Лий Чайлд
Нещо лично (36)

36

Стиснах глока в джоба си. Задната част на мозъка ми започна да докладва на предната: Седемнайсет патрона в пълнителя плюс един в цевта, минус два изстреляни в автосервиза прави шестнайсет. Предната му част пък ме прилепи към витрината на някаква агенция за недвижими имоти с оглед да намали уязвимостта ми от 360 на 180 градуса, но преди всичко ми крещеше: Доминик Кол!

Поех си дълбоко дъх и огледах улицата в двете посоки. Нямаше и следа от пътен полицай. Иначе изчезването на Найс щеше да е логично. Би потеглила в мига, в който зърне фуражката му. Дигиталната информация в паметта на охранителна камера може да се изтрие с един бутон, но не е толкова просто, когато става въпрос за човешка памет, регистрирала по едно и също време лицето на Найс и номера на шкодата. И по-сложни схеми са се разплитали заради още по-дребни неща. Но наоколо нямаше пътен полицай с бележник в ръка.

Нито пък имаше зяпачи, които да гледат опулено опразненото място, където се е разиграл екшънът. А и Найс не би слязла от колата за нищо на света — нито заради ромфордските момчета, нито заради сърбите или заради когото и да било. Беше заключила вратите и имаше зареден пистолет в джоба си. Също с шестнайсет патрона като моя. Улицата далеч не беше тиха, но оживлението по нея беше в рамките на нормалното. Нищо не сочеше за някакъв по-сериозен инцидент.

Отлепих гръб от витрината на агенцията и притичах странично към близкия вход, за да намаля уязвимостта си с още деветдесет градуса. Улицата беше еднопосочна и по нея от дясно на ляво преминаваха малки коли, черни таксита, някой и друг по-голям седан, микробуси за доставки. Никой от шофьорите не поглеждаше встрани, никой от седналите до тях пътници не разглеждаше лицата на минувачите. Тоест никой не търсеше мен. Направих крачка напред и погледнах към ъглите. И там не ме дебнеше никой.

Тя знае какво е подписала. Освен това е по-твърда, отколкото изглежда.

Хванаха я, обезобразиха я и я убиха. Трябваше да отида аз, а не да изпращам нея.

Май пак се връщам назад, в миналото. Това няма да се случи отново.

Напуснах убежището на входа и тръгнах срещу потока от коли. И по двата тротоара се виждаха забързани хора с евтини костюми, тънки шлифери и полусгънати чадъри в ръце. За всеки случай, както го правят британците. Без куфарчета, без пазарски чанти и раници, без никакви подозрителни движения или поведение. Край тротоарите нямаше черни бусове с работещи двигатели и яки момчета в тях, нито пък полицейски коли.

Измъкнах телефона на Скаранджело, намерих номера на Найс и натиснах бутона. Настъпи продължителна пауза, запълнена с шипяща тишина. Може би телефонът търсеше достъп до мрежа, може би чакаше протокол за криптиране. После в ухото ми звънна меката и ясна американска камбанка — в сърцето на Лондон! След нея прозвуча втора, трета.

Никакъв отговор. Прекъснах връзката на шестото позвъняване. Надявай се на най-доброто, подготви се за най-лошото. Може би шофира и не може да се обади. Може би в момента обикаля квартала, защото нещо на улицата я е изплашило. Нещо съвсем невинно в крайна сметка. Наляво, пак наляво и се стигаше до магазина на ъгъла. Може би ще ме види на тротоара и ще отбие да ме вземе.

Наблюдавах пряката с цялото внимание, на което бях способен. Тя не се появи.

Или още по-лошо: телефонът й е в ръцете на други, които виждат името ми на дисплея и в главите им се появява нова идея — да убият с един куршум два заека. Тоест да минат и да ме приберат. Още сега, на момента. Две в едно. Планът е съвсем импровизиран. Да вляза в капан, в който сиренцето е Кейси Найс. Или може би ще ми устроят засада.

Дълго гледах дисплея. Никой не ми се обади.

Подготви се за най-лошото. Единственият друг записан номер беше на О’Дей. Ще следят всяка наша стъпка с помощта на джипиес в телефоните ни. Той би могъл да ме заведе при нея. Буквално стъпка по стъпка. Поне докато не решат да изхвърлят телефона й. Набрах номера. В мембраната отново се възцари шипящата тишина.

После изключих, тъй като шкодата изскочи иззад ъгъла.

 

 

Шофираше Найс, но не беше сама. На седалката зад нея забелязах мъжка фигура — масивна и някак нематериална в мрака, наклонена на една страна, сякаш надничаше над рамото й. Колата наближи още малко и аз го разпознах. Мъж между четирийсет и четирийсет и пет, леко загорял, с къса руса коса и безизразно квадратно лице, облечен с пуловер и късо брезентово яке. Сигурно беше с джинси и ботуши от набук — като онези, които се произвеждат за британските бойци в пустинята.

Това беше уелсецът Бенет с невъзможно за произнасяне малко име, когото бях видял за последен път малко преди да изчезне от Париж. Агентът на МИ6 или нещо такова. А може би нещо съвсем различно. Доста съм подвижен, беше казал с напевния си глас той.

Шкодата рязко свърна към тротоара и закова пред мен. Найс и Бенет извърнаха лица да ме погледнат. В леко разширените им очи се четеше молба, по-отчетлива в очите на Найс. Сякаш искаше да ми каже: „Преструвай се, че всичко това е нормално“.

Седнах на седалката до нея, прибрах краката си и затръшнах вратата. Екологичната торбичка покри коленете ми. Найс подаде газ, завъртя волана и потегли.

— Господинът се казва Бенет — информира ме тя.

— Помня го — кимнах.

— Вече сме се виждали — каза Бенет, но на нея, не на мен. — В Париж, където вятърът му спаси задника.

— Значи вече признаваш, че си бил там? — подхвърлих аз.

— Не и писмено.

— Защо ми отвлече шофьорката? Започнах да се тревожа.

— На две преки оттук има кола на пътна полиция. Вече използват подвижни видеокамери. Прецених, че ще е по-добре да избегнете допълнителните усложнения.

— Какво искаш?

— Като за начало да спрете. Където ви е удобно. Ще потеглим в момента, в който видим нещо обезпокоително.

Найс намали и започна да търси място. Онова, което избра, се оказа част от автобусна спирка. Тоест абсолютно забранено, но на Бенет това не му направи впечатление.

— Какво искаш? — повторих въпроса си аз.

— Да се повозя ден-два.

— С нас?

— Очевидно.

— Защо?

— В момента съм нещо като координатор. Което според мен означава, че трябва да държа под око останалите трийсет и шест агенти под прикритие в Лондон и да се лепна за онези, които са стигнали най-далече.

— Ние не сме от тях.

— Никой не е. Съжалявам да го кажа. Но вие поне се забавлявате.

— Досега не съм забелязал подобно нещо.

— Но имате известен успех.

— Така ли?

— Не бъди толкова скромен.

— Случайно да носиш микрофон?

— Искаш ли да ме претърсиш?

— Аз искам — подхвърли през рамо Найс. — Ако се наложи. Такива са правилата.

— И това го казва неофициално действащ агент, който оперира на съюзническа територия, с две съвсем пресни убийства на главата?

— И за двете можеш да се обърнеш към мен — намесих се аз.

— Нереално е — поклати глава Бенет. — Как ще обясниш случката в Уърмуд Скръбс? Ти си се справил с всички сам? Не мисля така. Трябваше да преместите телата. Те ясно показват какво се е случило. Според мен кълцането със стъклото си е изцяло дело на госпожица Найс. Но съм съгласен, че за вчерашния случай със смачканата трахея си отговорен ти. На това му се вика съвместни действия.

— Какво искаш? — попитах за трети път аз.

— Спокойно — отвърна той. — Ние не разследваме УНО.

— Което значи? — попита Кейси Найс.

— Убийства на отрепки. Не проявяваме особен интерес към тях, но други проявяват. Това е проблемът. Сериозен проблем, тъй като в момента две банди ви дишат във врата.

— Какво означава, че не проявявате особен интерес?

— Ние ли? Ще ги опишем, но няма да предприемем нищо повече.

— Черно на бяло?

— Боя се, че това е неизбежно.

— В такъв случай изобщо не сме били там.

— Къде? — попита Бенет.

— Където и да е — отвърнах аз.

— Но технологиите сочат друго. Следим ви къде ходите, а джипиесът е чудесно средство. Как иначе щях да ви открия? Паркирали сте крадена кола на километри от местопрестъплението и аз ви засичам случайно?

— Телефоните ни са кодирани — отвърнах аз.

— О, моля те — усмихна се той.

— За какво ме молиш?

— Ами помисли си защо избрахте нас. Защо нас, а не германците? Какво сме сложили на масата?

— ПЦК — промърморих аз. — Правителствената централа по комуникации.

— Нашият еквивалент на вашата АНС — кимна Бенет. — Която обаче е толкова по-добра, че чак ни е малко неудобно. Вие имате нужда от нас.

— Значи подслушвате, а?

— Не, просто улесняваме нещата. Обобщаваме информацията и я предаваме където трябва. Разбира се, понякога правим и технически тестове за качеството на сигнала.

— Линиите на ЦРУ със сигурност са непробиваеми.

— ЦРУ си мисли така.

— Разбили сте кодовете им?

— По-скоро им ги продадохме. Не пряко, разбира се. Все пак става въпрос за сериозно ужилване.

— Според мен нямате право да действате така — каза Найс.

— Беше отдавна.

— Значи сме направили услуга на обществото? — изгледах го аз. — Имам предвид това със сърбите.

— Понесоха загуби, но не сте ги унищожили. Все едно сте откъснали едно от пипалата на огромен октопод. Не че не сме ви благодарни. Да се бориш срещу седем пипала е по-лесно, отколкото срещу осем. Колкото и да е малка, разликата си е разлика.

— Но вие искате повече.

— В момента и двете банди са по петите ви. Което може би ни предлага известни възможности. По мое мнение в някои среди изобщо няма да се намръщят на още няколко трупа.

— В твоя компания?

— Само като наблюдател. Част от тези хора са британски граждани все пак. А както отбеляза госпожица Найс, правилата трябва да се спазват.

— Ще ни предложите ли помощ?

— Нуждаете ли се от такава?

— Поискахме списък с точни локации.

— Видяхме — кимна Бенет.

— Не получихме отговор.

— Локациите винаги са трудна работа. Особено напоследък. Трябваше да се погрижим за досието на Карел Либор, а от тази сутрин — и за това на сърбите. Ако те действително са в комбина с бандата от Ромфорд, би трябвало да скрият Кот и Карсън на две различни места, далече един от друг. Така е по-сигурно. А и логиката сочи, че ще използват отдалечени адреси. Терените около Лондон са предимно плоски и равни, в най-добрия случай леко пресечени. Не предлагат условия за достъп до самотни ферми, в които може би се крият двама от четиримата най-добри снайперисти на свободна практика в света.

— Въпреки това бих искал да имам списъка — настоях аз.

— Окей, ще го пуснем още днес. Сигурен съм, че О’Дей ще ти го препрати моментално.

— Значи вие залагате на отдалечени ферми? Без съседи?

— Не е задължително. Има и други възможности.

— Например?

— Те разполагат с много тайни квартири и с още повече къщи, които дават под наем. Много хора с удоволствие напускат града за седмица-две, а други просто им дължат пари и са готови на всичко за частично опрощение — включително и като дават подслон на някой непознат и го хранят три пъти дневно. И най-главното, мълчат си.

— Но вие сте на мнение, че колкото по-далече от любопитни очи, толкова по-добре?

— На пръв поглед наистина е така. Но в крайна сметка как ще ги прехвърлят на избраната позиция после? Те се досещат за плановете ни да блокираме центъра на града. По начина, по който вие действахте след Единайсети септември. Сигурен съм, че всеки голям град би го направил, но те не искат да се окажат извън периметъра, още повече когато трябва да минат през плътен полицейски кордон с голяма пушка. По тази причина смятам, че имат нагласата да проникнат час по-скоро. Може би вече са там.

— Ние регистрирахме няколкостотин подходящи локации около Уолъс Корт.

— Които ние вече сме претърсили основно. Но какво ще стане, ако се окажат на друго подходящо място, което сме пропуснали?

— Наистина ли имате план да блокирате цял Лондон?

— Естествено.

— Тогава защо не го прилагате?

— Защото продължаваме да сме оптимисти.

— Това е политическо говорене.

— Целта е да приключим операцията максимално бързо.

— И това ми прилича на политическо говорене.

— Политиците ни подписват чековете със заплатите.

— Тогава каква помощ можем да очакваме от вас?

— Ще ви покажем къде живее Малкия Джоуи. Нищо не става без негово участие. Вие ще можете да наблюдавате движението от и към дома му и вероятно ще можете да отгатнете какво се случва.

— Искаш да кажеш, че вие няма да направите същото?

— Досега засечените движения не показват никаква пряка връзка.

— Може би човекът не е Малкия Джоуи.

— Чарли Уайт е твърде стар и твърде велик, за да се заеме с подобно нещо. А Томи Милър и Били Томпсън са едва десетина години по-млади от него. Но така или иначе, шефовете отдавна са се превърнали в бюрократи. Като в повечето банди в днешно време. Данъчни стратегии, законни инвестиции, такива неща. Единственият, който върти бизнеса, е Малкия Джоуи Грийн. Повярвай ми, че дори само да сменят охраната или да изпращат храна и жени, всичко ще минава през алеята за автомобили на Малкия Джоуи.

— Но въпреки това вие не сте засекли нищо.

— Все още не.

— С колко време разполагаме, преди политиците да се паникьосат?

— С не много.

— Имат ли план Б?

— За мен ще бъде по-добре, ако нямат.

— Тоест сега ви помагаме ние?

— Помагаме си взаимно. Нали така трябва да бъде?

— Подслушвате ли горещата линия между Даунинг Стрийт и Овалния кабинет?

— Защо искаш да знаеш?

— От любопитство.

— По традиция не се занимаваме с тях.

— Добре е да го знам.

— Да вървим да ви намерим нов хотел — смени темата Бенет. — Все пак ви трябва време за почивка. Ще ви изпратя есемес, когато се подготвим за посещението в дома на Малкия Джоуи.

— Значи имаш и телефоните ни?

Той не каза нищо.

— Глупав въпрос — сам си отговорих аз.

 

 

Бенет седна на мястото на Найс и подкара на юг, към Бейзуотър Роуд, който очертаваше северната граница на Хайд Парк. От там зави на изток към Марбъл Арч, а след това отново на юг по Парк Лейн и навлезе в „Мейфеър“ — един достатъчно богат квартал, за да бъде неутрална територия. В него нямаше банди, поне от типа, който познавах. Минахме покрай хотелите „Гроувнър Хаус“ и „Дорчестър“ и спряхме пред „Хилтън“.

— Тук няма да ви търсят — каза той. — Ще решат, че след като сте прибрали парите, ще изберете по-лъскаво място. С някое по-тежко име като „Браунс“ или „Клариджис“, а може би „Риц“ или „Савой“.

— Откъде знаеш за парите, които сме прибрали? — попитах аз.

— От доклада на госпожица Найс до О’Дей.

— Който по една случайност сте подслушали по време на технически тест?

— Изборът е на случаен принцип. Чиста лотария, разигравана от компютър. Има нещо общо със средния брой смущения на сигнала.

— Трябва да изхвърлим телефоните си.

— Не можем — обади се Кейси Найс.

— Съгласен съм, не можете — кимна Бенет. — Длъжни сте да поддържате редовна връзка с О’Дей. Такава е уговорката му със Скаранджело. Край на операцията в момента, в който решите да преминете към радиомълчание. Всички се отказват от вас. Не напуснете ли страната в рамките на един час, започват да ви издирват като обикновени бегълци.

— Знаеш и за Скаранджело, така ли?

— Ще ти кажа нещо, което не е зле да запомниш: всичко, което достига до щата Мериленд, преди това минава през графство Глостършър. А също и онова, което излиза от там.

— Подозирам, че подслушвате целия свят.

— Горе-долу.

— В такъв случай кой финансира този заговор? Би трябвало да сте го разбрали.

— Не съвсем.

— И това ми било „А“ отборът?! Големите мозъци? Далеч по-добри от дръвниците в АНС?

— Обикновено се справяме прекрасно.

— Но не и този път. И ето защо решавате да стоварите всичко на наш гръб. Държите комуникацията ни с О’Дей да продължава, но само за да подслушвате. А целият риск си остава за нас.

— Е, не сме управлявали света с кадифени ръкавици.

— Уелсците са управлявали света?

— Британците. А ние сме британци. Точно толкова, колкото и шотландците, и англичаните.

Не казах нищо. Найс ми подаде кутиите с патрони и аз ги пъхнах в екологичната торбичка. После слязохме от колата и се насочихме към хотела.