Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Случаите на инспектор Хари Хуле (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gjenferd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Автор: Ю Несбьо

Заглавие: Фантом

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Норвежки

Издание: Първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Норвежка

Редактор: Цвета Германова

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 9789543572793

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2313

История

  1. — Добавяне

Двайсета глава

Слънцето блестеше толкова ослепително във фиорда, че Хари присви очи зад дамските си слънчеви очила.

Освен фейслифтинга в Бьорвика, градът си бе напомпал и бюста: на мястото на плоската скучна гръд до фиорда сега се издигаше нов квартал. Силиконовото чудо се казваше „Шувхолмен“ и изглеждаше скъпарски. Скъпи апартаменти със скъп изглед над фиорда, скъпи пристани за яхти, малки скъпи бутици, където продаваха само по една бройка от дреха, галерии с паркет, изработен от дървесина, добита в джунгла, за която дори не сте чували, и много по-забележителен от картините по стените. Зърното на едната силиконова бомба се казваше „Морско списание“ — не периодично печатно издание за лодки, а луксозен ресторант с цени, станали причина Осло да измести Токио от челното място в класацията за най-скъп град.

Хари влезе. Любезният метр д’отел го приветства с добре дошъл.

— Търся Исабел Скойен — Хари огледа заведението. Пукаше се по шевовете.

— На чие име е резервацията? — попита с усмивка метр д’отелът.

Явно тук всичко се запазваше предварително.

Когато се обади в общинската администрация, секретарката, на която Хари попадна, отказа да му съобщи в кой ресторант ще обядва Исабел Скойен. Хари обаче блъфира, че в момента я чака в „Континентал“ и се пита дали уговорката им не се е отменила. Секретарката се задъха панически: как така „Континентал“, нали обядът щял да се състои в „Морско списание“!

— Не знам — призна Хари. — Може ли да вляза и да я потърся?

Метр д’отелът видимо се колебаеше, докато оглеждаше костюма му.

— Ето, видях я — кимна Хари и тръгна към салона, без да е изчакал окончателната присъда.

Разпозна лицето и телосложението, защото беше разглеждал нейни снимки в интернет. Стоеше облакътена на барплота, обърната с лице към залата за хранене. „Навярно чака мъжа, с когото се е уговорила да обядва“, предположи Хари. Осанката на Скойен му напомняше поведението на актриса пред стотици зрители. В погледите на мъжете от близките маси намери потвърждение на впечатленията си. Остър като брадва нос разсичаше на две половини грубоватото й лице, но без да я загрозява. Исабел Скойен спадаше към традиционните хубавици. „Великолепни“ — казват за тях другите жени. Гримираните й в черно очи със студени сини ириси й придаваха хищния вид на вълчица, смекчаван донякъде от прическата й: руса кукленска грива, спускаща се на кокетни спирали от двете страни на почти мъжественото й лице. Но всъщност най-силният магнит за мъжките погледи беше стройната й атлетична фигура: широки рамене, закръглен ханш. Впитите черни панталони подчертаваха стегнатите й мускулести бедра. Пищните си гърди дължеше или на пластичен хирург, или на сутиен с повдигащ ефект, или просто на природата. Проверката в Гугъл показа, че Исабел Скойен се занимава с дресировка на коне в собствена ферма, има зад гърба си два разтрогнати брака — единия с финансов магнат, преживял четири звездни мига и три фалита, — участвала е в Националния шампионат на Норвегия по спортна стрелба, изявява се като активен кръводарител, озовала се е в епицентъра на политически скандал, след като изритала свой съпартиец само защото бил „голяма мижитурка“, и обожава да позира пред обективите по време на филмови и театрални премиери. Накратко: жена и половина.

Той привлече вниманието й, докато се приближаваше към бара. Тя го гледаше спокойно като човек, който смята за свое неотменимо право да гледа когото си иска. Хари застана пред нея с пълното съзнание за десетките чифтове очи, вперени в гърба му.

— Вие сте Исабел Скойен.

Явно възнамеряваше да го отпрати с някоя суха реплика, но се отказа и наклони глава.

— В подобни скъпарски ресторанти повечето посетители са известни лица. А… — подхвана тя, докато погледът й бавно се спусна по Хари — кой сте вие?

— Хари Хуле.

— Изглеждате ми познат. Да не са ви давали по телевизията?

— Беше преди години. Тогава нямах… — той посочи белега на лицето си.

— А, вярно. Вие сте полицаят, който залови онзи сериен убиец, нали?

Пред Хари се простираха два пътя. Той избра осеяния с по-малко обяснения.

— Същият.

— И с какво се занимавате сега? — попита тя с безразличие, а погледът й се плъзна над рамото му и се устреми към вратата. Същевременно нацупи силно начервените си устни и премигна няколко пъти — за загрявка. Явно й предстоеше обяд с важна особа.

— С продажба на дрехи и обувки — отвърна Хари.

— Личи си. Стилен костюм.

— И вашите ботуши си ги бива. „Рик Оуенс“?

Изгледа го, сякаш съвсем бе забравила за присъствието му и чак сега го забелязва. Отвори уста да му отговори, но нещо зад гърба на Хари привлече вниманието й.

— Е, моят познат пристигна. Може пак да се видим някой път, Хари.

— Мхм. Надявах се да поговорим малко повече.

Засмя се и се наведе напред:

— Харесвам напористи мъже, но в момента е едва дванайсет на обяд, не съм близнала капка алкохол и вече имам компания. Желая ви приятен ден.

И се отдалечи с потракващи токчета.

— С Густо Хансен сте имали афера, нали? — попита тихо Хари.

Макар и от три метра, Исабел Скойен го чу: гласът му бе улучил точната честота и преодолявайки шума от обувки, гласове и нежния тембър на Даяна Крол, прониза тъпанчетата й. Тялото й се скова от напрежение. Обърна се.

— Звънили сте му четири пъти в рамките на една вечер, последния път в два без двайсет и шест след полунощ.

Хари седна на една от високите табуретки пред бара. Исабел Скойен измина обратно трите метра и се надвеси над него. Червената шапчица и Вълка, стрелна се в ума на Хари. Само дето в ролята на Червената шапчица виждаше не Исабел Скойен.

— Е, какво искате, Хари? — попита тя.

— Всичко, което знаете за Густо Хансен.

Ноздрите на острия й нос се размърдаха, величествените й гърди се повдигнаха. Отблизо Хари забеляза черните пори по кожата й — същински пиксели на комикс.

— Аз съм от малцината в този град, които се борят за оцеляването на наркоманите, затова съм и от малцината, запомнили Густо Хансен. Изгубихме го. Ужасна трагедия. Бяхме го поканили на среща в комитета РУНО и бях запаметила номера му в телефона си. Имам добър приятел с подобно име и при набирането често бъркам. Такива неща се случват непрекъснато.

— Кога го видяхте за последно?

— Дайте да уточним нещо, Хари Хуле — просъска тя, натъртвайки върху Хуле, и тикна лицето си пред неговото. — Ако съм ви разбрала правилно, не сте полицай, а търговец на дрехи и обувки. В такъв случай не виждам причина да разговарям с вас.

— За жалост обаче на мен много ми се ще да си побъбря с някого — Хари се облегна на плоча. — Ако вие откажете, ще се обърна към някой журналист. Те стават много словоохотливи, когато ги зачекнеш на тема звездни клюки.

— Звезда? — На устните й разцъфна ослепителна усмивка, предназначена не за Хари, а за някакъв костюмар на вратата, който й махна дискретно. — Аз съм само нищожна секретарка в администрацията, Хари. Две-три снимки във вестниците не те превръщат в звезда. Спомнете си колко бързо са забравили вас например.

— Но според мен медиите виждат във ваше лице изгряваща звезда.

— Дали? Дори да е така, и най-жълтите вестници се нуждаят от нещо конкретно, а вие разполагате само с някакво повикване. Такива грешки…

— … се случват всеки ден. Не всеки ден обаче… — Хари си пое лъх. Наистина беше дошъл с празни ръце. Затова трябваше да действа ва банк: — … кръв от група АБ с отрицателен резус-фактор се появява на две места при разследване на убийство. Един от двеста души е от тази кръвна група. Затова, когато заключението от съдебномедицинската експертиза гласи, че кръвта под ноктите на Густо е от група АБ, а вестниците пишат, че вие сте от същата, е нормално старите навици на един бивш детектив да проработят и да съберат две и две. Достатъчно е да поискам ДНК анализ, за да сме сто процента сигурни по кого са шарили ръцете на Густо непосредствено преди смъртта му. Съвсем прилично жълто заглавие, нали, госпожице Скойен?

Секретарката мигаше ли, мигаше, сякаш клепачите й се опитваха да активират говорните й способности.

— Я ми кажете, това не е ли онзи политик, дето го спрягат за приемник на настоящия лидер на Работническата партия? — попита Хари, присвивайки очи. — Как му беше името?

— Съгласна съм да поговорим, но по-късно. Дотогава обещайте да си мълчите.

— Кога и къде?

— Дайте ми телефонния си номер, ще ви се обадя след работа.

Навън фиордът продължаваше да пръска ослепителна светлина. Хари си сложи очилата и запали цигара, за да отпразнува успешно прокарания блъф. Седна на пристана. Наслаждаваше се на всяка глътка тютюнев дим и упорито пренебрегваше призивите на наркотичния глад. Гледаше безумно скъпите яхти — играчките на най-богатата работническа класа в света. Изгаси цигарата, плю във водата и се почувства готов да проведе следващото посещение от заплануваните за деня.

 

 

Хари отговори утвърдително на служителката от регистратурата на Онкологичния център: да, има уговорка. Тя му подаде бланка. Попълни името и телефонния си номер, но остави полето „фирма“ празно.

— По личен въпрос ли?

Хари поклати глава. Знаеше, че добрите секретарки са си създали навика да запомнят кой влиза и излиза от сградата. Когато по време на разследване му трябваше информация от кухнята на дадено учреждение, като опитен детектив той винаги разпитваше най-напред персонала, установяващ пръв контакт с посетителите.

Служителката го упъти към кабинета в дъното. По коридора подмина две редици затворени врати. През прозорчетата им се откриваха просторни зали, където лаборанти в бели престилки проверяваха съдържанието на колби и епруветки и ги прибираха в метални шкафове с катинари — истинско елдорадо за всеки наркоман, прецени Хари.

В дъното на коридора спря пред затворена врата и за всеки случай погледна табелата, преди да почука: Стиг Нюбак. Още след първото похлопване мъжът в кабинета му извика „влез!“.

Нюбак седеше зад бюро със слушалка до ухото, но махна на Хари да се настани на стола за посетители. След три „да“, две „не“ и „майната му“ Нюбак се засмя искрено, сбогува се със събеседника си, затвори и прикова любопитен поглед в Хари, който, от своя страна, беше заел неизменната си поза: полуизлегнат на стола, с изпънати напред крака.

— Хари Хуле! Ти сигурно си ме забравил, но аз те помня.

— Закопчавал съм доста хора.

Нюбак отново избухна във весел смях.

— И аз учех в „Опсал“, но съм две години по-малък.

— По-малките помнят по-големите, но не и обратното.

— Прав си. Честно да ти призная обаче, не те помня от училище. Като те гледах по телевизията преди няколко години, някой ми спомена, че си израснал в „Опсал“ и със Сабото сте приятели.

— Мхм — Хари погледна обувките си, за да покаже на Нюбак, че не желае да навлизат в лични откровения.

— Детективстваш, значи. Какво разследваш в момента?

— В момента — подхвана Хари, опитвайки се да се придържа максимално към истината, — разследвам убийство на наркоман. Погледнахте ли пробата, която ви изпратих?

— Да — Нюбак отново вдигна слушалката, набра някакъв номер и се почеса нервно по главата, докато чакаше отговор. — Мартин, можеш ли да дойдеш при мен? Да, заради онази проба.

Нюбак затвори. Възцари се трисекундна тишина. По смутената усмивка на събеседника си Хари прецени, че мозъкът му трескаво търси подходяща тема за разговор. Нямаше обаче намерение да му помага. Нюбак се прокашля.

— Ти живееше в жълтата къща до чакълестата алея, нали? Аз отраснах в червената, на хълма. Семейство Нюбак, сещаш ли се?

— Да, да — излъга Хари. За пореден път се изуми колко оскъдни спомени има от детството си.

— Продаде ли къщата?

Хари кръстоса крака. Види се, нямаше как да избегне задушевния разговор.

— Баща ми почина преди три години. Доста време търсех подходящ купувач, но…

— Призраци.

— Моля?

— Нали казват, че покойниците първо трябва да побродят из дома си, преди окончателно да го напуснат. Майка ми почина миналата година, но още не съм обявил къщата за продан. Женен ли си? Имаш ли деца?

Хари поклати глава и побърза да прехвърли топката в противниковата половина:

— Но виждам, че ти си женен.

— И по какво разбра?

— По пръстена — Хари посочи ръката му. — Имах съвсем същия.

— Имаше? — усмихна се Нюбак. — Разведе ли се?

Хари проклинаше наум. Защо някои хора толкова държат да споделят подробности от личния си живот? Дали е разведен? По-лошо: разделен е от любимата си и от онези, които обича. Прокашля се.

— Ето те и теб! — възкликна Нюбак.

Хари се обърна. На вратата стоеше прегърбен мъж в синя лаборантска престилка. Гледаше посетителя с присвити очи, дълбоко вкопани в черепа. Над високото му, възбледо чело висеше дълга черна коса. Хари дори не го беше чул.

— Това е Мартин Пран, един от най-добрите ни изследователи.

„Не, това по-скоро е Квазимодо — звънарят от «Парижката Света Богородица»“ — поправи го наум Хари.

— Какво установи, Мартин?

— Така нареченият виолин не е хероин, а вещество, което по състав напомня леворфанола.

Хари записа наименованието.

— А той какво представлява?

— Опиоидна атомна бомба — обясни Нюбак. — Мощно обезболяващо средство. Шест до осем пъти по-силно от морфина и три пъти от хероина.

— Сериозно?

— Абсолютно. При това действието му е два пъти по-продължително. Осем до четиринайсет часа. Три милиграма перорално — един и половина венозно — са достатъчни да поставят човешкия организъм под пълна упойка.

— Мхм. Звучи опасно.

— Не е толкова опасно, колкото си мислят хората. Умереният прием на хероин не е смъртоносен. Разрушителни последици има преди всичко формирането на зависимост.

— Така ли? А защо хероиновозависимите в този град мрат по-масово от мухи?

— Главно по две причини. Първо, хероинът се продава не в чиста форма, а с примеси, някои от които го правят токсичен. Ако например смесиш хероин и кокаин…

— … се получава спийдбол — довърши Хари. — Джон Белуши[1].

— Лека му пръст. Другата най-честа причина за смъртта на наркоманите е, че хероинът потиска центъра на дишането. Сложиш ли си прекалено висока доза, просто спираш да дишаш. А с повишаването на толеранса към дрогата наркоманите увеличават дозата. Леворфанолът обаче не влияе на дихателния процес, нали, Мартин?

Квазимодо кимна, без да вдигне поглед.

— Мхм… По-силен от морфина, държи по-дълго, по-малка опасност от предозиране. Мечтата на всяко „дрОгарче“.

— Зависимост и цена — промърмори Звънаря.

— Моля?

— Наблюденията над пациентите ни показват, че развиват зависимост към леворфанола кажи-речи от раз — Нюбак щракна с пръсти. — Но при онкоболните имаме друг приоритет: да предотвратим появата на непоносими болки. Затова прилагаме леворфанола въпреки силно пристрастяващия му ефект — по специална терапевтична схема, разбира се. Производството и вносът на леворфанола обаче излизат много скъпо. Вероятно това е причината да не е сред опиатите за масова употреба.

— Пробата не е напълно идентична с леворфанола.

Хари и Нюбак се обърнаха към Мартин Пран.

— Съединението е модифицирано.

Пран вдигна глава. Хари забеляза в очите му неочакван пламък.

— По какъв начин? — поинтересува се Нюбак.

— Ще ми трябва време да го проуча по-подробно, но най-вероятно едната хлорна молекула е била заменена с молекула флуор. Това значително облекчава разходите по производството.

— Нещо като Дрезер?

— Възможно е — потвърди Пран с едва забележима усмивка.

— Божичко! — възкликна Нюбак и се почеса по главата с две ръце. — Който се е сетил, трябва да е гений или невероятен късметлия.

— Момчета, нещо изгубих нишката — обади се Хари.

— О, извинявай. През 1897 година Хайнрих Дрезер тествал фармакологично аспирина. През следващите дни продължил лабораторните опити да промени формулата му. Сменил една молекула тук, добавил друга там и — хоп! — лекарството започнало да се свързва с други рецептори в човешкия организъм. Единайсет дни по-късно Дрезер разполагал с ново вещество. До 1913 година го продавали като средство против кашлица.

— И как се казва това средство?

— Името произлиза от гръцката дума за „героиня“.

— Хероин.

— Именно.

— А покритието? — Хари адресира въпроса си към Пран.

— Нарича се дражирано покритие — намусено го поправи Квазимодо. — Какво по-конкретно те интересува?

Лицето му беше обърнато към Хари, но очите му се взираха в стената. Звяр, затворен в клетка, или стадно животно, което упорито отказва да приеме превъзходството на водача. Или човек с проблеми в общуването. Вниманието на Хари обаче привлече най-вече позата му — килнато дърво.

— Колегите от криминалистиката смятат, че кафявите частици в състава на виолина идват от стрито… дражирано покритие на таблетки, каквото използвате при производството на метадон тук, в Онкологичния център.

— И? — сопнато попита Пран.

— Възможно ли е виолинът да се произвежда тук, в Норвегия, от човек с достъп до метадоновите таблетки, които произвеждате вие в Центъра?

Стиг Нюбак и Мартин Пран се спогледаха.

— Нашият център снабдява и други болници с метадонови таблетки и доста хора имат достъп до тях — обясни Нюбак. — Виолинът обаче е химия от висшия пилотаж. — Издуха шумно въздуха от бузите си. — Как мислиш, Пран? Имаме ли достатъчно капацитети в норвежките изследователски среди, та да синтезираме толкова сложно химично съединение?

Пран поклати отрицателно глава.

— Допускате ли нечий късмет да е проработил? — настоя Хари.

— Дотолкова, доколкото по време на композирането на „Немски реквием“ Брамс е разчитал на късмета си.

В стаята настъпи тишина. Дори приказливият Нюбак не се сещаше какво да добави.

— Е — Хари стана.

— Дано сме ти помогнали — Нюбак му протегна ръка над масата. — Поздрави Сабото от мен. Предполагам, още работи в дружество „Хафслюн“ и се грижи за електричеството в града?

— Нещо такова.

— И продължава да изпитва непоносимост към дневната светлина?

— По-скоро не понася да му досаждат.

Нюбак се усмихна колебливо.

На излизане от сградата Хари спря два пъти. Веднъж, за да надникне в пустата лаборатория, където бяха изгасили осветлението. Втория път — пред кабинета на Мартин Пран. От процепа над прага се процеждаше светлина. Хари натисна внимателно дръжката. Беше заключено.

Още с качването в наетата кола Хари погледна мобилния си телефон. Пропуснато повикване от Беате, но не и очакваният есемес от Исабел Скойен. Покрай стадион „Юлевол“ осъзна колко неподходящо време бе избрал за излизане от града. Точно сега хората с най-кратко работно време на света се прибираха по домовете си. Докато стигне до район Карихауген, му трябваха цели петдесет минути.

 

 

Сергей барабанеше нервно по волана. Работното му място се намираше в посока, противоположна на настоящото задръстване, ала в момента той се връщаше от нощна смяна. Автомобилите пълзяха към Карихауген едва-едва със скоростта на хладна лава. Провери името на полицая в Гугъл. Откри множество статии за успешно разнищени от него убийства. Този тип дори заловил сериен убиец в Австралия. Запомни факта, защото преди обяд гледа научнопопулярен филм за Зеления континент по „Animal Planet“. Разказваше се за интелигентността на крокодилите в Северната територия; за начина, по който изучават навиците на плячката си. Сутрин туристите с палатки обикновено отиват да донесат вода от близък билабонг. Минавайки по пътеката край езерото, те са в пълна безопасност, макар крокодилът да ги гледа оттам. Останат ли туристите още една нощ, на следващата сутрин ще се повтори същото. На сутринта след третото пренощуване обаче изобщо няма да видят крокодила. Той ще ги нападне изневиделица и ще ги повали във водата.

На снимките в интернет полицаят изглеждаше някак сконфузен. Явно не обича да го снимат или наблюдават.

Телефонът звънна. Андрей премина на въпроса без предисловия:

— Отседнал е в хотел „Леон“.

Андрей говореше на южносибирски диалект, по принцип груб и насечен, но той му придаваше мелодичност и мекота. Повтори адреса два пъти — бавно и отчетливо. Сергей го запомни.

— Супер — отвърна той, стараейки се да звучи ентусиазиран. — Ще попитам в коя стая е отседнал, ще се скрия в дъното на коридора, ще го издебна да излезе от стаята си и като тръгне към стълбите или към асансьора, ще го нападна в гръб.

— Лоша идея, Сергей.

— Защо?

— Не го нападай в хотела. Подготвен е да очаква атака в „Леон“ и ще бъде нащрек.

— Как така е подготвен? — сепна се Сергей.

Сергей мина в лявото платно зад кола под наем, докато Андрей обясняваше, че полицаят се свързал с двама от пласьорите и поканил Атамана в хотела. Положението отдалече смърдяло на капан. Атамана недвусмислено се разпоредил Сергей да изпълни поръчката извън хотела.

— Къде например?

— Причакай го на улицата пред хотела — посъветва го Андрей.

— Въпросът е къде да го направя?

— По твой избор. Моят фаворит се нарича засада.

— Засада?

— Засадата винаги е печеливш ход, Сергей. И още нещо…

— Да?

— Копелето е надушило неща, до които не бива да припарва. Затова трябва да се действа бързо.

— Какво… ще рече това?

— Атамана не те пришпорва, но те призовава да не губиш ценно време. Най-добре до едно денонощие да си приключил. Ясно?

— Ясно — Сергей се надяваше Андрей да не го е чул как преглъща с мъка.

Сергей затвори. Пред него продължаваше да се точи безкрайна колона от автомобили. През целия си живот не се бе чувствал толкова самотен.

 

 

Следобедният час-пик предизвика ужасно задръстване и колоната се разкъса чак преди градчето Бергер. Понеже прекара близо час в колата, Хари изпробва всички радиостанции и накрая напук на традиционните си предпочитания си пусна класическа музика. Двайсет минути по-късно видя табелата за отбивката към летище „Гардермуен“. Торд Шулц не бе отговорил на нито едно от дузината му обаждания през последното денонощие. Хари се свърза с колега на пилота, но и той нямаше представа къде е Шулц. Когато не извършвал полети, Торд обикновено се мотаел из базата. Мъжът потвърди домашния адрес на Торд Шулц, който Хари откри в Мрежата.

Хари пристигна по смрачаване. Бавно пое между еднотипните къщички с вид на кутии за обувки, разположени от двете страни на прясно асфалтирания път. Съседните къщи светеха и помогнаха на Хари да се ориентира по номерацията. Домът на Торд Шулц тънеше в мрак.

Паркира и погледна към небето. Излетял самолет оставяше сребриста диря, отначало притихнал като хищна птица. Светлините полазиха по покривите, а летателният апарат изчезна, влачейки звука след себе си като булчински воал.

Хари се приближи до вратата, долепи лице до прозорчето и позвъни. Нищо. Пак натисна звънеца. Почака минута, разби стъклото, провря ръка и завъртя топката на вратата. Прескочи парчетата стъкло в коридора и продължи към дневната. Веднага му направи впечатление непрогледната тъма в стаята. Дори в неосветено помещение не цари толкова гъст мрак. Пред прозорците бяха спуснати плътни щори. Такива светлонепропускливи транспаранти затулваха казармите във военния гарнизон във Финмарк, та сиянието на белите нощи да не пречи на войниците да спят.

Другото, което Хари мигом усети, влизайки в дневната, беше чуждо присъствие. И понеже опитът го бе научил, че подобни усещания почти винаги се базират на конкретни сетивни впечатления, той се съсредоточи върху задачата да идентифицира източника на смущаващото чувство, постара се да игнорира сърцебиенето си и преодоля инстинктивния си порив да избяга оттук. Ослуша се, но чу само тиктакането на часовник, намиращ се вероятно в съседна стая. В ноздрите си усети спарен, застоял въздух, ала и нещо друго — едновременно далечно и познато. Затвори очи. В повечето случаи съумяваше да долови опитите им да се прокраднат до него още в зародиш. През годините усвои редица мисловни стратегии за справяне с тях. Сега обаче го връхлетяха, преди да успее да закове вратата. Призраците. Лъхна го миризмата на местопрестъпление.

Отвори очи. Светлината от капандурата над главата му го заслепи. Бялото петно се плъзна по пода, разнесе се грохот на самолет и в следващата секунда всичко отново потъна в мрак. Но дори краткотрайният лъч се оказа достатъчен. Високият пулс и поривът за бягство станаха неконтролируеми.

Защото Хари видя Бръмбара. Жук. Люлееше се точно пред лицето му.

Бележки

[1] Джон Белуши (1949–1982) — американски актьор, починал след инжекция със спийдбол. — Б.пр.