърдите му, както беше модерно едно време по дискотеките.

Татуировката не беше листо, а завъртулка върху горния ляв край на главната буква, с която започваше някакво име от три думи. Изписани високо на гърдите — там, където една жена би си сложила огърлица. Момчетата от Ромфорд.

— Предпазна мярка, в случай че ги закопчаят — поясних аз. — Благодарение на нея никой не ги закача.

Затръшнах вратата и вдигнах дръжката нагоре. Заключено.

Кейси Найс мълчеше.

— Какво? — погледнах я аз.

— Рискът беше прекалено голям — каза тя. — Ами ако беше сгрешил?

— Направи ми впечатление как хората избягват да ни гледат. Знаели са за какво става въпрос. И може би са свикнали. Може би в подобни квартали тези черни бусове означават само едно. Може би именно по този начин изчезват хора и не ги виждат повече.

Тя не каза нищо.

— Освен това бяха само двама — продължих аз. — Ако някой ни преследва като двойка анонимни чужди агенти, то това ще е Специалният отдел, който трябва да оправдава огромния си бюджет. А тези момчета обичат драмата и със сигурност щяха да повикат три-четири екипа от Отряда за бързо реагиране със сълзотворен газ. Щяхме да сме двама срещу петдесет, като в бойна зона. Нещата отдавна не са като по филмите. Тези момчета не обикалят града, облечени в шлифери.

— Кога се усъмни?

— Би трябвало да използват някой безличен седан и да се представят като агенти на МИ5. От тях човек може да очаква всякакви номера.

Качихме се обратно в кабината и аз се наведох да отворя жабката. Вътре имаше два мобилни телефона, и двата за еднократна употреба. Бяха чисто нови, все още в кутийките си. Абсолютно непроследими, ако бяха платени в брой. А тези със сигурност бяха такива. Доста усърдни предпазни мерки. Беше ясно, че ромфордските момчета са се захванали с трудна задача. Всяка операция носи своите рискове. Включително прибирането на двама нищо неподозиращи чужденци пред вратата на евтиния им хотел. Би могло да се случи всичко. Например точно като ни атакуват, покрай нас да мине някое неподкупно ченге. Оттук и отсъствието на ножове и пищови, а също така и на регистрирани телефони. Ако прокурорът няма за какво да се залови, не ти повдига обвинения.

Напуснах площадката с неравния асфалт и отново излязох на пътя.

 

 

Изминахме километър и половина на юг и завихме на изток към Ромфорд. И аз като повечето хора не обичам да оставам длъжен. Но за целта ми трябваше трибуна, за да направя изявление. Исках бусът да бъде открит след ден-два, исках да видя кой го открива от безопасно разстояние. Започнахме да обикаляме, за да открием подходящо място. Спряхме се на паркинг с напукана бетонна настилка зад един супермаркет. Другият му край опираше в гърба на някакъв хотел, разположен в две стари къщи на калкан. С много прозорци. Кейси Найс потърси карта на района в Гугъл и локацията се оказа задоволителна. Хотелът се намираше на едно голямо шосе, пресичащо града от север на юг, с отбивки както в източна, така и в западна посока.

— Със сигурност ще имат свой човек там — обяви тя. — Както в таксиметровата компания. Най-вероятно срещу отстъпка в цената на принудителната охрана. Може би отстъпката е сериозна, защото онзи, който ни откара до Уолъс Корт, им е звъннал веднага.

— Уолъс Корт е в обхвата на техния радар — кимнах аз. — Но това място не е. Те са сигурни, че вече са ни пипнали. Ще тръгнат отново да ни търсят чак когато открият буса. Което означава, че засега сме окей.

Направихме още един кръг и спряхме на стотина метра преди входа на паркинга. Предложих на Кейси Найс да ме чака на ъгъла.

— На паркинга може би има камера — рече тя.

— Ще си наведа главата надолу — отвърнах.

— Няма да е достатъчно. Хора като теб се запомнят лесно.

— Ще сме напуснали страната още преди да са прегледали видеозаписите.

Вместо отговор тя слезе от колата и започна да се отдалечава. Помнех какво сме докосвали и се заех с бърсане. Използвах вратовръзката на покойника. Външните дръжки, вътрешните дръжки, кормилото, скоростния лост, коланите, регулаторите на седалките, жабката. Хвърлих вратовръзката в канавката, смъкнах якето от раменете си и издърпах ръкавите надолу, за да покрият пръстите ми. Насочих буса към едно от свободните места в близост до товарната рампа на супера. Там изключих двигателя, извадих ключа и натиснах бутона за дистанционно заключване. След това си тръгнах с наведена глава, заковал очи в бетона под краката си.

Найс ме чакаше на ъгъла. Изминахме една пресечка, завихме и не след дълго се озовахме на широка улица с четири платна, значително по-оживена от останалите. Автобуси, камиони и леки коли, наредени в плътни колони. Вратата на хотела се намираше точно там, където очаквахме. Преди трийсетина години фоайето със сигурност беше изглеждало свежо и чисто, но не и сега. Поискахме стая откъм паркинга с претекста, че тези откъм шосето са прекалено шумни. Обяснихме, че от авиокомпанията са ни загубили багажа, но очакваме всеки момент да го донесат. Платих с банкноти от пачката на покойника. Получихме голям месингов ключ и поехме нагоре по стълбите.

Стаята беше студена и малко влажна, но в замяна на това гледката беше отлична. Паркингът беше точно отдолу. Бусът се виждаше много добре, обърнат със задницата към нас. Кейси Найс седна на леглото, а аз придърпах стола на тоалетката, която беше далече от прозореца. Не исках някой да вдигне глава и да види две бледи физиономии, залепени за стъклото. Винаги е по-добре да стоиш по-навътре, в сумрака на стаята. Като Джон Кот в Париж, проснат върху масата в трапезарията.

После зачакахме. Както го бях правил много пъти. Чакането беше съществена част от работата на силите на реда, а и от живота в армията като цяло. Дълги периоди на еднообразие и от време на време нещо по-вълнуващо. Аз бях добър в чакането. Оказа се, че и Кейси Найс си я бива. Най-вече защото остана будна след предишната безсънна нощ. Седеше кротко, без да напряга поглед, но и без да го отмества от наблюдаваното място.

В един момент отиде до банята и аз се запитах дали не е заради хапчетата, но не казах нищо.

След което тя зададе неизбежния въпрос.

— Зле ли се чувстваш заради човека?

— Кой човек?

— Който умря.

— Искаш да кажеш онзи, когото хладнокръвно убих?

— Да. Не се ли чувстваш зле?

— Не.

— Наистина ли?

— А ти?

— Малко.

— Защо? Дори не си го докоснала.

— Въпреки това.

— Имал е избор — казах. — Да прекарва дните си, помагайки на възрастни жени да пресичат улицата, да отиде доброволец в библиотеката. Предполагам, че някъде тук има обществена библиотека. Би могъл да набира средства за Африка или за други места, които се нуждаят от пари. Би могъл да върши много благородни неща. Но не го е направил. Умишлено не го е направил и е предпочел да изнудва хората за пари и да им причинява болка. И в крайна сметка отвори погрешната врата. Това, което го сполетя, е негов проблем, а не мой. Беше абсолютно безполезен. И прекалено глупав, за да живее.

— Глупостта не е престъпление. Но така или иначе, в тази страна няма смъртно наказание.

— Вече има.

Тя не отговори и отново настана мълчание. Навън постепенно се смрачаваше. На паркинга под нас се разля жълтеникавата светлина на живачна лампа. Беше окачена на висок стълб в средата и осветяваше задницата на черния бус сравнително добре. Шофьорите, които влизаха и излизаха от паркинга, само го поглеждаха и отместваха очи. Отначало си помислих, че знаят чий е и това ги притеснява. След което осъзнах, че причината е друга.

— Другият вика и блъска — рекох.

Което си беше моя грешка. Трябваше да го предупредя да не го прави. Или да взема мерки да не може да го прави. Но сега това променяше времевата ми рамка. Вече не можех да се радвам на цял ден ваканция. Разполагах с два часа, не повече. Въпреки че засега гражданите на Ромфорд не проявяваха желание да се правят на самаряни. Никой не си мръдна пръста за човека в буса без стъкла. Хората просто извръщаха глави и бързаха да се махнат от паркинга. Поредното доказателство, че тираните не могат да предизвикат нито обич, нито съчувствие.

— Гладна съм — обади се Кейси Найс.

— Наоколо храна колкото щеш — отвърнах. — Дюнери, печени пилета, пица, хамбургери, изобщо за каквото се сетиш. По всичко личи, че това е световната столица на бързото хранене.

— Да си вземем нещо?

— Яж, когато можеш, това е златното правило.

— Ти гладен ли си?

— Малко.

— Какво предпочиташ?

— Пица със сирене. По-малко вероятно е в нея да попаднат части от плъхове и гълъби. Или от кучета и котки.

— А за пиене?

— Нещо, което е правено във фабрика и е в запечатана опаковка. Все едно какво.

— Дали ще е безопасно за мен?

— Зависи какво ще си поръчаш.

— Имам предвид да се мотая из квартала.

— Тревожиш се да не те нападнат и оберат?

— Тревожа се да не бъда засечена от бандата.

— Те не ни търсят. Мислят, че са ни спипали.

— Има разлика между търсене и случайно засичане.

— Ако трябва да опишеш себе си с десетина думи, какви ще бъдат те?

— Физически или психологически?

— Представи си, че си на мястото на шофьора на таксито, който ни е издал.

— Не съм много сигурна.

— Млада жена със среден ръст, конска опашка, облечена с кафяво кожено яке. Това им е казал. Няма какво да направиш по отношение на пола и ръста, но можеш да махнеш конската опашка и якето. По този начин се превръщаш само в една двайсет и няколко годишна жена, облечена с джинси и тениска. Наоколо има поне сто хиляди такива. Ще си в пълна безопасност.

Тя протегна ръка и смъкна ластика, който пристягаше косата й. После разтърси глава и съблече якето. Хвърли го на леглото и се обърна да ме погледне.

Дали приличаше на Доминик Кол? И да, и не. Не, защото се доближаваше до скандинавския тип, докато Кол беше по-близо до средиземноморския. Кол имаше по-тъмна кожа, по-тъмна коса и по-тъмни очи. През седмиците, в които работехме заедно, жегата беше нетърпима, дори във Вашингтон. Кожата й стана още по-мургава, набита с прах. Обикновено носеше шорти и тениска. Именно тениската на Найс ми напомни за нея. Тази на Кол беше масленозелена, докато Найс носеше бяла. Но стегнатите тела под тънките дрехи бяха на еднакво здрави млади жени в страхотна форма. Стройни, гъвкави и енергични тела. Отвътре нещата бяха по-различни. Найс беше стеснителна, докато Кол беше дръзка и напълно сигурна в качествата си. Забележително самоуверена, абсолютно решена да победи.

Но това не я беше спасило.

— И си отваряй очите — казах аз.

— След десет минути съм тук — отвърна Найс.

Стъпките й заглъхнаха по коридора. За миг се отдръпнах от прозореца и пъхнах ръка в джоба на якето й.

В оранжевото шишенце бяха останали само три хапчета.