Лий Чайлд
Нещо лично (31)

31

Отидохме. Закараха ни. Когато влязохме в офиса на таксиметровата компания, един мъж вече заобикаляше гишето да ни посрещне. Беше като двойник на онзи в заложната къща. Малко по-млад, по-изправен и по-набит, но също така мургав и небръснат. Вероятно братовчед. Или просто приятел от родното село. Той махна с ръка към една шкода седан, паркирана отпред. Това беше таксито. Настанихме се на задната седалка, а мъжът седна зад волана. Запали двигателя, натисна педала и потеглихме. Ключалките изщракаха, когато колата набра скорост.

Нямаше смисъл да питаме къде отиваме. Нямаше как да получим отговор. Мълчаливият шофьор беше част от театъра. Не че имаше значение. Знаехме къде отиваме. Не точно, но в общи линии. Беше ясно, че се движим на север. Не беше нужно да разберем предварително името на поредното село, превърнало се в лондонско предградие. Но не беше трудно да си го представим. Цялото или част от него. Важната част. Може би склад, разположен сред гол и пуст бизнес парк в самия край на града, може би някакъв преустроен хамбар на свободното пространство между тесните улички, а може би и действащ хамбар, но далече сред нивите, на един час път в северна посока. Вероятно ни предстоеше дълъг път. Шкодата беше с дизелов мотор. Личеше си по звука, който издаваше. Икономичен мотор. Наведох се да погледна арматурното табло. Резервоарът беше пълен.

Трафикът наоколо беше слаб, а гледката си оставаше все същата, типична за предградията. После в далечината изплува овална конструкция с полегати бетонни козирки. Футболен стадион. Значи бяхме стигнали чак до „Уембли“. Продължихме още на север. Малко по-късно се оказа, че няма да има дълго пътуване в провинцията. Описахме почти пълен кръг в обратна посока, а после отпред се появи табела с надпис Уърмуд Скръбс. Така се наричаше един прочут лондонски затвор, което ми даде ясна представа към какъв район сме се насочили.

Но не стигнахме чак до затвора. Улиците, по които минавахме, ставаха по-тъмни и по-мрачни, но все пак отбихме преди най-неприятната им част. Колата направи бърз ляв завой, после още един, промуши се през тясна порта във висока тухлена стена и влезе във вътрешността на голяма тухлена сграда, която преди сто години вероятно е била автобусно депо, а може би и фабрика — когато хората са произвеждали някаква продукция в големите градове, а не само шум и пари. В момента обаче беше автосервиз, обслужващ предимно таксита. Навсякъде се виждаха купища износени гуми, сиви и покрити с мръсотия. А колите наоколо много приличаха на шкодата, която използвахме. Очуканите седани бяха навсякъде. Един от тях беше кацнал на висок подемник, няколко други край него зееха със свалени ламарини. Трети бяха подложени на спешни ремонти, които очевидно бяха неразделна част от бизнеса с поръчваните по телефона таксита. Може да ни отнемат лиценза, беше казал мъжът в Баркинг. А на мен започна да ми става ясно, че това може да се случи и по други причини освен грешно направена поръчка.

Спряхме пред една празна работна клетка. Сякаш за да ни сменят маслото или да проверят геометрията на окачването. Отекващ в стените, грохотът на дизеловия мотор стана по-силен. Един мъж се появи от сенките зад нас и натисна някакъв голям зелен бутон. Ролетната врата на клетката започна да се спуска шумно. Дневната светлина постепенно изчезна. Едва тогава забелязахме монтираните високо по стените жълтеникави крушки.

Нашият шофьор изключи мотора, слезе от колата и отвори вратата на Кейси Найс. Това или беше израз на някаква старомодна балканска галантност, или човекът просто беше изгубил търпение. Аз слязох на собствен ход, прескочих разхвърляните инструменти и маркучи за помпане на гуми и се изправих на празното пространство зад колата. От офиса встрани излязоха още двама души и се присъединиха към онзи, който беше спуснал ролетката. Мъжете бяха от същия калъп — нито млади, нито стари, мургави и небръснати, добре сложени, мълчаливи и намръщени. Наоколо не се виждаха работещи монтьори. Никакви хора с гаечни ключове и оплескани с масло гащеризони. Вероятно бяха временно отпратени поради секретната същност на предстоящата сделка.

Единият от онези, които се появиха от офиса, явно беше шефът. Той ни огледа от горе до долу и каза:

— Трябва да знаем кои сте.

— Ние сме американци и искаме да си купим нещо от вас — отговори Кейси Найс.

— С какви пари разполагате? — попита той.

— О, имаме достатъчно.

— Май сте доста лековерни, след като сте дошли тук — отбеляза шефът. — Можем да ви вземем парите, без да ви дадем нищо.

— Ами опитайте.

— Скрити микрофони?

— Не.

— Как ще го докажете?

— Ако очаквате да сваля тениската си, няма да стане.

Шефът не отговори, но устата му се овлажни. Явно си представяше как Найс се съблича и идеята очевидно му хареса.

Реших, че е време да се намеся.

— Можете да погледнете паспортите ни и сами да прецените колко голяма е вероятността британските власти да използват чужденци за някакво дребно ужилване — рекох. — След това ще хвърлите един поглед и на парите, а ние — на стоката, която ни интересува. Така стоят нещата.

— Дали? — изгледа ме той.

— Да.

Погледите ни се срещнаха. Не отместих моя. За него това вероятно беше първото предизвикателство за деня, което да не може да преодолее. Втренченият поглед е лесна работа. Мога да го използвам цял ден без прекъсване. И без да мигна, ако се наложи. Понякога това е доста болезнено, но винаги е полезно. Номерът е да не ги гледаш право в очите, а на десетина метра зад тях, в нищото. Това поражда един особен стъклен ефект, който ги кара да се тревожат — най-вече относно въпроса какво се крие зад празния ти поглед.

— Окей — кимна шефът. — Покажете си паспортите.

Аз пръв му подадох моя. Със сини корици, съвсем нов, но несъмнено истински. Той го прелисти, опипа хартията и погледна снимката. А вероятно и данните, защото подхвърли:

— Не си роден в Америка.

— Технически е така — кимнах. — Но от юридическа и конституционна гледна точка децата на военнослужещите се смятат за родени в Америка.

— На военнослужещите?

— Сигурен съм, че още ни помните — рекох. — Нали дойдохме да ви сритаме задниците в Косово.

Шефът замълча за момент, после подхвърли:

— А сега си бодигард?

— Най-добре е да го повярваш — казах.

Върна ми паспорта. Изобщо не поиска паспорта на Кейси Найс. Един му беше достатъчен.

— Елате да поговорим в офиса — рече той.

Офисът се оказа полуавтономно пространство с размери пет на пет, заемащо господстващо положение над останалите. Със сигурност беше изграден преди десетилетия, когато поточните линии все още са били на мода. Стените бяха тухлени, покрити с гладка замазка и боядисани с обичайната блажна боя, граховозелена. Имаше прозорец с метална рамка, бюро под него, както и три кресла. Никакви шкафчета за оръжие, никакви кантонерки. Просто работно място, както се полагаше на шефа на автокъща, задръстена с десетгодишни коли.

— Моля, седнете — покани ни мъжът, изчака мълчаливия ни отказ и седна, за да ни даде пример.

Седнахме и ние.

— Какво по-точно ви интересува? — попита той.

— А вие какво ще ни предложите?

— Пистолет?

— Два. Искаме да сме въоръжени и двамата. Повечето хора не очакват това.

— Предпочитания?

— Всичко, което работи. И за което имате патрони.

— Разполагаме предимно с деветмилиметрови. В Европа те се намират най-лесно.

— Устройва ме.

— Харесваш ли глока?

— Това ли предлагате?

— Най-често срещаната стока. Глок седемнайсет, чисто нов. Два броя, напълно идентични.

— И по сто патрона за всеки.

Той замълча за момент, после кимна.

— Добре. Ще донеса цените.

След тези думи стана и напусна стаята. Вратата се затвори зад гърба му. А ключалката изщрака.