Ю Несбьо
Фантом (7)

Седма глава

Полицай Трюлс Бернтсен и старши инспекторът на летище „Гардермуен“ влязоха в леко пререкание. Бернтсен прекрасно знаел, че летището попада в полицейски окръг Румерике и не се намира под юрисдикцията на Осло. Но, изтъкна той, от известно време наблюдавал задържания и един от източниците му току-що му съобщил, че са хванали Торд Шулц с наркотици. Бернтсен показа идентификационната си карта: полицейски служител трета степен, ресор „Специални операции“, звено „Организирана престъпност“, полицейски окръг Осло. Старши инспекторът сви рамене и мълчаливо го заведе до килията — една от общо три.

Вратата зад гърба му се хлопна и Трюлс се огледа, за да се увери, че коридорът и другите две килии са празни. Седна върху капака на тоалетната и погледна към нара. Арестантът беше заровил глава в шепите си.

— Торд Шулц?

Мъжът повдигна глава. Беше си съблякъл сакото и ако на ризата му липсваха отличителни знаци, Бернтсен не би се досетил, че пред него стои пилот. Защото от пилот не се очаква да изглежда смъртноизплашен, блед, с разширени, потъмнели от ужас зеници. От друга страна, всички изглеждат така, когато ги хванат за първи път. Бернтсен се позабави, докато определи местоположението на Торд Шулц, но останалото беше лесна работа. Торд Шулц нямаше криминално досие, липсваха данни да е попадал в официалните полицейски регистри, както и да е бил засичан от разузнавачи в наркосредите.

— Кой си ти?

— Представлявам работодателите ти, Шулц. И под „работодатели“ нямам предвид авиокомпанията. Останалото не те интересува. Ясно?

Шулц посочи идентификационната карта, провесена на вратата на Бернтсен.

— Полицай си. Опитваш се да ме подхлъзнеш.

— Ще ти се, Шулц. Ако наистина беше така, адвокатът ти би могъл да се позове на грубо административно нарушение и да поиска да снемат обвиненията. Но ние ще се справим и без адвокат, нали?

Пилотът продължаваше да се взира в Трюлс Бернтсен с разширени зеници, които поглъщаха и малкото светлина в килията, жадни за зрънце надежда. Бернтсен въздъхна. Налегнаха го съмнения дали в това състояние пилотът ще успее да възприеме думите му.

— Знаеш ли какво е „горелка“? — попита той и продължи, без да дочака отговор: — Служител в полицията, който се занимава с подривна дейност: унищожава или отмъква доказателства, нарочно подтиква колегите си да допускат процедурни грешки, които да препятстват стартиране на съдебен процес, или насърчава дребни пропуски в следствието, които водят до освобождаването на арестанта. Стопли ли?

Шулц премига два пъти и кимна.

— Добре. Ще ти опиша настоящата ситуация. В момента двамата с теб падаме свободно и разполагаме с един парашут. Току-що скочих от самолета, за да те спася. Рано е да ми благодариш. Засега е достатъчно изцяло да ми се довериш, че ще успея да ни приземя благополучно. Чаткаш ли?

Явно не. Шулц продължаваше да мига объркано.

— Имало едно време един корумпиран немски полицай на хранилка при банда косовски албанци, които внасяли хероин през Балканския път. Стоката потегля с камиони от опиумните полета в Афганистан за Турция, оттам — през бивша Югославия за Холандия. От Амстердам албанците я транспортират до Скандинавския полуостров. Както виждаш, пресичат се много граници, плаща се на много хора. Облажавало се и въпросното ченге. Един ден обаче митничарите открили пакети суров опиум в резервоара на млад косовски албанец. Задържали го в ареста. Още същия ден косоварите от престъпната групировка се свързали с немския полицай. Той отишъл при арестанта, представил се и го посъветвал да се успокои. Обещал да оправи нещата. Разбрали се ченгето да се върне на следващия ден и да му обясни каква версия да представи пред полицаите. Дотогава трябвало само да си държи езика зад зъбите. Но нашият човек, трафикантът, бил още новобранец и за пръв път попадал в затвора. Явно историите за сапуна здравата го били шашардисали, защото още при първия разпит се пропукал като яйце в микровълнова и изпял цялата тайна операция и името на ченгето с надеждата съдията да намали наказанието му. За да си осигури доказателства срещу ченгето, затворническата управа монтирала подслушвателни устройства в килията. Корумпираното ченге обаче не се явило в уречения час. Открили го чак шест месеца по-късно. Разпръснат из нива с лалета. Отраснал съм в града, но знам, че такава тор подхранва отлично почвата.

Бернтсен млъкна и погледна пилота в очакване да чуе обичайния в такива случаи въпрос.

Поизправил се на нара, Торд Шулц си бе възвърнал цвета на лицето. Прочисти си гърлото:

— Защо са… убили полицая? Нали не той ги е издал?

— Защото на този свят няма справедливост, Шулц. Само надлежни мерки във връзка с належащи проблеми. Ченгето, което обикновено унищожавало доказателства, се превърнало в доказателство срещу престъпната групировка. Разобличили го и попаднел ли в ръцете на полицията, имало опасност да я отведе до косовските албанци. И понеже той не бил техен сънародник, а някаква си платена курва, какво по-логично от това, да го очистят? Пък и са знаели, че полицията няма да пилее ресурси да разследва това убийство. Защо да го прави? Подкупното ченге си е получило заслуженото. Дадат ли ход на подобно разследване, най-много обществеността да се взриви заради поредния случай на корупция в правоохранителните органи. Ти как мислиш?

Шулц не отговори.

Бернтсен се наведе напред.

— Никак не ми се ще да ме намерят на някоя поляна с лалета, нали разбираш — зашепна той с нарастващо ожесточение. — Единственият ни изход е да се доверим сто процента един на друг. Падаме с един парашут. Ясно?

— А какво станало с косовския албанец? — попита пилотът. — Смекчили ли присъдата му?

— Трудно е да се каже. Преди началото на процеса го открили да виси на стената. Някой нанизал главата му на ченгела за дрехи.

Кръвта се отдръпна от лицето на Торд Шулц.

— Дишай — посъветва го Трюлс Бернтсен.

Ето това най му харесваше в тази работа: усещането, че ти командваш. Иначе в много редки случаи му се удаваше възможността да упражнява власт.

Шулц се облегна, опря глава о стената, затвори очи.

— А ако още сега заявя, че не желая помощ, и забравим, че изобщо си идвал при мен?

— Не става. Общият ни работодател няма да позволи да седнеш на свидетелската скамейка.

Бернтсен се усмихна и изрече любимото си изречение:

— Изборът, Шулц, е лукс, който отдавна не можеш да си позволиш.

Стадион „Вале Ховин“ представляваше малък бетонен оазис сред пустиня от зелени площи, брези, градини и веранди със саксийни цветя. Зиме стадионът се превръщаше в ледена пързалка, лете тук провеждаха концерти: предимно на динозаври като „Ролинг Стоунс“, Принс, Брус Спрингстийн. Ракел дори успя да го убеди да отидат на концерта на „Ю Ту“, въпреки че Хари винаги бе предпочитал клубовете пред стадионите. После се скъса да го дразни, че имал прекалено закостенели музикални предпочитания.

През по-голямата част от годината обаче „Вале Ховин“ пустееше и се рушеше подобно на закрита фабрика, доскоро произвеждала стоки, непотребни вече никому. Точно от този стадион Хари бе запазил най-скъпите си спомени — от времето, когато Олег се учеше да кара кънки. Седеше отстрани и наблюдаваше как малкият прави опит след опит, пада, става, пак пада… После се понася по леда. Всъщност спомените му не бяха от големи събития: нов личен рекорд на Олег, второ място в клубно първенство в различни възрастови категории. Но тези дребни на пръв поглед успехи така преизпълваха глупавото сърце на Хари, че за да не издаде вълнението си и да постави и себе си, и Олег в неловко положение, той нахлузваше маската на равнодушието: „не е лошо, Олег“.

Хари се огледа. Не се виждаше жива душа. Пъхна ключа „Винг“ във вратата към гардеробната под трибуните. Вътре всичко си беше, каквото го помнеше. Вероятно малко поизносено. Влезе в мъжката съблекалня. По пода се валяха боклуци. Явно рядко идваше чистачка. Ето тук човек можеше да намери уединение. Хари тръгна между редиците с шкафчета. Повечето изобщо не бяха заключени. Откри каквото търсеше: катинара „Абус“. Ключът обаче не влизаше. По дяволите!

Хари се обърна и плъзна поглед по шкафчетата от отсрещната редица. Ето още едно със същата марка катинар. Върху зелената боя Хари различи издълбана буква „О“.

Хари отключи. Вътре откри състезателните кънки на Олег. По ръба на остриетата се забелязваше червеникав слой ръжда.

Между вентилационните решетки в шкафчето бяха закачени две снимки. Семейни фотографии. На едната — три деца и двама възрастни, вероятно техни родители. Хари позна едното от децата. Защото го бе виждал на други снимки. От местопрестъпление.

Такава красота не се забравя. Густо Хансен.

Хари се питаше дали изключителната външност е причината Густо да изглежда някак чужд на тази снимка. Или по-скоро чужд на това семейство.

Странно, но същото не можеше да се каже за високия рус мъж, застанал зад смугла жена и сина й на другата снимка. Хари си спомняше кога се бяха снимали. В един есенен ден преди няколко години решиха да се поразходят из Холменколен. Докато газеха из листата с портокалов цвят, Ракел постави малкия си фотоапарат на един камък и включи самоснимачката.

Наистина ли този мъж на снимката беше той? Хари не си спомняше някога да е изглеждал толкова спокоен.

Очите на Ракел блестяха. В ушите на Хари изведнъж зазвънтя смехът й. Как обожаваше този смях! Никога не би му омръзнало да го слуша. Затова постоянно се опитваше да я разсмива. Ракел се смееше и в разговорите си с други хора, но смехът й, когато беше заедно с Хари и Олег, притежаваше обертон, запазен единствено за тях двамата.

Хари прерови съдържанието на шкафчето. Бял пуловер със светлосини кантове. Някак не си представяше Олег с такава дреха. Той предпочиташе къси якета и черни тениски с надписи „Слейър“ или „Слипнот“. Подуши пуловера. Долови дискретния аромат на дамски парфюм. Върху рафта за шапки имаше найлонов плик. Хари го извади и го разтвори. Пое си сепнато дъх: комплект за наркомани. Две спринцовки, лъжица, турникет, запалка и парче памук. Липсваше само дрогата. Тъкмо да върне плика на мястото му, забеляза риза в дъното на шкафчето. В червено и бяло. Извади я. Футболна тениска с надпис „Fly Emirates“. На футболния отбор „Арсенал“.

Хари пак се вгледа в снимката. В лицето на Олег. Дори той се беше усмихнал. Сякаш вярваше — или поне тогава е вярвал, — че тези трима души са щастливи и решени да продължават в същия дух. Защо на някого от тях би хрумнало да затрие това щастие? Защо онзи, който стои зад волана, би разбил колата в първата канавка?

„Колко пъти си ни лъгал, че винаги ще бъдеш до нас!“ Хари откачи двете снимки и ги прибра във вътрешния си джоб. Когато излезе навън, слънцето вече се снижаваше над възвишението Юлер.