Ю Несбьо
Фантом (42)

Четирийсет и втора глава

Хари се събуди, защото слънцето напичаше едната страна на лицето му. Или някакъв звук го бе изтръгнал от съня?

Отвори предпазливо едното си око и примижа.

Прозорец, синьо небе. Никакъв шум.

В ноздрите му нахлу миризма на тапицерия, просмукана от цигарен дим, и той надигна глава.

Спомни си къде се намира.

От стаята на стареца отиде в своята, спокойно си събра багажа в малкия куфар, спусна се по задното стълбище, излезе от хотела, качи се в такси и назова адреса на единственото място, където никой не би се сетил да го търси: къщата на Нюбак в „Опсал“. От последното му посещение никой не бе идвал тук — или поне не бе оставил следи. Хари веднага прерови чекмеджетата в кухнята и банята. Откри блистер болкоуспокояващи. Изпи четири таблетки, изми кръвта на стареца от ръцете си и слезе в мазето да провери дали Стиг Нюбак е взел решение.

Очакванията му се потвърдиха.

Качи се обратно, съблече се, окачи мокрите си дрехи да съхнат в банята, зави се с вълнено одеяло и заспа безпаметно.

Сега стана и влезе в кухнята. Взе две болкоуспокояващи таблетки и ги преглътна с чаша вода. Отвори хладилника. Вътре имаше само качествени продукти. Явно бе хранил Ирене повече от добре. Гаденето от вчера се възобнови. Не можеше да сложи и залък в устата си. Върна се в дневната. Там имаше барче. Забеляза го още вчера. Отвори вратичката му. Беше празно. Отдъхна си. Напипа фалшивия пръстен в джоба си. И чу същия звук, който — така му се струваше — го бе събудил.

Приближи се до открехнатата врата към мазето. Ослуша се. Джо Завинул^[1]? Спусна се по стълбите, стигна до мазето и надникна през мрежата. Стиг Нюбак бавно се въртеше сякаш в космическа безтегловност. Хари се чудеше дали наистина вибриращият в джоба му телефон звучи като самолетна перка. Мелодията — четирите — или по-точно три те — тона от „Palladium“ в изпълнение на „Weather Report“ — наподобяваше зов от отвъдното. Хари имаше чувството, че Стиг Нюбак му се обажда по телефона.

Погледна номера на екранчето и натисна зелената слушалка.

— Стиг, здравей! — Хари позна гласа на служителката на регистратурата в Онкологичния център. — Там ли си? Чуваш ли ме? Не можем да се свържем с теб, Стиг. Къде се губиш? Имаше няколко насрочени срещи, които се провалиха. Започваме да се тревожим. Мартин ходи у вас, но не те откри и там. Стиг?

Хари прекъсна разговора и прибра телефона в джоба си. Тъкмо навреме; джиесемът на Мартине се развали след гмуркането в дома на Рудолф Асаев.

Изнесе стол на верандата и седна. Предобедното слънце озари лицето му. Извади кутията и лапна една от черните тузарски цигари. Запали и набра номера, който знаеше наизуст.

— Ало.

— Здрасти. Аз съм.

— Хари? Обаждаш се от непознат номер.

— Имам нов телефон.

— Толкова се радвам да чуя гласа ти. Добре ли пътува? — попита Ракел.

— Да — Хари се усмихна, защото гласът й преливаше от щастие. — Пътувах отлично.

— Топло ли е?

— Даже горещо. Слънцето пече. След малко ще закуся.

— Ще закусиш? При теб сега не е ли около четири часа?

— Обърках се заради умората от полета. В самолета не успях да поспя. Намерих чудесен хотел, където да отседнем. В Сукумвит.

— Нямаш представа с какво нетърпение очаквам да дойда при теб, Хари.

— Аз…

— Изслушай ме. Говоря сериозно. Цяла нощ не съм мигнала от размисли. И осъзнах, че това е правилното решение. Ще се справим. Правилното е да се борим. Добре че не ти отказах, Хари…

— Ракел…

— Обичам те, Хари. Обичам те. Чуваш ли? Усещаш ли колко шаблонно, странно и невероятно звучи тази дума? Точно като яркочервена рокля. Облича я само онази, която знае какво впечатление ще произведе. Обичам те. Прекалявам ли? — засмя се тя.

Хари затвори очи и усети как ласкавото слънце целува кожата му, докато най-прекрасният смях на света гали слуха му.

— Хари? Там ли си?

— Да.

— Странно защо ми се струваш толкова близо.

— Мхм. Съвсем скоро ще съм съвсем близо до теб, скъпа.

— Кажи го пак.

— Кое?

— Скъпа.

— Скъпа.

— Ммм…

Хари усети, че нещо твърдо в задния джоб го убива. Извади го. Под слънчевите лъчи покритието на бижуто изглеждаше златно.

— Ракел — подхвана той, докато прокарваше пръст по почернялата част на пръстена, — ти никога не си се омъжвала, нали?

Тя мълчеше.

— Ало?

— Да.

— Какво според теб би било да бъдеш омъжена?

— Не е смешно, Хари.

— Не се шегувам. Знам, че и през ума не би ти минало да се венчаеш за събирач на дългове в Хонконг.

— А за кого бих се венчала?

— Не знам. За цивилен, бивш полицай, който преподава основни следствени похвати в Полицейската академия?

— Не се сещам да познавам такъв човек.

— Но може да се запознаеш с някой, който да те изненада. Случват се и по-странни неща.

— От теб съм чувала, че хората никога не се променят.

— Щом сега твърдя, че е възможно, значи самият аз съм доказателство за обратното.

— Глупчо.

— Нека приемем съвсем хипотетично, че съм прав: хората се променят и е напълно възможно да оставиш миналото зад гърба си.

— Да разбиеш призраците на пух и прах, взирайки се смело в тях?

— Е, как ти се струва?

— Кое?

— Хипотетичният ми въпрос за женитбата.

— Това предложение за брак ли е? Хипотетично? По телефона?

— Е, недей да използваш толкова категорични изрази. Просто се пека на слънце и разговарям със симпатична мацка.

— А аз затварям!

Разнесе се сигнал за свободна линия. Хари се смъкна на кухненския стол със затворени очи и предоволна усмивка. Топлен от слънчевите лъчи и неизпитващ никаква болка. След четиринайсет часа ще се срещнат. Представи си изражението на Ракел, когато пристигне на изхода за самолета и го види да я чака; погледа й, докато Осло се изгубва под краката им; главата й, отпускаща се върху рамото му, а тя се унася в сън.

Хари лежа така, докато температурата спадна рязко. Отвори наполовина едното си око. Пред слънцето се плъзна облачно късче, но не му изглеждаше страшно.

Пак спусна клепачи.

Следвай пътя на омразата. Отначало Хари разтълкува насоката като съвет да последва собствената си омраза и да го довърши. Но сега вече не се чувстваше толкова сигурен. Старецът произнесе изречението в отговор на въпроса на Хари кой е отнел живота на Густо. Дали в препоръката да следва омразата не се криеше конкретно име? Нима омразата ще го отведе към убиеца? Кандидатите да се титулуват убиец на Густо не бяха никак малко. Но кой би имал най-сериозен мотив да убие момчето? Ирене, разбира се, попадаше извън тази категория, защото по време на убийството се бе намирала в плен.

Слънцето отново изгря и Хари реши, че влага прекалено много мисъл в думите на Рудолф Асаев. Всъщност работата му тук приключи; след малко е добре да изпие още една болкоуспокояваща таблетка, а после да се обади на Ханс Кристиан и да му съобщи, че Олег е извън опасност.

Споходи го внезапно прозрение. Изключено е Трюлс Бернтсен, редови полицай в ОРГКРИМ, да има достъп до данните в програмата за защитени свидетели. Най-вероятно информацията е изтекла от другаде. От високите етажи.

„Престани — смъмри се той. — Престани най-сетне! Зарежи всичко това. Мисли за самолета. Нощен полет. За звездите над Русия.“

Върна се в мазето, поколеба се дали да не пререже маркуча над клупа около врата на Нюбак, отказа се и започна да търси из помещението. Намери необходимата му щанга „кози крак“.

 

 

Портата на улица „Хаусман“ 92 се поклащаше отворена, но полицаите пак бяха запечатали и заключили вратата към апартамента. „Вероятно заради направеното самопризнание“ — предположи Хари и заби щангата между вратата и рамката.

Вътре завари всичко, както го бе запомнил от предишното си посещение. Лъчите на предобедното слънце се плъзгаха по пода и образуваха шарки, прилични на клавишите на пиано. Остави малкия си куфар до стената и седна на един матрак. Отново провери дали билетът е в джоба му. Погледна си часовника. Тринайсет часа до излитането.

Огледа се и затвори очи. Опита се да си го представи.

Човек с балаклава.

Не отронва дори дума, защото знае, че ще го разпознаят по гласа.

Мистериозният убиец е посетил Густо тук, в този апартамент, с намерението да му отнеме не друго, а живота. Човек, който изпитва изпепеляваща омраза.

Понеже от балистиката бяха установили, че е стреляно с патрони „Малаков“, калибър 9/18 мм, убиецът най-вероятно е използвал едноименния пистолет или „Форт 12“. В краен случай — „Одеса“, ако случайно е нашумяла в Осло. Убиецът е дошъл, очистил е Густо и си е тръгнал.

Хари напрегна слух с надежда стаята да му проговори.

Секундите отлитаха, занизаха се минути.

Отвън заби камбана.

Тук нямаше да открие нищо ново.

Стана и се отправи към вратата. Пред прага чу шум в промеждутъците между ударите на камбаната. Изчака следващият звън да отекне и се ослуша. Ето го отново — леко дращене. Отстъпи две крачки назад и надникна в дневната.

Стоеше до подовия перваз, с гръб към Хари — кафяв плъх с лъскава опашка, уши с розова мида и няколко бели петънца над опашката.

Хари нямаше обяснение защо животното го възпря да си тръгне. Какво по-обичайно за подобна обстановка от плъх?

Разколебаха го белите петънца.

Плъхът сякаш е пълзял в прах за пране. Или в…

Огледа се. На пода между матраците видя голям пепелник. Осъзнаваше, че ще му се удаде само един шанс. Събу си обувките, възползва се от следващия удар на камбаната да се вмъкне незабелязано в стаята, грабна пепелника и замръзна на метър и половина от плъха, който все още не го бе забелязал. Прецени как и кога да осъществи нападението си. При следващия звън на камбаната се спусна напред и преди плъхът да се усети, се оказа захлупен под керамичен похлупак. Животното зацвърча и започна да се удря в стените на капана. Хари приплъзна пепелника по пода към прозореца и го затисна с купчина списания. После започна да търси. Прерови съдържанието на всички чекмеджета и шкафове, но не откри нито канап, нито дори шивашки конец.

Издърпа от постелката на пода в дневната нишка с дебелината на връвчица. В края й направи клуп, махна списанията и повдигна пепелника, колкото да си промуши ръката, поемайки въздух в очакване на предстоящото. Щом усети как зъбите на гризача потъват в мекото месо между палеца и показалеца, Хари отхлупи пепелника и с другата си ръка хвана животното за гърба. То зацвърча ожесточено, когато Хари отскубна едно от белите зрънца, вплели се в козината му, лапна го и премлясна да усети вкуса. Горчиво. Презряла папая. Виолин. Тук някъде имаше скрита дрога.

Хари надяна клупчето около опашката на плъха и го стегна така, че да опасва опашката в самата й основа. Пусна животното на пода. Плъхът припна към кухнята, а връвчицата се изплъзна от ръката на Хари и се завлачи по пода. Хари я последва. Гризачът се шмугна зад омазнената печка. Хари изправи тежкия електроуред на задните му колелца и го дръпна напред. Краят на връвчицата се подаваше от дупка с размерите на юмрук в стената.

После връвчицата се изгуби.

Хари промуши ухапаната си ръка в дупката и опипа вътрешността. Изолационни плоскости вдясно и вляво. Пръстите на Хари зашариха към горната част на издълбаната дупка. Нищо. Изолацията беше изстъргана. Издърпа края на връвчицата, подпъхна я под едното краче на печката, отиде в банята, откачи огледалото, осеяно с петна от слюнка, строши го в ръба на умивалника и избра подходящо по големина парче. Влезе в едната спалня, изтръгна лампа, завинтена към стената, и се върна в кухнята. Сложи парчето огледало в основата на дупката така, че част да остава извън нея, включи лампата в контакта до печката и насочи светлината към огледалото. Нагласи ъгъла и го видя.

Тайния склад за наркотици.

Платнена торбичка, закачена за кука на около половин метър от пода.

Отворът беше прекалено тесен да си провре ръката и да я сгъне в лакътя, та да стигне до торбичката. Хари си напрегна ума. С помощта на какъв инструмент собственикът на дрогата е изваждал тайния си запас? Понеже вече бе прегледал съдържанието на всички шкафове в апартамента, Хари започна да прехвърля наличната информация.

Телта.

Върна се в дневната. Стоеше си на същото място, където я бе видял, когато с Беате за пръв път прекрачи прага на това жилище. Подаваше се изпод матрака, огъната под деветдесетградусов ъгъл. Явно само собственикът на телта е знаел предназначението й. Взе я, пъхна я в дупката и с помощта на края й, огънат под формата на буква У, откачи торбичката и я издърпа.

Торбичката се оказа тежка, както се бе надявал. Явно наркоманът я бе окачил толкова високо, за да не я докопат плъховете, но те пак бяха успели да прегризат дъното й. Разклати торбичката. Няколко зрънца изпадаха на пода. Това обясняваше белите петънца по козината на плъха. Отвори торбичката. Откри три дози виолин, навярно четвъртинки. „Приборите“ не бяха пълен комплект. Имаше само лъжица с огъната дръжка и употребявана спринцовка.

С помощта на домакинска ръкавица Хари извади тежкия предмет от дъното на торбичката. Нямаше как да се сбърка с друго оръжие. Футуристичният пистолет от обложката на албума на „Фу Файтърс“. „Одеса“. Хари подуши оръжието. Миризмата на барут се усеща дори след месеци, ако пистолетът не се почисти и смаже след произведения изстрел. От дулото на тази „Одеса“ съвсем скоро бе излетял куршум, прецени Хари. Провери пълнителя. Осемнайсет патрона. Предвид вместимостта му, бяха изстреляни два куршума.

Хари не изпитваше нито грам колебание: убийството на Густо е било извършено с това оръжие.

 

 

Хари влезе в магазина за играчки на улица „Стургата“. До излитането на самолета оставаха дванайсет часа.

В магазина предлагаха два вида комплекти за сваляне на отпечатъци. Хари предпочете по-скъпия с лупа, LED фенерче, мека четчица, прахчета в три цвята, тиксо за снемане на отпечатъци и каталог за събиране на отпечатъците на цялото семейство.

— За сина ми — обясни Хари, докато плащаше.

Момичето зад касата се усмихна професионално.

Върна се на улица „Хаусман“ и се хвана за работа. С помощта на смехотворно миниатюрното фенерче започна да търси отпечатъци. Поръси оръжието, лъжицата и спринцовката с прахче от едната кутийка. С мъничката четчица в ръката си се чувстваше като великана Гъливер сред лилипутите.

По дръжката на пистолета откри отпечатъци.

Съвсем ясен отпечатък, вероятно от палец, останал и върху буталото на спринцовката. Там Хари забеляза и черни точици. Макар да не разполагаше с необходимата апаратура да го установи, заложи на барутни частици.

Пренесе всички отпечатъци върху найлоновото фолио и ги сравни. Един и същи човек бе държал и пистолета, и спринцовката. Хари провери стените и пода до матрака и откри още отпечатъци, но те не съвпадаха с онези от пистолета.

Отвори пътната си чанта и извади нещо от страничния вътрешен джоб. Сложи го на кухненската маса и включи миниатюрното фенерче.

Погледна часовника. Оставаха единайсет часа. Предостатъчно време.

 

 

В два часа Ханс Кристиан Симонсен влезе в ресторант „Скрьодер“. Озова се в твърде несвойствена за него обстановка.

Хари седеше в дъното, до прозореца, при любимата си маса.

Адвокатът седна.

— Хубаво ли е? — посочи той каната с кафе пред Хари.

Хари поклати отрицателно глава.

— Благодаря ти, задето се отзова.

— И бездруго през уикенда скучая. Какво става?

— Олег може да се прибере у дома.

— Да разбирам ли, че… — засия лицето на Ханс Кристиан.

— Опасността премина.

— Изцяло ли?

— Да. Далече ли е?

— Не. На двайсет минути извън града. В Нитедал. Как неутрализира опасните елементи?

Хари вдигна чашата с кафе.

— Наистина ли искаш да знаеш, Ханс Кристиан?

— Това означава ли, че си успял да разрешиш случая?

Хари не отговори.

— Стигнал си до убиеца на Густо, нали? — наведе се напред адвокатът.

— Мхм.

— Как?

— С помощта на няколко отпечатъка.

— Кой…

— Не е важно. Ще тръгвам. Гледай да се сбогуваш с Олег още днес.

По лицето на Ханс Кристиан се появи усмивка. Измъчена, но все пак усмивка.

— Преди двамата с Ракел да заминете, нали?

Хари повъртя чашата в ръка.

— Значи ти е казала?

— Днес обядвахме заедно. Съгласих се няколко дни да наглеждам Олег. Някой от твоите хора от Хонконг щял да дойде да го вземе — така ми обясни Ракел. Явно обаче съм я разбрал погрешно, защото мислех, че вече си пристигнал в Банкок.

— Закъснях. Искам да те помоля за нещо…

— Ракел ми сподели и друго. Предложил си й брак.

— И това ли ти каза?

— Да. Е, направил си го в типичния си стил, разбира се.

— Ами…

— Обмислила е предложението ти.

Хари вдигна ръка да му покаже, че не желае да узнава продължението.

— И в резултат от мисленето е стигнала до отказ, Хари.

— Добре — издиша насъбралия се въздух Хари.

— После е престанала да разсъждава и се е вслушала в чувствата си.

— Ханс Кристиан…

— Тя ще приеме, Хари.

— Чуй ме, Ханс Кристиан…

— Не ме ли слушаш? Тя иска да се омъжи за теб, Хари. Какъв късметлия си, негодник такъв! — Лицето на адвоката преливаше от щастие, но Хари знаеше, че така сияе отчаянието. — Ракел иска да сподели живота си с теб, докато смъртта ви раздели. — Адамовата му ябълка подскочи, а гласът му ту преминаваше във фалцет, ту се задавяше от плачливи нотки. — Иска да бъде до теб в хубави и в по-обикновени дни; в трудни и в нещастни моменти. Иска да изживее щастието с теб.

Хари беше сигурен, че Ханс Кристиан цитира Ракел дословно, защото всяка нейна дума се е запечатала ярко в съзнанието му.

— Колко я обичаш? — попита Хари.

— Аз…

— Достатъчно ли я обичаш да се грижиш за нея и за Олег до края на живота си?

— Какво…

— Отговори ми.

— Да, разбира се, но…

— Закълни се.

— Хари…

— Казах ти да се закълнеш.

— Аз… кълна се. Но това не променя фактите.

— Прав си — усмихна се горчиво Хари. — Нищо не се променя. Нищо не може да се промени. Всичко си остава същото. Реката си тече в същото проклето русло.

— Нищо не разбирам. Какви ги говориш?

— Ще разбереш. Тя — също.

— Но… вие двамата се обичате. Тя ми го каза в прав текст. Ти си любовта на живота й, Хари.

— А тя е любовта на моя. Винаги е била и ще си остане най-голямата ми любов.

Ханс Кристиан го погледна със смесица от объркване и нещо, наподобяващо съчувствие.

— И въпреки това не я искаш?

— Напротив. Няма нещо, което да искам по-силно от нея. Обаче се съмнявам, че ще ме има още дълго. Ако си отида, не забравяй какво си ми обещал.

— Не ставаш ли малко мелодраматичен, Хари? — изсумтя адвокатът. — Дълбоко се съмнявам, че тя е склонна да бъде с мен.

— Убеди я — болките във врата му пречеха да диша. — Даваш ли ми дума?

— Ще се опитам — кимна Ханс Кристиан.

Хари се поколеба и му протегна ръка.

Адвокатът я стисна.

— Ти си свестен мъж, Ханс Кристиан. Вписал съм те в телефона си под буква „Х“, макар че тя беше заета от Халвуршен.

— От кого?

— Колега, когото се надявам да видя отново. Време е да тръгвам.

— Къде отиваш?

— Да се срещна с убиеца на Густо.

Хари стана, обърна се към барплота и поздрави Нина по военному. Тя му махна в отговор.

Излезе навън и тръгна между паркираните напряко автомобили. Очакваната реакция не закъсня. Нещо натисна отвътре очните му ябълки, а гърлото му щеше да се разцепи. На улица „Довре“ устата му се изпълни с кисела слюнка, Хари се наведе до стената насред тихата улица и повърна яйцата, бекона и кафето. После се изправи и продължи към улица „Хаусман“.

 

 

Накрая взех решение сравнително лесно.

Седнал на един от мръсните матраци, усещах как бие изплашеното ми до смърт сърце, докато чувах сигнала за свободно. Хем се надявах да вдигне, хем се молех да не вдига.

Тъкмо да прекъсна връзката, той отговори.

— Ало — ясно произнесе угнетеният глас на несъщия ми брат.

Неведнъж съм си мислел колко подходящо име са му дали: Стайн — камък. Непробиваема обвивка над корава сърцевина. Непоклатим, мрачен, устойчив. Ала и камъните си имат слаби места и улучиш ли ги, ще се пръснат. В случая на Стайн изобщо не се затруднявах да определя ахилесовата му пета.

— Обажда се Густо — прокашлях се аз. — Знам къде е Ирене.

Дишаше спокойно. Стайн никога не се задъхваше, дори след като е тичал часове. Почти не се нуждаеше от кислород. Или от причина да бяга.

— Къде е тя?

— Ако искаш да разбереш, ще ти струва пари.

— Защо?

— Защото ми трябват.

Обля ме гореща вълна. Или по-скоро леденостудена. Усетих омразата му. Чух го как преглъща.

— Колко…

— Пет бона.

— Добре.

— Да ги направим десет.

— Каза пет.

Мамка му!

— Но ги искам веднага — предупредих го, макар да знаех, че вече е хукнал към вратата.

— Ще ги получиш. Къде си?

— На улица „Хаусман“ 92. Ключалката на входната врата е развалена. Качи се на третия етаж.

— Идвам. Не мърдай оттам.

Да мърдам? Намерих запалка, извадих два фаса от пепелника в дневната и ги изпуших в кухнята. Цареше пълно следобедно спокойствие. Каква жега! Чух шумолене. Плъхът се стрелна покрай стената.

Беше изскочил иззад печката. Сигурно си имаше скривалище.

След като изпуших втория фас, станах.

Отначало не успях да отместя печката, но после открих, че има две колелца отзад.

Дупката зад печката ми се стори доста голяма за бърлога на гризач.

Олег, Олег, скъпи приятелю. Умен си, но нали именно аз те научих как се крие наркотик.

Хвърлих се на колене на пода. Докато пъхах огънатата тел, вече се чувствах надрусан. Пръстите ми се разтрепериха и ми идеше да ги отхапя. Усетих как краят на телта се закачи за нещо, но после то му се изплъзна. Молех се да открия виолин.

Най-после успях да хвана плячката. Издърпах телта заедно с тежка платнена торбичка. Отворих я. Дано да е виолин, мислех си аз, абстинясал като куче.

Турникет, супена лъжица, помпа. И три малки прозрачни пакетчета. В белия прах личаха кафяви зрънца. Сърцето ми ликуваше. Бях се слял с единствения си приятел и любовник, комуто можех да се доверя.

Двете пакетчета прибрах в джоба си, а третото отворих. Ако внимавах при дозировката, наличното количество щеше да ми стигне за седмица. Налагаше се да действам бързо, да се нацеля и да се омета оттам, преди Стайн или някой друг да довтаса. Изсипах праха в лъжицата и започнах да го нагрявам със запалката. Обикновено добавях няколко капки лимонтузу — така прахът не става на бучки, а и изтегляш цялото количество в помпата. Този път обаче нямах нито лимонтузу, нито търпение. Интересуваше ме само едно: да вкарам дрогата в кръвта си.

Вързах турникета около ръката си под рамото, захапах единия му край и го стегнах. Изпъкна голяма синя вена. Забих иглата под подходящ ъгъл, за да си осигуря по-голяма площ на съприкосновение и по-слаб тремор. Защото целият се тресях.

Не уцелих вената.

Веднъж. Два пъти. Поех си дъх. Не мисли, не изпадай в еуфория, не се поддавай на паника.

Върхът на иглата танцуваше. Забих го в синята змия.

Пак не улучих.

Борех се с наплива на отчаяние. Дали да не изпуша малко от дрогата, та да се успокоя, чудех се аз. Но това не ме уреждаше. Исках да усетя опиянението, кика, когато цялата доза нахлува по кръвта в мозъка; да изпитам оргазма на безтегловното падане!

Горещината и слънцето смъдяха в очите ми. Влязох в дневната, седнах на сянка до стената. По дяволите, изобщо не виждах проклетата вена! Спокойно. Изчаках зениците ми да се разширят. За късмет ръцете ми бяха станали бели като киноекран. Вената приличаше на река по картата на остров Гренландия. Сега.

Поредният неуспех.

Силите ми се изчерпиха, сълзите ми напираха. Нечия подметка изскърца.

Изцяло погълнат от заниманието си, не го бях чул да влиза. Вдигнах очи, налети със сълзи. Виждах предметите деформирани, все едно гледам в огледало от лунапарк.

— Здравей, Крадльо.

Отдавна не ме бяха наричали така.

Премигах, за да прогоня сълзите. Предметите добиха познати очертания. Всичко ми беше познато: дори пистолета. Значи не го бяха отмъкнали крадци, както си мислех.

Странно, не се изплаших. Тъкмо обратното. Усетих внезапен прилив на спокойствие.

Пак погледнах вената на ръката си.

— Не го прави — предупреди ме той.

Треморът изчезна. Ръката ми стоеше стабилна като на изпечен джебчия. Това е шансът ми, помислих си.

— Ще те застрелям.

— Не вярвам — отвърнах аз. — Така никога няма да разбереш къде е Ирене.

— Густо!

— Ще направя каквото трябва — забих помпата и този път уцелих; палецът ми легна на буталото. — Постъпи като мен.

Отвън заби камбана.

 

 

Светлината от уличните лампи падаше върху матраците. Хари се бе отдръпнал в сенчесто кътче до стената. Погледна си часовника. Стрелките показваха девет часа. До полета за Банкок оставаха три часа. Изведнъж болките във врата му се усилиха. Като топлината от припламващо слънце, преди да се скрие зад облак. Слънцето съвсем скоро щеше да залезе и болките да отшумят. Досещаше се как ще приключи всичко това. Краят му се струваше неизбежен — каквото беше и идването му в Осло. Същевременно съзнаваше, че именно човешката потребност от ред и изясняване на причинно-следствените връзки го подтиква да търси закономерност в случващото се. Защото мисълта, че всичко е подчинено на хладен хаос, а логиката е химера, е по-непоносима и от най-ужасната, но напълно обяснима трагедия.

Бръкна в джоба на сакото си да извади кутията цигари и напипа дръжката на ножа. Дали не трябваше вече да се е отървал от хладното оръжие? Имаше чувството, че над ножа тегне проклятие, надвиснало и над самия него. Ала всъщност зловеща прокоба съпровождаше Хари много преди да се сдобие с този нож. И тя го пронизваше по-жестоко и от хладно острие. Прокобата вещаеше, че той е като чума за хората, които обича. Точно като ножа на Асаев, който, по неговите думи, преливал страданието и болките на собственика си в пронизаното тяло на жертвата, така и Хари докарваше само беди на любимите си хора и те си плащаха прескъпо за обичта си към него. Или умираха, или се сбогуваха с възможността да го виждат. И той оставаше сам с фантомите. А сега Ракел и Олег щяха да последват участта на всички негови любими хора.

Хари отвори кутията цигари и погледна в нея.

Как бе успял да си въобрази, че ще се спаси от проклятието; че тримата ще избягат на другия край на света и ще живеят весело и щастливо до края на дните си? Погледна си часовника, питайки се кога ли ще изгуби и последната си възможност да тръгне към летището и да стигне навреме. В него говореше и алчното му за щастие, егоистично сърце.

 

 

Извади намачканата семейна снимка и пак я огледа. Съсредоточи вниманието си върху Ирене и брат й Стайн. Момчето със сивите очи, което Хари бе виждал на две места, преди да се запознаят: на снимката и през първата вечер след пристигането си в Осло, докато се мотаеше из Квадратурата. Заради изпитателния поглед Хари го взе за полицай. Оказа се, че е сгрешил. И то много.

По стълбите затрополиха стъпки.

Камбаната заби, но някак вяло и самотно.

 

 

Трюлс Бернтсен изкачи стълбите и спря пред вратата. Сърцето му се разблъска. Щеше да я види. Изпитваше и радост, и притеснение. Пое си дъх.

И позвъни.

Оправи си вратовръзката. Не се чувстваше комфортно в костюм, но след като Микаел го осведоми кои са поканени на партито, прецени, че няма как да избегне официалното облекло. Щяха да присъстват важни клечки: главният секретар, който скоро щеше да отстъпи поста си на Белман; началници от Отдела за борба с насилието, ръководен от някогашния конкурент на КРИПОС Гюнар Хаген. Очакваше се да дойдат и политици. Например онази секси мацка, по чиито снимки неведнъж се бе зазяпвал: Исабел Скойен. Партито щели да уважат и телевизионни звезди. Трюлс нямаше представа откъде ги познава Микаел.

Вратата се отвори.

Ула.

— Много си елегантен, Трюлс.

Тя се усмихна гостоприемно. Очите й блестяха, но Трюлс се досети, че е подранил доста. Кимна и не успя да отговори на комплимента й: ти също изглеждаш великолепно, Ула.

Тя го прегърна леко, покани го да влезе и призна, че още не са налели шампанското. Усмихваше се, кършеше пръсти и хвърляше тревожни погледи към стълбите за втория етаж. Явно се надяваше Микаел да се появи, за да поеме госта. Но Микаел навярно се приготвяше, оглеждаше се в огледалото и си оправяше прическата.

Ула заговори трескаво за общи познати от младежките им години в Манглерю. Трюлс има ли представа с какво се занимават в момента?

— Не поддържам никаква връзка с тях — отвърна той.

Беше убеден, че тя го знае. Никога не бе дружал нито с Гоген, нито с Ими, нито с Андерш, нито с Тромавия. Трюлс винаги бе имал само един приятел: Микаел. Той, от своя страна, също бе допринесъл за самотата на Трюлс, защото не го допусна до новите си познанства, докато израстваше и в социално, и в кариерно отношение.

Двамата с Ула изчерпиха общите теми. Тя се чудеше какво да го пита. А Трюлс още от началото си бе глътнал езика.

— Да не се е появила някоя нова любов на хоризонта, Трюлс? — подхвърли Ула.

— Не — отрече той, опитвайки се да подражава на ведрия й тон.

Молеше се тя най-после да му поднесе питие.

— Наистина ли нито една жена не може да плени сърцето ти?

Наклони глава и му намигна закачливо, но в очите й Трюлс видя, че Ула вече съжалява за въпроса. Вероятно заради червенината, плъзнала по лицето му. Или защото се досещаше за отговора, макар досега Трюлс да не бе давал израз на чувствата си. „Ти плени сърцето ми, Ула.“ Винаги бе стоял в сянката на супердвойката Микаел и Ула от Манглерю, неизменно готов да се притече на помощ и да услужи с каквото може, нахлузил привидната маска на мрачното равнодушие: скучая, но нямам какво друго да правя, затова се мъкна подир вас. А всъщност сърцето му изгаряше по нея и той не изпускаше нито едно нейно движение или мимика. Знаеше, че няма как да я спечели, и въпреки това продължаваше да бленува за нея със силата, с която хората винаги ще мечтаят да полетят.

Най-после Микаел се зададе по стълбите, придърпвайки ръкавите на ризата си изпод смокинга, та ръкавелите да се виждат.

— Трюлс! — възкликна той с прекомерна сърдечност, обичайно запазена за непознати. — Я по-ведро, стари приятелю! Събрали сме се да полеем нова къща!

— Мислех, че ще празнуваме повишението — огледа се Трюлс. — Днес съобщиха по новините.

— Изтекла е информация, но още не е официално. Ще отбележим изливането на тази страхотна тераса — начинание, невъзможно без твоята помощ! Какво става с шампанското, скъпа?

— Отивам да налея — Ула изтупа невидима прашинка от рамото на съпруга си и се отдалечи.

— Познаваш ли Исабел Скойен? — попита Трюлс.

— Да — Микаел продължаваше да се усмихва. — Тя също е сред поканените. Защо питаш?

— А, просто така — Трюлс си пое дъх. Не зачекне ли въпроса сега, няма да го стори никога. — Чудя се…

— Да?

— Преди няколко дни ме изпратиха да арестувам един тип в хотел „Леон“, нали го знаеш?

— Май да.

— По време на ареста се появиха двама непознати за мен полицаи и се опитаха да закопчаят и двама ни.

— Дублирали сте се, а? — разсмя се Микаел. — Обърни се към Фин, той координира патрулите.

— Не мисля, че сме се дублирали — поклати глава Трюлс.

— А какво?

— Според мен някой нарочно ме бе изпратил на адреса.

— За да се изгъбарка с теб ли?

— Нещо такова — колкото и зорко Трюлс да наблюдаваше лицето на Микаел, не забеляза нито едно издайнически потрепващо мускулче.

Дали пък не ставаше твърде мнителен? Трюлс преглътна с усилие.

— Помислих си… може пък ти да знаеш какво е станало.

— Аз? — Микаел отметна назад глава, разсмя се гръмко и оголи зъбите си.

Гледката припомни на Трюлс как Микаел винаги се връщаше от прегледа при училищния зъболекар без нито един кариес, неуязвим за набезите на Чук и Пук^[2].

— Де да знаех! — смееше се Микаел. — Да не те повалиха на пода? Само не ми казвай, че са ти щракнали и белезници!

Трюлс явно се беше заблудил. Гледайки как се забавлява Микаел, той също се засмя — и от облекчение, и защото си представи как би изглеждал, възседнат от двама полицаи. Както винаги, заразителният смях на Микаел го подканяше да се посмеят заедно. Не, не го подканяше, а го заставяше. Същевременно този смях го обгръщаше, стопляше го, превръщаше го в част от нещо — от тандема Трюлс-Микаел. Приятели. В ушите на Трюлс гърмеше собственият му грухтящ смях, докато Микаел постепенно се успокои и придоби замислено изражение:

— Наистина ли допусна, че имам пръст в тази случка, Трюлс?

Бернтсен му се усмихна. Чак сега се замисли защо Дубай всъщност бе избрал именно него за сътрудник; запита се кой ли би могъл да осведоми наркобоса за момчето, което Трюлс почти ослепи в ареста. Неслучайно му бяха наредили да унищожи пробата от кръвта, която групата за оглед бе иззела изпод ноктите на Густо на улица „Хаусман“, преди да я подложат на ДНК анализ. Трюлс обаче запази част от пробата, защото още тогава подозираше, че може да му потрябва в черни дни. И понеже напоследък те зачестиха, днес сутринта я занесе за анализ в съдебна медицина. Отговор получи минути преди да тръгне към къщата на Белман. Дежурният лаборант здраво го скастри по телефона. Предварителният анализ показвал, че кръвта и ноктените частици били същите като получените от Беате Льон преди няколко дни. Двамата не разговарят ли, нали са колеги? Какво си мислят? Че съдебните медици си нямат достатъчно работа? Трюлс се извини за недоразумението и затвори. Замисли се какво означава това. Кръвта под ноктите на Густо Хансен е на Микаел Белман.

Микаел и Густо.

Микаел и Рудолф Асаев.

Пръстите на Трюлс се плъзнаха по възела на вратовръзката. Не от баща си бе придобил това умение: навремето той не можеше да завърже дори своята вратовръзка. Преди абитуриентския бал Микаел му показа как се прави непълен уиндзорски възел. Тогава Трюлс се поинтересува защо вратовръзката на Микаел изглежда по-солидна, а той отвърна, че си е направил цял уиндзорски възел, който обаче не би подхождал на Трюлс.

Погледът на Микаел очакваше отговор на въпроса: защо Трюлс е допуснал, че Микаел е участвал в погодения номер.

Или по-точно в решението да очистят Трюлс заедно с Хари Хуле в хотел „Леон“.

На вратата се позвъни, но Микаел не помръдна.

Трюлс се почеса по челото — по-скоро за да избърше незабелязано потта си.

— Ами знам ли? — изгрухтя смутено той. — Просто ми хрумна. Забрави.

 

 

Стълбите скърцаха под краката на Стайн Хансен. Усещаше всяко стъпало и можеше да предвиди кога ще се чуе жаловито проскърцване. Горе спря. Почука на вратата.

— Влез — чу се отвътре.

Стайн Хансен влезе.

Първо видя куфара.

— Стегна ли багажа?

Утвърдително кимване.

— Намери ли си паспорта?

— Да.

— Извиках такси до летището.

— Идвам.

— Добре.

Стайн огледа обстановката. Сбогува се. Каза на стаите, че повече няма да се върне. Вслуша се в отгласите от детството си. В гласовете на близките си: окуражителния на баща му, спокойния на майка му, ентусиазирания на Густо, веселия на Ирене. Не чуваше единствено своя глас. Открай време си беше мълчалив.

— Стайн? — Ирене държеше снимка.

Стайн знаеше коя. Ирене я беше закачила над леглото във вечерта, когато адвокатът, Симонсен, я бе довел в дома й. На снимката Ирене се усмихваше между Густо и Олег.

— Да?

— Някога изпитвал ли си желание да убиеш Густо?

Стайн не отговори. Сети се за онази вечер.

Телефонното обаждане на Густо, че знае къде е Ирене. Спомни си как тичешком отиде на улица „Хаусман“. Там завари полицейски автомобили. Хората наоколо говореха, че момчето вътре било мъртво — застреляно. Припомни си и възбудата, граничеща с радост. И последвалия шок. Скръбта. Да, смъртта на Густо наистина го натъжи. Същевременно обаче му вдъхна и надежда, че най-после ще открие Ирене. Надеждата, естествено, бързо изчезна, защото дните си минаваха без вест и Стайн осъзна, че смъртта на Густо всъщност е стопила съвсем шансовете му да я намери.

Бледото лице на Ирене издаваше начален стадий на абстиненция. Очакваха ги тежки дни. Но двамата щяха да се справят. Заедно.

— Тръгваме ли?

— Да — тя отвори нощното шкафче, погледна снимката, бързо долепи устни до нея и я прибра в чекмеджето с цветната страна надолу.

 

 

Хари чу как вратата се отваря. Седеше в тъмното, без да помръдва. Напрегна слух да долови стъпките на влезлия по пода. Силуетът се приближи до матрака. Телта проблесна в мрака, улавяйки уличната светлина. Стъпките заглъхнаха към кухнята. Лампата светна. Хари чу как влезлият отмести печката.

Стана и го последва.

Застана на прага. Другият, коленичил пред дупката на плъха, разтвори платнената торбичка с разтреперани ръце. Извади един по един предметите: спринцовка, турникет, лъжица, запалка, пистолет. Пакетчетата с виолин.

Прагът изскърца, когато Хари отпусна тежестта на другия си крак, но онзи дори не чу, погълнат от трескавите си действия.

Хари знаеше, че в момента у него говори наркотичният глад, а мозъкът му е съсредоточен върху едно-единствено нещо. Хари се прокашля.

Другият се вцепени. Раменете му се повдигнаха, но той не се обърна. Застина с наведена глава, приковал поглед в дрогата. Продължаваше да стои с гръб.

— Очаквах да дойдеш първо тук — изрече Хари. — Предположил си, че вече е безопасно.

Другият продължаваше да стои неподвижно.

— Ханс Кристиан ти е съобщил, че сме я открили, нали? И въпреки това си предпочел да дойдеш първо тук.

Другият се изправи. За пореден път Хари остана поразен от промяната. Вече приличаше на голям мъж.

— Какво искаш, Хари?

— Дойдох да те арестувам, Олег.

— За няколко дози виолин? — намръщи се Олег.

— Не заради дрогата, Олег, а заради убийството на Густо.

 

 

— Недей! — повтори той.

Аз обаче вече бях вкарал иглата дълбоко във вената, която трепереше от нетърпение.

— Очаквах Стайн или Ибсен, но не и теб — признах аз.

Кракът му ме изненада. Изби помпата от ръката ми, тя полетя във въздуха и падна в дъното на кухнята, някъде до препълненото корито на мивката.

— Какви ги вършиш, Олег! — ядосах се аз.

 

 

Олег измери Хари продължително, със сериозен, спокоен поглед. В очите му не се четеше никаква изненада. По-скоро опипваха почвата, опитваха се да се ориентират.

Когато най-сетне проговори, гласът му звучеше по-скоро присмехулно, отколкото гневно или объркано:

— Но ти ми повярва, Хари. Когато ти разказах за мъжа с балаклавата, ти ми повярва.

— Да, защото исках да ти повярвам.

— Но, Хари… — зашепна Олег и погледна пакетчетата с прах. — Ако се съмняваш в думите на най-добрия си приятел, на кого тогава ще вярваш?

— На доказателствата — Хари почувства как в гърлото му заседна буца.

— Какви доказателства? С теб оборихме всички доказателства. Обяснихме всичко, което имаха срещу мен.

— Появиха се нови доказателства.

— Какви?

Хари посочи пода пред Олег.

— Тази „Одеса“ стреля със същите муниции, с които е бил убит Густо: „Малаков“ 9/18 мм. В крайна сметка балистичната експертиза ще установи със стопроцентова сигурност дали убийството е извършено с този пистолет. По него има твои отпечатъци. Всъщност само твои. Ако някой друг го беше използвал и беше избърсал следите от пръстите си, щеше да заличи и следите от твоите.

Олег докосна пистолета, сякаш за да получи потвърждение, че говорят именно за това оръжие.

— По спринцовката има няколко отпечатъка, вероятно от двама души. Със сигурност обаче установих, че ти си натиснал буталото. Тоест ти си инжектирал дозата. По отпечатъка от палеца ти има барутни частици, Олег.

Олег докосна и използваната спринцовка.

— Защо това да е ново доказателство?

— Защото ти ми каза, че влизайки в стаята, си бил надрусан. Барутните частици по пръста ти обаче показват, че си инжектирал наркотика, след като си стрелял — първо си застрелял Густо, а после си се дрогирал. В момента на извършването на престъплението си бил с непомрачен разсъдък, Олег. Това те прави извършител на предумишлено убийство.

Олег кимна бавно.

— Пуснал си пръстовите ми отпечатъци в полицейската база данни и вече всички знаят за…

— Не съм се свързвал с полицията — поклати глава Хари. — Само аз знам за деянието ти.

Олег преглътна. Хари видя как адамовата му ябълка подскочи.

— Откъде знаеш тогава, че отпечатъците са мои, щом не си ходил в полицията?

Хари извади ръката от джоба на палтото си и остави белия геймбой на кухненската маса.

Олег се вторачи в конзолата. Мигаше, все едно нещо му бе влязло в окото.

— Кое събуди подозренията ти? — прошепна той.

— Омразата. Рудолф Асаев ме посъветва да следвам пътя на омразата.

— Кой?

— Онзи, когото наричате Дубай. Отне ми известно време, докато се досетя, че е говорел за собствената си омраза. Омразата, която е изпитвал към теб, задето си убил сина му.

— Сина му? — Олег изгледа безизразно Хари.

— Да. Густо е негов син.

Олег се наведе, приклекна и се вторачи в пода.

— Ако… — поклати глава и започна отначало: — Ако Дубай наистина е баща на Густо и наистина ме мрази толкова, защо не се е погрижил да ме пречукат веднага в затвора?

— Защото е искал да изгниеш там. За него затворът е по-лош от смъртта. Затворът прояжда душата ти, докато смъртта я избавя. Рудолф Асаев би отредил затвор само на онзи, когото ненавижда от цялата си душа. На теб, Олег. Асаев, разбира се, е намерил начин да контролира всяка твоя дума в ареста.

— Не съм забелязал, но се досещах.

— Знаел е, че си наясно: издадеш ли го, с теб е свършено. Когато ме повика, ти се превърна заплаха и за да не рискува излишно, Асаев се опита да те отстрани, но не успя.

Олег затвори очи. Продължаваше да стои приклекнал. Сякаш му предстоеше важно състезание и двамата с Хари мълчаха, за да се съсредоточат.

Отвън нахлу обичайният репертоар на града: бучене на автомобили, далечен клаксон на лодка, вяла сирена. Все звуци, съвкупност от човешка дейност — нескончаемото пукане на мравуняка, монотонно, приспивно и внушаващо спокойствие като топла възглавница.

Олег посегна бавно, без да сваля поглед от Хари.

Хари поклати глава.

Олег обаче взе пистолета. Внимателно, сякаш се боеше да не се взриви в ръцете му.