Лий Чайлд
Нещо лично (13)

13

Отпуснаха ни същия самолет, но с друг екипаж. Две нови момчета в пилотската кабина и една стюардеса, всички с гащеризони в защитен цвят. Аз се озовах на борда веднага след душа с новите си дрехи, купени в Арканзас. Скаранджело се появи пет минути по-късно, също взела душ и облечена в друг черен костюм. Освен дамската си чанта носеше и куфарче. Полетът щеше да продължи цяла нощ, седем часа във въздуха и смяна на шест часови зони. Трябваше да кацнем в Париж в девет сутринта френско време. Креслото, на което обикновено седях, беше със спусната облегалка и приближено към отсрещното, също разгънато, така че се образуваше легло. По този начин бяха аранжирани и двете кресла от другата страна. Имаше чаршафи, възглавници и одеяла. Две дълги и тесни легла, разделени от пътеката. За мен това беше окей, но Скаранджело май не остана доволна. Мисля, че щеше да се зарадва на малко повече лично пространство, подобаващо на възрастта и ранга й.

Отначало ни настаниха на две кресла в нормално положение с масичка между тях. Само за излитането. Но ние останахме там, тъй като стюардесата обяви, че ще сервира вечерята. Храната не беше на нивото на обстановката. Не се оказа кулинарният еквивалент на кремавата кожена тапицерия и ореховия фурнир. Но не беше приготвена и в армейската кухня. Състоеше се от най-тривиални бъргъри в картонени кутии, претоплени в микровълновата печка на борда, вероятно купени в последния момент от някой павилион около входа на базата. Може би съседен на „Дънкин Донътс“.

Ометох своята порция, а и половината от тази на Скаранджело, която я остави недоядена. Тя беше загрижена как да се приготви за лягане, без да се почувства неловко. Оглеждаше салона и лампите и преценяваше в кой ъгъл може да се преоблече, без да я виждам.

— Ще си легна пръв — предложих решението аз.

Тоалетната беше в дъното на салона, непосредствено преди багажното отделение, в което бяха прибрали куфара й. Отскочих до там да измия зъбите си, а след това се върнах и си избрах леглото в дясната част. Събух обувките и чорапите си, тъй като така спях по-добре, легнах върху одеялото и се обърнах с гръб към пътеката.

Скаранджело разбра намека и започна да се съблича. Долових шумоленето на найлон и вълна, а после на памучна материя. Чух я как се пъхна под одеялото, след което издаде тих звук, нещо средно между хъмкане и покашляне, който приех като: Окей, благодаря, оправих се. Обърнах се по гръб и се загледах в тавана.

— Винаги ли спиш върху завивките? — попита тя.

— Когато е топло — отвърнах.

— С дрехите?

— В ситуация като тази нямам друг избор.

— Защото нямаш пижама. Нито пък дом, багаж, лични вещи. Споменаха го на брифинга.

— Кейси Найс вече ми каза — отвърнах аз и отново се обърнах към стената, нагласявайки се по-удобно.

Нещо обаче ми убиваше, някакъв предмет в джоба ми. Не беше четката за зъби, която държах в другия си джоб. Надигнах се и проверих.

Шишенцето от хапчетата на Кейси Найс. Извадих го и напрегнах поглед, за да прочета надписа на етикета. Ей така, от любопитство. Очаквах някакво лекарство против сенна хрема, взето заради пролетния полен в горите на Арканзас, или пък болкоуспокоително в случай на мускулна треска. Но на етикета пишеше „Ксанакс“ — наименование, което познавах и което нямаше нищо общо с алергиите или болката. „Ксанакс“ се вземаше срещу стрес или безпокойство. А също така и срещу депресия или пристъпи на паника. Голяма разфасовка, отпускана само срещу рецепта.

Но таблетките не бяха предписани на Кейси Найс. Името върху етикета беше друго, на мъж. Антонио Луна.

— Какво мислиш за нашата госпожица Найс? — подхвърли Скаранджело.

— Симпатична и мила е.

— Не е ли твърде мила?

— Това притеснява ли те?

— Евентуално.

— В Арканзас се справи чудесно. Съседът не успя да я засегне.

— А как би реагирала, ако ти не беше там?

— Вероятно по подобен начин. С различна динамика, но със същия резултат.

— Добре е да го знам.

— Твое протеже ли е?

— За пръв път я виждам. Не съм сигурна, че бих избрала точно нея. Но само тя беше на разположение от Държавния департамент.

— Световните лидери непрекъснато рискуват някой да ги гръмне — рекох. — Това е цената на работата им. Но в днешно време охраната е по-добра от всякога. Не разбирам защо е тази паника.

— На брифинга беше подчертано, че си много добър математик.

— Брифингът ви е бил неточен. Останал съм на нивото на аритметиката от училище.

— Каква е площта на кръг с радиус хиляда и триста метра?

Усмихнах се в здрача. Пи по ер на квадрат.

— Над пет квадратни километра.

— А средната гъстота на населението в големите западноевропейски градове?

Това не беше нито висша математика, нито аритметика, а обща култура.

— Петнайсет хиляди на квадратен километър?

— Изостанал си. В момента е около деветнайсет, плюс-минус. Някои части на Лондон и Париж достигат двайсет и пет хиляди. Което предполага, че трябва да проверят десетки хиляди покриви и прозорци, плюс самоличността на повече от сто хиляди души. А това на практика е невъзможно. В момента един талантлив стрелец с далекобойна пушка в ръце е най-лошият им кошмар.

— Забравяш блиндираните панели.

Скаранджело кимна в мрака. Чух помръдването на главата й върху възглавницата.

— Те ще покриват фланговете, но не и предната и задната част — обади се тя. — Политиците не ги обичат. С тях изглеждат уплашени, каквито всъщност са. Но не им е приятно хората да го разберат.

Не е същото, когато наоколо дебне снайперист.

— Знаел ли е някой, че стъклото ще издържи?

— Производителят, който е бил убеден в това. За разлика от някои експерти, които са имали съмнения.

Мой ред да кимна в мрака. И аз бих се съмнявал. Петдесети калибър има огромна пробивна сила. Произведен е за картечници „Браунинг“, които повалят цели дървета.

— Лека нощ — рекох.

— Дано да е лека — отвърна Скаранджело.

 

 

Кацнахме на „Льо Бурже“ в свежата слънчева пролетна сутрин. Според стюардесата това било най-голямото летище за частни полети в света. Самолетът напусна пистата и започна да рулира към две черни коли, паркирани далече от всичко останало. Ситроени, помислих си аз. Не съвсем лимузини, но все пак дълги, ниски и лъскави. До тях стояха петима мъже. Всичките леко наведени срещу вятъра и намръщени от силния шум. Двама от тях очевидно бяха шофьорите, другите двама бяха униформени жандармеристи, а последният беше сивокос, представителен, с хубав костюм. Самолетът измина още няколко метра и спря. Двигателите заглъхнаха. Петимата изпънаха рамене и пристъпиха крачка напред. Докато стюардесата се бореше с вратата, Скаранджело се обърна и ми подаде мобилен телефон.

— Звънни, ако ти потрябвам.

— На какъв номер?

— Онзи, който е записан вътре.

— На различни места ли отиваме?

— Естествено — отвърна тя. — Ти отиваш да огледаш местопрестъплението, а аз — в ГДВС.

Кимнах. Главната дирекция за външна сигурност. Ни повече, ни по-малко. Сериозна работа. Френският вариант на ЦРУ. Вероятно визита на добра воля от страна на Скаранджело, комбинирана с обмен на строго секретна информация. Или некомбинирана.

— Освен това аз съм стръв и по-добре да не си наблизо, а? — казах.

— Това не е съществено.

— Кейси Найс дойде с мен в Арканзас.

— Но стоеше на два метра дистанция.

Кимнах и казах:

— Нещо доста трудно за постигане при влизане в апартаменти.

— Той е в Лондон — отсече Скаранджело. — Независимо кой от тримата.

През отворената врата нахлу свеж въздух, примесен с лекия аромат на авиационно гориво. Стюардесата се отдръпна да направи място на Скаранджело, която стъпи на стълбичката и застина, превъплътила се за миг във важна особа, пристигнала на официално посещение. Изчаках я да слезе и поех след нея. Сивокосият с костюма тръгна да я посрещне. Явно се познаваха. Може би беше колегата й от френска страна със същия ранг. А може би в миналото бяха работили заедно. Качиха се едновременно на задната седалка на първия ситроен. Шофьорът зае мястото си и колата потегли. После двамата жандармеристи се изправиха до стълбичката и ме погледнаха. Любезно и с очакване. Измъкнах чисто новия си паспорт и им го подадох. Единият го отвори, а колегата му протегна врат. Погледнаха напечатаното име и снимката, а после лицето ми, след което жандармеристът ми подаде паспорта с две ръце, сякаш ми поднасяше официален подарък. Никой от двамата не ми се поклони и не тропна с токове, но ако някой ни гледаше отстрани, щеше да остане с подобно впечатление. Такава беше властта на О’Дей.

Шофьорът ми отвори вратата на задната седалка на втория ситроен. Минахме през няколко телени порти, после покрай голям терминал и излязохме на пътя.

 

 

„Льо Бурже“ не е далече от центъра на Париж, но същата магистрала води и до гигантското гражданско летище „Шарл дьо Гол“, така че трафикът беше много натоварен. В нашата посока пъплеше плътна колона от частни коли и таксита. Повечето шофьори на таксита приличаха на виетнамци, много от тях бяха жени. Някои возеха само по един човек, други бяха пълни с радостно възбудени пътници и посрещачи, натъпкани като сардели. На електронните табели над пътните платна се появи надпис: Attention aux vents en rafales. Предупреждаваха ни за внезапни силни повеи, но аз си спомних точното значение на rafales едва когато обърнах внимание как колите пред нас се клатят под напора на вятъра, а знамената по околните сгради плющят бясно.

— Имате ли нужда от нещо, сър? — попита шофьорът ми.

В екзистенциален смисъл въпросът беше много обширен, но в момента аз нямах непосредствени нужди и само кимнах, щом срещнах погледа му в огледалото. Е, бях гладен и ми се пиеше кафе, но предполагах, че тези проблеми съвсем скоро ще се решат от само себе си. По всяка вероятност самолетът с хората от Лондон щеше да кацне малко по-късно сутринта, а след него и този от Москва. Парижките ченгета едва ли бяха планирали три отделни визити на местопрестъплението, от което следваше, че всички ще се изтърсим накуп. Значи щях да имам време за една стабилна закуска, преди да се появят руснакът и британецът. Сигурно щяха да ме закарат да ги изчакам в някой хотел — нещо подходящо за бюджета на полицията, — а около него не можеше да няма хубави бистра. Според мен Париж е страхотен град и с нетърпение очаквах предстоящия ден.

И той настъпи.