Лий Чайлд
Нещо лично (40)

40

С приближаването ни започнах да виждам нещата, които ми бяха познати от таксито. Онова, второто, което бях поръчал по правилния начин, по телефона. Бях минал по част от улиците, които бяха малко по-оживени, по-тесни и по-натоварени, отколкото би трябвало да е в предградията. Спомних си дори част от магазините. Килими, мобилни телефони, пилета, хамбургери, дюнери. И просторното зелено пространство отвъд тях, хубавата стара къща, безумния зид, който след толкова години продължаваше да отделя къщата от Лондон.

На входа дежуреше същият нисък и широкоплещест мъж с кевларената жилетка и картечния пистолет „Хеклер и Кох“. Бенет му кимна и той направи крачка към портата, за да ни отвори, но после ме забеляза, огледа ме и каза:

— Вие сте господинът с пътеводителя. С входната такса от шест пенса. Добре дошли отново, сър.

После ни отвори. Без проверка по радиостанцията, без писане на пропуски, без изисквания да види служебните ни значки. Просто кимна и намигна едва забележимо. Беше облечен с нещо като бойна униформа, но синя и с надписи Общинска полиция на няколко места, включително върху кевларената жилетка. Ненатрапчиви, избродирани с черен конец или щамповани с черно мастило като някакво корпоративно лого, което да ме убеди, че наистина е ченге. Бях сигурен, че е така, както и че Бенет не е ченге, но той също кимаше и намигаше в отговор и това изглеждаше напълно достатъчно за униформения с картечния пистолет.

В момента нещата са доста променливи.

Прекосихме алеята и паркирахме на чакъла в близост до входната врата, на няколко крачки от още един въоръжен полицай. Къщата представляваше голям правоъгълник, много по-дълъг, отколкото широк. Оставаше си такъв, въпреки че на някои места имаше разширения — нещо като пристройки, залепени за външните стени. Но те не се набиваха на очи. Издължената фасада приличаше на четири отделни кутии за обувки, поставени една до друга. Може би по времето на кралица Елизабет бе имало дефицит на дъбови трупи, достатъчно дълги, за да бъдат използвани като носещи греди. Вероятно защото баща й неотдавна бил създал Кралския флот. Били построени много кораби. Трябва да бяха изсекли цели дъбови гори.

Слязохме от колата. Бенет кимна на второто ченге и то му отвърна. После побърза да ни вкара в сградата, сякаш се срамуваше, че могат да го видят с нас. А може би се страхуваше, че Кот вече се е прицелил в мен, и не желаеше да бъде на открито в моя компания. Беше оцелял в Париж и положително не искаше да го свитнат в Лондон.

Вратата беше близо петстотингодишна, от монолитно дърво с железен обков, осеяна с гвоздеи колкото топки за голф. Вътре видях потъмняла от времето ламперия, почти черна, но старателно намазана с восък. Подът беше покрит с износени каменни плочи, които стигаха до огромно огнище, облицовано с варовик. Букови пейки и тапицирани столове, електрически крушки в железен свещник. Маслени портрети на мъже със строги лица, облечени в костюми от времето на Тюдорите. Последвахме Бенет по някакъв коридор вдясно и не след дълго се озовахме в реновирано помещение с бели стени и акустичен таван. Отвъд него имаше друго подобно, но с по-малки размери и голяма врата в дъното.

— Това е страничният вход — поясни Бенет. — Пред него ще бъде палатката на вашия президент. Предполагаме, че всички ще я използват за безопасен достъп до останалите помещения. Стаите имат естествено осветление, но са достатъчно големи за аранжиране на мебелите в средата, далече от прозорците. Единствените слаби точки са навън, където ще се провеждат импровизираните разходки и ще бъдат правени официалните снимки.

Поехме обратно по същия път, но се отбихме в един коридор вдясно доста преди преддверието. Този коридор беше покрит с проскърцващ паркет. Отведе ни до тясна стаичка, чието единствено предназначение беше да осигури достъп до широките френски прозорци и верандата пред тях.

— Това е сборният пункт за снимката — рече Бенет. — Влизат, подреждат се и се преброяват, за да проверят дали някой не е останал в тоалетната. След това излизат навън.

За миг си представих, че съм един от тях, и погледнах през прозореца. Намирахме се отдясно спрямо центъра на сградата. Верандата беше полукръгла от вътрешната страна, което означаваше, че ще излезем малко встрани от най-дълбоката й част. Това беше добре. Благодарение на извивката стъпалата към моравата бяха малко по-близо, позволявайки на по-ниските мъже да изминат по-кратко разстояние в сравнение с по-високите. Фотографите вероятно щяха да заемат позиция леко вдясно, което означаваше, че къщата ще бъде малко под ъгъл. Далеч по-добър фон от един сляп зид, напомнящ на затворническа снимка.

Сложих длан върху бравата, питайки се дали не се отнасям пренебрежително към тях, като си представям насилените им усмивки и престореното учудване от бързата смяна на скоростите. Може би объркването им щеше да е искрено. В палатката, през страничната врата с контролиран достъп, далече от прозорците — тези хора прекарваха голяма част от живота си под стриктно наблюдение. И изведнъж трябваше да се появят на открита веранда. А това си беше повод за смущение. Бавно излизат навън, спират на място с високо вдигнати глави и поглеждат към най-близкия си колега, не по-малко уплашен от тях. После пъчат гърди и се усмихват. Без да мърдат повече. Без да знаят какво ги дебне под високото синьо небе.

Не е същото, когато наоколо дебне снайперист.

Отворих вратата, излязох навън и застинах на място.

Въздухът в ранното утро беше студен и малко влажен. Подът на верандата беше покрит със сивкави каменни плочи, изтъркани от времето и изгладени от дъждовете. Изправих се точно в средата и се взрях право пред себе си. След известно време се обърнах леко наляво и се огледах. После се обърнах обратно и бавно закрачих към моравата. Спрях на сантиметри от нея и сключих ръце зад гърба си. Като състезател по скокове във вода, стъпил на ръба на дъската. С издут гръден кош и високо вдигната глава. Сякаш се готвех за групова снимка или ме бяха изправили пред наказателен взвод.

Широката морава се разстилаше чак до задната част на зида. Отвъд него бяха обраслата с шубраци ничия земя, предпазната мрежа и магистрала 25, която на това място имаше поне по четири ленти в двете посоки. Точно в този миг и на това място отхвърлих предположението на Бенет за магистралата. Нямаше как да се осъществи доставка в последния момент, нямаше подходящо място затова. Трафикът беше едновременно бърз, натоварен и тежък. Тежък в буквалния смисъл. Някои камиони бяха наистина огромни, а каращите с висока скорост се движеха точно по най-близката лента, наподобяващи огромни, свистящи във въздуха тояги. Дори най-отдалечените от асфалта дървета се превиваха и тресяха от въздушната струя. Всеки спрял на банкета микробус би се тресял не по-малко от тях, а стрелецът върху специалната платформа в товарния отсек щеше да се чувства не по-малко зле. Тя неизбежно щеше да се клати и друса почти непрекъснато, на непредвидими интервали. От там разстоянието до мишената щеше да е около километър. Куршумът, изстрелян при тези условия, най-вероятно изобщо нямаше да улучи къщата. Крайно неподходящо място. Отхвърлих го без никакви колебания.

А беше ли възможно двама души да изскочат от спрелия на банкета микробус и да тръгнат напред?

Това би било лишено от смисъл. Между магистралата и къщата нямаше нито едно подходящо за стрелба място. Единствената възможност беше да опрат една стълба в зида и да се прицелят над него. Акт, който със сигурност щеше да бъде осуетен, най-вероятно от отряд ниски и широкоплещести мъже с кевларени жилетки.

Тоест право напред всичко беше безопасно.

Фактът, че имението беше с формата на парче пица, беше плюс. Значи улиците отвъд оградата не бяха успоредни на парцела. Те се отдалечаваха от нас под широк ъгъл — едната надясно, а другата наляво. Като перките на вентилатор. На пръв поглед това беше добре. Колкото по-голямо беше разстоянието до къщата, толкова по-отстрани трябваше да се цели стрелецът. От една точка нататък някои сгради можеха да бъдат тотално елиминирани. Няма снайперист, който да увисне от прозореца и да се прицели с почти успоредна на стъклото пушка.

Но при по-внимателно взиране това разположение на улиците вече не изглеждаше толкова добро. Така верандата се виждаше не само от предните, а и от страничните прозорци на цели редици от къщи. Винаги е така — едно печелиш, друго губиш. Проверих всичко, което бях в състояние да видя на разстояние до хиляда и петстотин метра — първо на север, а след това и на юг. Това бяха хиляди и хиляди прозорци, в част от които се отразяваха лъчите на изгряващото слънце. Трептящите розови петна подскачаха от една улица на друга. Сякаш целият квартал е бил построен от древни астрономи за празниците на Слънцето.

В крайна сметка стигнах до заключението, че южната част е по-опасна от северната. Беше по-гъсто застроена и с по-високи сгради. Избрах една от тях, която се намираше на около хиляда и петстотин метра от Уолъс Корт. Висока и тясна, с червени тухлени стени и стръмен покрив, под който със сигурност имаше няколко тавански стаи. А може би не. Но една изместена керемида върши същата работа като отворения прозорец. Представих си Джон Кот проснат върху покрита с одеяло дъска, сложена напреки на подпокривните греди. Лицето му е осветено от дупката на отместената керемида, незабележима отвън, защото е нависоко и е една от многото липсващи керемиди. Миналата зима имаше доста виелици, беше казал с напевния си глас Бенет.

Представих си окото на Кот, немигащо и търпеливо зад телескопичния мерник. Трисантиметровият процеп в покрива му предоставя двайсетметров обхват в другия край. Представих си пръста му на спусъка, отпуснат, но готов за действие. Помръдва за миг, после отново се отпуска. Чух тихото изщракване, задействащо един прецизен механизъм, който на свой ред причинява мощна химическа експлозия. Тя дава началото на един дълъг, дълъг полет. Куршумът ще бъде във въздуха повече от три секунди. Широк сантиметър и нещо, колкото човешки палец. Ще лети по абсолютно права линия, като ракета, подвластен единствено на гравитацията, височината, температурата, влажността, вятъра и заоблената форма на земята. Заковал поглед в далечната къща, аз отброих три дълги секунди и се опитах да си представя полета на куршума. Сякаш усещах как приближава, насочен право в главата ми. Като малка точица, която бързо се уголемява.

Хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три. Край на играта.

След което изведнъж ми просветна.

Повече от три секунди във въздуха.