Ю Несбьо
Фантом (40)

Четирийсета глава

Трюлс Бернтсен вдиша дълбоко и бавно. Пулсът му се ускори, но той умееше да се владее.

Хари Хуле попадна под светлината на лампата. И изпълни оптическия мерник.

Жалко, наистина, че няма как да го засн…

Обзе го внезапно колебание.

Бързото мислене не беше сред силните му страни.

Не се смяташе за глупав. Просто се случваше някои решения да му отнемат повече време.

И като деца двамата с Микаел се различаваха именно по остротата на ума. Обикновено Микаел преценяваше и говореше, но в крайна сметка Трюлс също успяваше да стигне до правилния извод. Както и сега. Липсващ адрес в някакъв списък. Глас, който му нашепва да не убива Хуле. Ако беше тук, Микаел би го посъветвал да си направи елементарна сметка. Хуле е вдигнал мерника на Рудолф Асаев и на Трюлс — за щастие, в тази последователност. Ако Хуле види сметката на Асаев, проблемите на Трюлс ще станат с един по-малко. Същото важеше и ако Асаев очисти Хуле. От друга страна…

Хари Хуле продължаваше да стои на светло.

Пръстът на Трюлс започна да натиска спусъка. В КРИПОС се бе отличил като най-добрия стрелец с пистолет и подгласник на първенеца с пушка.

Издиша въздуха от дробовете си. Усещаше тялото си напълно освободено от напрежение. Не очакваше неконтролирани движения. Отново си пое дъх.

И свали пушката.

Пред Хари се простираше осветената улица „Блиндерн“. Приличаше на маршрут за увеселително влакче — със стръмни изкачвания и спускания — из хълмиста местност със стари къщи, просторни градини, университетски сгради и тревни площи. Изчака светлините на таксито да изчезнат и тръгна.

Стрелките показваха един без четири. Не се виждаше жива душа. По желание на Хари шофьорът спря пред номер шейсет и осем.

„Блиндерн“ 74, пишеше на триметрова ограда на петдесетина метра по-нататък по улицата. Встрани от къщата се издигаше цилиндрична постройка, висока четири метра и със също толкова голям диаметър. Приличаше на водонапорна кула. Хари за пръв път виждаше такъв резервоар в Норвегия. Забеляза още един до съседната къща. Алея, посипана с чакъл, водеше към стълбище пред внушителна къща. Самотна лампа осветяваше портала пред врата от солидно тъмно дърво.

Два от прозорците на първия етаж и един на втория светеха.

Хари се спотаи под дъб от отсрещната страна. Свали си раницата и я отвори. Приготви полицейската пушка и си сложи противогаза, без да го нахлузва над лицето си.

Дъждът щеше да му помогне да се приближи незабелязано. Провери дали картечният пистолет е зареден и със свален предпазител.

Моментът настъпи.

Но упойката започваше да го пуска.

Извади бутилката „Джим Бийм“ и разви капачката. На дъното бяха останали няколко капки. Погледна къщата, после бутилката. Ако осъществи намерението си, ще му трябва още малко алкохол. Зави обратно капачката и прибра бутилката във вътрешния си джоб заедно с допълнителния пълнител за пистолета. Стараеше се да диша нормално, та мускулите и мозъкът да се насищат с достатъчно кислород. Погледна часовника. Един и една минута. След двайсет и три часа излита самолетът, който ще отведе него и Ракел в Хонконг.

Хари си пое дълбоко въздух, после пак. Очакваше някакъв сензор да засече присъствието му, докато се промъква към къщата. Тежката бронежилетка щеше да му попречи да се придвижи бързо, но нямаше желание да става лесна мишена като онзи път по „Мадсерю але“.

Две, две и половина. Три.

Натисна дръжката, отвори портата, стисна полицейската пушка в едната ръка, картечния пистолет — в другата, и хукна по затревената площ, вместо по чакъла. Насочи се към прозореца на дневната. Беше участвал в немалко светкавични арести и знаеше какво огромно преимущество осигурява моментът на изненадата. Не само позволява на полицаите първи да открият огън, а и обезврежда противника, зашеметен от внезапния звук и светлина. Хари обаче се бе научил колко трае моментът на изненадата. Затова започна да брои наум. Петнайсет секунди. По негови изчисления разполагаше точно с толкова. Не сломи ли съпротивата за тези петнайсет секунди, вражеските редици ще успеят да се мобилизират, да се прегрупират, да отблъснат удара. Познаваха къщата по-добре от него. Той не разполагаше дори с чертеж.

Четиринайсет, тринайсет.

От мига, когато изстреля два газови патрона в прозореца, те разпръснаха сълзотворен газ и над Хари сякаш връхлетя лавина. Времето забави ход и всичко започна да тече като на насечена филмова лента. Знаеше, че се движи; че тялото му извършва каквото трябва, но мозъкът му регистрираше само откъслечни моменти.

Дванайсет.

Смъкна противогаза над носа и устата си, метна полицейската пушка в дневната, разчисти с пистолета по-едрите парчета стъкло от перваза на прозореца, подложи раницата, набра се на мускули върху нея, вдигна единия си крак и го преметна през прозореца. В същия миг белият дим лумна към него. Хари потъна в облак. Бронежилетката забавяше движенията му. Стесненото от противогаза зрително поле подсилваше усещането, че се движи като във филм. Проехтяха изстрели. Той залегна на пода.

Осем.

Още изстрели. Сухият звук на разцепен паркет. Врагът не се бе парализирал. Хари чакаше. Най-после чу кашлица. Задушливата кашлица, която не можеш да потиснеш, когато сълзотворният газ започва да дразни лигавицата на очите, носа, дробовете ти.

Пет.

Хари вдигна картечния пистолет и откри стрелба срещу сиво-бялата пелена. Чу как някой тича по стълбите.

Три.

Хари се изправи по посока на беглеца.

Две.

Димът не бе обхванал втория етаж. Ако онзи е успял да стигне дотук невредим, шансовете на Хари да го залови значително намаляваха.

Едно, нула.

Хари различи очертанията на парапета. Провря картечния пистолет между отвесните прегради и насочи дулото нагоре. Дръпна спусъка. Оръжието „ритна“ в ръката му, но Хари го държеше здраво. Изпразни пълнителя, изтегли пистолета към себе си, свали празния пълнител и бръкна в джоба на палтото си да извади резервния. Напипа само бутилката бърбън. Пълнителят се бе изхлузил от джоба му, докато стоеше залегнал на пода! А другите пълнители останаха в раницата на прозоречния перваз.

Чу стъпки по стълбите и осъзна, че е обречен. Човекът стъпваше бавно и някак колебливо. После изведнъж забърза ход и направо полетя надолу. Хари видя как фигурата се изстрелва от мъглата — призрак в бяла риза и черен костюм. Удари се в парапета, прекърши се по средата и се свлече безжизнен по стълбите до долу. Хари видя разръфаните краища на дупките в плата, откъдето бяха минали куршумите. Приближи се до тялото, хвана го за косата и повдигна главата. Обзе го усещането, че се задушава, и едва преодоля импулса да си свали маската.

Излизайки от тялото, единият куршум почти бе отнесъл носа на мъртвия. Но това не попречи на Хари да го познае: този дребен мъж нападна него и Бернтсен в „Леон“. Същият стреля по него от автомобила на „Мадсерю але“.

Хари напрегна слух. Цареше пълна тишина. Само куршумите съскаха, изпускайки сълзотворен газ. Хари се втурна към перваза, намери раницата, зареди пистолета и пъхна резервен пълнител в джоба. Чак сега усети потта, стичаща се на вади под жилетката.

Къде остана едрият? А Дубай? Пак се ослуша. Съскане на газ. Не долови ли и стъпки на горния етаж? През плътната завеса различи стая и отворена врата към кухнята. Остана само една затворена врата. Застана до нея, отвори рязко, насочи пушката към вътрешността и изстреля два куршума. Затвори и изчака. Преброи до десет. Отвори и влезе.

Вътре нямаше никого. През димната завеса забеляза рафтове с книги, кресло, тапицирано с черна кожа, и голяма камина. Над камината висеше портрет на мъж в черната униформа на Гестапо. Нима тук някога са живели нацисти? Хари знаеше, че норвежкият нацист и лидер на Хирда^[1] Карл Мартинсен е живял в насилствено присвоена къща по улица „Блиндерн“, докато не са го разстреляли пред сградата на Естествено-научния факултет.

Хари се върна през кухнята и влезе в слугинската стая, типична за периода. Там откри каквото търсеше: задното стълбище.

Обикновено такива стълбища в миналото са се използвали и като аварийни, но това не отвеждате до изход, а продължавате към мазето. Вратата беше зазидана.

Хари провери: в пълнителя бе останал един газов патрон. Изкачи стълбите с дълги, безшумни скокове. Изстреля последния куршум в коридора, преброи до десет и продължи. Започна да проверява стаите. Болката във врата го мъчеше, но той съумяваше да запази концентрацията си. Само първата врата беше заключена. В другите стаи нямаше никого. Две от спалните изглеждаха обитавани. Леглото в едната не беше застлано с чаршафи, а матракът тъмнееше като просмукан от кръв. На нощното шкафче лежеше Библия. Хари я огледа. Кирилица. Значи — източноправославна. До нея стоеше приготвен жук. Червена тухла със забити шест гвоздея, дебела точно колкото книгата.

Върна се пред заключената врата. Потта, стичаща се от челото му, запоти визьора на маската. Опря гръб о срещуположната стена, вдигна крак и ритна вратата. След четвъртия шут тя се завъртя на пантите си. Наведе се, откри автоматичен огън в стаята, чу звънтенето на разтрошено стъкло. Изчака димът да обхване цялата стая, влезе, напипа ключа за осветлението и го натисна.

Тази стая се оказа по-голяма от останалите. Леглото с балдахин не беше оправено. На нощното шкафче блестеше пръстен със син камък.

Хари мушна ръка под завивката: още беше топла.

Който допреди малко е лежал тук, вероятно е излязъл и е заключил, би предположил Хари, преди да види ключа в ключалката от вътрешната страна. Провери прозореца. Беше затворен. До по-късата стена имаше масивен гардероб. Хари го отвори.

На пръв поглед нищо особено: обикновена мебел за дрехи. Побутна задната стена и тя хлътна навътре.

Изход за бягство. Немска прецизност.

Разбута ризите и саката и провря глава през отвора. Лъхна го хлад. Шахта. Протегна ръка и опипа вътрешността. В стената бяха изсечени железни стъпала — навярно водеха към подземие. В съзнанието му пробяга спомен — късче от сън. Той се отърси от видението, свали си противогаза и се притисна към подвижната стена на гардероба. Краката му внимателно започнаха да слизат по стъпалата, а лицето му се изравни с дъното на гардероба. Забеляза парче колосана памучна тъкан с формата на буква U. Хари го взе, пъхна го в джоба на палтото си и продължи напред в мрака, като броеше стъпалата. След двайсет и второто усети равна твърда почва под краката си. Най-неочаквано обаче тази твърда почва се размърда. Хари изгуби равновесие и политна. Падна върху нещо меко.

Подозрително меко.

Замръзна на място и се ослуша. Извади запалката от джоба си. Щракна я за две секунди. После дръпна пръста си. Видя каквото му трябваше.

Лежеше върху човешко тяло.

Необичайно едро и голо, с кожа, по-студена от мрамор и придобила синкавия оттенък на неколкодневна мъртва плът.

Отдръпна се от трупа и пое по циментовия под към врата, която беше забелязал. Ръката му зашари опипом по стената в търсене на ключ за осветление. Откри го. Под пламъка от запалката Хари ставаше мишена, но окъпе ли се цялото помещение в светлина, всички ставаха потенциални мишени. Вдигна картечния пистолет и завъртя копчето на ключа. Лъчът се плъзна по нисък тесен коридор.

Установи, че тук е пусто. Огледа трупа, положен върху килимче на пода. Превръзката около корема му беше напоена с кръв. Татуирана Богородица се взираше в Хари от гърдите на мъртвия. Хари знаеше какво символизира: носителят е престъпник от ранна детска възраст. Понеже по тялото не личаха други наранявания, Хари предположи, че раната под превръзката, най-вероятно причинена от дулото на щаера на Трюлс Бернтсен, е довела до фаталния изход.

Хари дръпна вратата. Оказа се заключена. Късата стена в дъното на коридора беше покрита с метална плоча, вградена в зида. С други думи, Рудолф Асаев беше разполагал с една-единствена възможност за изход: тунела. Хари си даваше сметка защо изпробва първо всички други изходи. Заради съня.

Плъзна поглед по протежение на тесния коридор.

Клаустрофобията е контрапродуктивна. Подава сигнали за несъществуваща опасност и трябва да бъде преборена. Хари провери дали е щракнал пълнителя в картечния пистолет. Да става каквото ще. Призраците съществуват, ако им позволиш.

И тръгна.

Тунелът се оказа по-тесен, отколкото предполагаше. Вървеше приведен надве и въпреки това главата и раменете му се търкаха в стените и тавана, обрасъл с мъх. Опитваше се да си ангажира ума, за да не позволи на клаустрофобията да го надвие. Това трябва да е бил изход за бягство, построен от нацистите, разсъждаваше той. Връзваше се със зазиданата врата. По стар навик Хари се постара да не губи ориентация в пространството. Според неговата представа се движеше към съседната къща със странната водонапорна кула. Тунелът изглеждаше много предвидливо проектиран. По пода Хари забеляза сифони за оттичане на протекла вода. Само не разбираше защо немците, които строят толкова широки аутобани, са направи тунела толкова тесен. Само при думата „тесен“, прокраднала се в съзнанието му, клаустрофобията го сграбчи за гърлото. Хари се мъчеше да се съсредоточи върху броенето на крачките; опитваше се да си представи къде се намира спрямо земното равнище. Над земята! Свобода, въздух, пълни дробове. Брой, по дяволите, брой! Когато стигна до сто и десет, забеляза напречна бяла линия, пресичаща пода. Малко по-напред светлината се губеше. Обърна се и съобрази, че линията вероятно маркира средата на тунела. Понеже бе вървял с малки крачки, пресметна, че е изминал шейсет-седемдесет метра. Още малко и ще се измъкне оттук. Опита се да ускори ход. Влачеше крака като старец. Внезапно щракване прикова вниманието му към пода. Острите нарези на сифоните се плъзнаха един върху друг и прилепнаха плътно над отворите — по подобен начин се затварят регулируемите жалузи на вентилатор в автомобил. В същия миг Хари чу и друг звук — трополене.

Светлината проблесна в металната плоча в дъното на коридора. Тя се размърда и се смъкна надолу. Хари замръзна и вдигна картечния пистолет. Тъмнината му пречеше да види какво се крие зад плочата. Неочаквано зърна лек отблясък — така слънчевите лъчи се отразяват във фиорда на Осло през хубавите есенни дни. Настъпи едносекундна пълна тишина. Умът на Хари работеше трескаво. Мъртвият полицейски агент е лежал удавен в тунела. Цилиндричната постройка прилича на огромен резервоар за вода. Клаустрофобичният тунел. Мъхът по тавана не е мъх, а водорасли. Стихията изригна пред очите му. Черно-зелена вълна, обточена с бяло. Хари понечи да хукне в обратната посока. Ала когато се обърна, оттам се носеше огледална водна стена.