Лий Чайлд
Нещо лично (46)

46

Бях принуден да се придържам към две важни предположения. Първото от тях беше, че дребното старче в ролс-ройса се мисли за нещо като творец. Може би професионален шофьор в продължение на десетилетия, старо куче, което умее да се нагажда към всякакви обстоятелства, независимо дали става въпрос за бързо измъкване след банков обир или за ролята на безмълвен като паметник верен служител, обслужващ големия бос. Но при всички случаи човек, който охотно задоволява приумиците на своя господар, особено прецизен при изпълнението на специалните задачи. По тази причина очаквах, че той ще докосне газта в момента, в който портата се отвори до определена позиция — достатъчно широка, за да пропусне лимузината на сантиметри от стената, — но едновременно с това бързо, плавно и величествено, както се полага на един ролс-ройс. Сякаш техническата му сръчност бе израз на почит и преклонение пред хронологическата прецизност, на която държеше шефът му.

Всичко това предполагаше, че аз трябва да отгатна кога точно ще докосне педала, за да натисна своя три секунди по-рано, тъй като все още бях на улицата и имах разстояние за преодоляване. Не можех да си позволя нито да го измина прекалено рано, нито да се забавя. Избрах нещо средно между двете, както би постъпил всеки шофьор на такси, който прави едно-две рутинни движения, преди да оцени реалната обстановка. Записва си нещо или просто прибира писалката си. Ролс-ройсът се раздвижи в момента, в който портата се отвори на около две трети. Плавно и бавно, резултат на скромно и безшумно ускорение, сякаш шофьорът беше решил да напусне алеята и да поеме по улицата с едно равномерно натискане на газта.

Наблюдавах скоростта на движение на портата и скоростта на лимузината, отчитайки широчината на тротоара и разстоянието, което ми оставаше да преодолея. Оставих на малкия си мозък да вземе бързото и точно решение кога да се раздвижа и натиснах газта в мига, в който го получих. Старият и мръсен форд подскочи и полетя напред. Измина двайсетина метра, преди да натисна спирачката. Шофьорът на ролс-ройса стори същото и величествената му предна решетка закова точно където исках — на шейсет сантиметра от вратата на Кейси Найс. Придружаващият автомобил спря на още толкова от задната броня на лимузината.

Следващата част от секундата принадлежеше изцяло на Кейси Найс, която изскочи навън и се стрелна наляво, стиснала пистолета си с две ръце като федерален агент, какъвто всъщност беше. Аз заобиколих предницата от другата страна, също с изваден пистолет, и се стрелнах надясно, откъм страната на охраната. Целта ми бяха двете успоредно разположени дръжки, които блестяха точно в средата на лимузината. Мястото им позволяваше да бъдат дръпнати с едно и също движение, което щеше да доведе до отварянето на вратите.

Второто ми важно предположение беше свързано с факта, че вратите на повечето съвременни автомобили се заключват автоматично, но само когато достигнат предварително определена скорост, която със сигурност не беше достигната. Все още не.

Хванах глока между палеца и показалеца си и сграбчих дръжките.

После дръпнах.

Вратите се отвориха.

Същото сториха и вратите откъм страната на Найс. Това ни даде шанс да заемем правилната позиция по отношение на придружаващия автомобил, тоест — да използваме прикритието на стоманената броня и блиндираните стъкла. Само задните врати и прозорци, беше казал с напевния си глас Бенет. Чиито панти бяха отзад и позволяваха на вратите да се отворят под прав ъгъл. Щръкнали като ушите на Малкия Джоуи, осигуряващи ни достатъчно прикритие, за да си свършим работата. В случай, че някой опре пистолет в стъклото, беше добавил Бенет. Това беше окей, защото не очаквах мъжете в другата кола да са въоръжени с нещо по-голямо. Всъщност изобщо не очаквах да стрелят. Рискът да улучат Чарли беше твърде голям. Би трябвало да знаят, че задното стъкло е блиндирано, макар че Бенет не беше казал знаят ли. Не биха рискували някой рикошет да проникне през меките ламарини на колата — най-вече на багажника или около задните калници, защото това би означавало дупка в тапицерията и попадение в тялото на пътника на задната седалка. Очаквах да замръзнат за секунда и после да реагират. След това идваше ред на ново колебание, последвано от решението да постъпят така, както бяха решили първоначално. Тоест да изскочат от колата и да хукнат към нас. Но това решение щеше да бъде не първо, а чак четвърто. И щеше да ми даде онези три скъпоценни секунди, които щяха да ми бъдат достатъчни да си свърша работата. Точно колкото дългия и самотен полет на куршума на Джон Кот в студения парижки въздух.

Моята работа беше да насоча пистолета си в главата на Чарли Уайт по възможно най-заплашителния начин, а след това да използвам ножчето за линолеум в другата си ръка, за да прережа предпазния колан на бодигарда отзад. Храс, храс, на две места. Това движение щеше да бъде последвано от рязко навеждане към вътрешността на купето и силен удар с лакът в слепоочието, който щеше да го изхвърли от колата. Операцията трябваше да бъде повторена и по отношение на бодигарда отпред. Храс-храс, лакът, свличане на тялото върху асфалта. После отново идваше ред на задния, който щеше да получи силен ритник в главата, също като колегата си на асфалта. И двамата щяха да са извън играта и да останат да лежат там, където са. Щеше да последва светкавично притичване до форда, който трябваше да освободи пътя. И притичване в обратна посока. По това време вече щях да съм в четвъртата секунда и онези щяха да са изскочили от своята кола.

Но при всички случаи трябваше да стрелям. Това беше част от плана. Не в гумите им, защото ъгълът беше неудобен. Куршумът щеше да рикошира. Понякога автомобилните гуми са влудяващо здрави. Най-добрият начин за обездвижване на съвременен автомобил с куршум в предната решетка, под капака. Там е фрашкано с жици, компютърни чипове и сензори.

Точно това и направих. Използвайки прикритието на вратата, изстрелях четири куршума в ягуара. В бърза, но премерена последователност. Бум-бум-бум-бум. Четиримата отстъпиха крачка назад. Това ми даде достатъчно време да затръшна предната врата откъм моята страна, да прескоча охранителите и да се промуша на задната седалка до Чарли. После затръшнах и тази врата. Почти едновременно с подаването на газ от страна на Найс, която вече беше използвала собствения си пистолет и нож, за да обезвреди дребния шофьор. Ролс-ройсът изрева и се понесе напред като могъща приливна вълна. Четиримата отзад хукнаха подире ни, изминаха половин пряка и се отказаха. Точно като по филмите.