Лий Чайлд
Нещо лично (43)

43

Новият таблет ни беше донесен от същите хора. Те казаха, че паролата, която трябва да въведе Найс, е телефонният номер за справки на застрахователната компания на майка й, а моята е името на втория човек, когото застрелях пред очите на Шумейкър. После си тръгнаха.

Качихме таблета в стаята на Найс и въведохме паролите. На дисплея се появи дълъг списък с файлове.

По-голямата част от данните бяха свързани с далечното минало на Чарли Уайт. Те бяха старателно събирани с години, организирани във фолдери и съпоставяни с други данни с надеждата, че миналото ще подскаже бъдещето. Включително и всички пътувания на Чарли Уайт от източните до западните предградия. Оказа се, че нито веднъж не е използвал М25 — предпочитал е Северния околовръстен път, който заедно с Южния беше част от някогашните усилия да се изгради орбитална система около града. Днес тя беше безнадеждно затънала сред разпростиращите се на всички страни квартали и „околовръстен“ звучеше твърде неточно. В 85,7 процента от случаите старият Чарли беше избирал този обиколен и по-бавен маршрут, а в останалите 14,3 процента бе прекосявал директно центъра на града. Според анализа съотношението показваше ясно изразени предпочитания. Дотам бяха стигнали заключенията им. Не беше трудно да изчисля наум, че 14,3 процента прави една седма от 100 процента. Бях убеден, че Чарли избира краткия път единствено в неделя, когато центърът би трябвало да е по-спокоен и прекосяването му да не е проблем. През всички други дни от седмицата, когато му се е налагало да прескочи до Западен Лондон, той — сигурен съм — се е придържал към по-дългия маршрут. Разбира се, в днешно време между неделите и останалите дни почти нямаше разлика. Чарли обаче беше стар човек със стари, трудно изкореними навици. Вероятно още живееше във времената, когато Лондон е бил призрачен град в неделя, а на мястото на М25 е имало само ферми.

— Какъв ден сме днес? — попитах.

— Петък — отвърна Найс.

Бенет беше защитил залозите си, като бе взел мерки и за двата маршрута. Директното пресичане на центъра бе назовал Избор №1, а Избор №2 беше Северният околовръстен път. Не че имаше някакво значение. Защото обиколният път в крайна сметка се срещаше с прекия — в случая в посока девет нула-нула на часовниковата стрелка. Което беше най-подходящото място за блокиране на придружаващата кола. С един куршум два заека. Това беше направил Бенет. Имаше една въздушна снимка на мястото, където се пресичаха двата пътя — едно сюрреалистично асфалтирано пространство с площ от няколко декара — сякаш нормалната пресечна точка на две пътни артерии се беше раздула до огромни размери, също като къщата на Джоуи.

Домът на Чарли Уайт беше маркиран върху картата с червена капка, а целта на пътуването му — с друга такава. Това беше къща в Ийлинг, очевидно собственост на боса на другата банда. Среща на високо равнище. Имаше и снимка на тази къща — голяма и представителна постройка от червени тухли, не съвсем типична за предградията. Не на хиляди километри от Чигуел, но все пак достатъчно далече. Улицата изглеждаше поне с трийсет години по-стара от тази на Джоуи, но без съмнение изникнала по същите причини. И богатите трябваше да живеят някъде.

Последният ролс-ройс на Чарли имаше собствен файл със снимки. Голям и грозен, със странни, отварящи се на обратната посока задни врати. Но много внушителен. В това нямаше никакво съмнение. В 93,2 процента от случаите Чарли заемаше мястото зад шофьора, с охранител до себе си и още един отпред. В останалите 6,8 процента той сядаше на другата задна седалка. Компютрите не бяха установили модел при избора на място. Типично за тях, тъй като не можеха да отчетат здравия разум. Редовният шофьор на Чарли явно беше дребен човек. Воланът се намираше отдясно, а колата се движеше в лявото платно. Може би Чарли не се е чувствал удобно толкова близо до тротоара, особено когато колата пълзи в трафика или спира на светофар. По тази причина е избирал да е по-близо до осовата линия, зад дребния шофьор. С изключение на случаите, при които въпросният шофьор е излизал в отпуск. Редовен отпуск, двайсет и пет работни дни за дванайсет месеца, което вероятно е законният минимум и което представлява точно 6,8 процента от една календарна година. Мястото му вероятно е заемал друг, по-едър, и тогава Чарли е бил принуден да се прехвърли отляво.

— Трябва да си купя много остър нож — заявих аз на Найс.

— Добре — съгласи се тя.

Отминахме единайсет преки по „Пикадили“, извървяхме Бонд Стрийт по цялата й дължина и видяхме купища ножове. Някои от тях бяха от сребро и служеха за ядене на риба, други имаха красиви седефени дръжки и основното им предназначение беше да почистват лули. Но никой от тях не ми вършеше работа. Докато не попаднахме на един страхотен магазин за сечива, претъпкан с назъбени ножове, повечето от които с дръжки от потъмняло дърво. Сред тях открих модел за рязане на линолеум с извито като на ятаган острие. Купих два, а към тях прибавих и ролка сребристо тиксо. Продавачът пусна трите ми покупки в кафява книжна торбичка, за която не ми взе пари.

После Найс обяви, че иска дрехи, и се насочихме към Оксфорд Стрийт, която се явяваше третата страна на квадрата, който описвахме. Там намерихме някакъв магазин за облекло и тя си избра дрехите. На вратата на пробната ми подаде якето си и каза:

— Няма нужда да проверяваш. Все още имам едно хапче.

Пет минути по-късно се появи в новите си одежди, облече якето и тръгнахме към изхода. Но по пътя видяхме ескалатор, който водеше към отдела за мъжко облекло. Забелязал лекото й кимване, аз се поколебах за миг, след което поех нагоре.

Поднових си всичко с изключение на панталона, защото нямаше моя номер. В замяна на това късото палто беше по-хубаво от арканзаското ми яке за голф. С по-големи джобове и повече място за глока. Въпреки това ми стана мъчно да захвърля якето, опръскано с мозъка на Хенкин и попило сълзите на Найс. Все едно че погребвах стар другар.

После прекосихме Гроувнър Скуеър, минахме покрай нашето посолство и се отправихме към задната част на хотела.

— Бас държа, че довечера Бенет ще ни предложи служебна кола — казах аз. — Ще се наложи да я приемем, но само за да я зарежем в някоя пряка.

— Защо?

— Не искам да ме следят.

— А ще го направят ли?

— Естествено. Нали трябва да си застраховат задниците? А и утре им предстои да представят доклад. В него най-вероятно ще пише, че съм се почесвал по главата през двайсет и два процента от времето.

— Защо са ти два ножа за линолеум? — попита тя.

— Единият е за теб.

— За какво?

— Вече споменах, че е дошло време да помислим за себе си. Което означава да пренебрегнем някои заповеди.

Тя не каза нищо.

— Това е най-добрата тактика — добавих. — Вършим си работата, но по свой начин.

— Добре — кимна тя.

— Следователно довечера ще оставим телефоните си у дома.