Ю Несбьо
Фантом (11)

Единайсета глава

В 06:30, четвърт час преди изгрев-слънце, ако се вярваше на последната страница на „Афтенпостен“, Торд Шулц сгъна вестника и го сложи на съседния стол. Пак погледна към пустото фоайе.

— Обикновено винаги идва преди началото на официалното работно време — обади се охранителят зад гишето.

Торд Шулц се качи рано-рано на влака за Осло и докато вървеше от Централната гара по улица „Грьонланслайре“, стана свидетел на разбуждането на града. Мина покрай камион за смет. Мъжете изпразваха контейнерите с грубост, симптоматична по-скоро за раздразнителност, отколкото за ефективност. Точно като пилоти на F-16. Зарзаватчия от пакистански произход, изнесъл стоката в касетки пред магазина си, спря, избърса ръце в престилката си и усмихнато му пожела „добро утро“. Ставаше за пилот на „Херкулес“. След църквата в квартал „Грьонлан“ Торд Шулц сви вляво. Пред него се издигаше внушителната стъклена фасада на сграда, проектирана и построена през седемдесетте години. Главното полицейско управление в Осло.

В 06:37 вратата се отвори. Охранителят се изкашля, за да привлече вниманието на Торд, кимна му за потвърждение, че очакваната особа пристига, и стана. По коридора се зададе мъж, по-нисък от пилота. Вървеше бързо и пъргаво. Косата му беше доста по-дълга, отколкото се очаква от началник с неговия ресор. Когато мъжът се приближи съвсем, пилотът забеляза белите и розови ивици по загорялото му, почти женствено красиво лице. Торд се сети за една стюардеса с подобни пигментни петна. Бяла лента прорязваше вертикално почти цялото й тяло. Започваше от ключицата, минаваше между гърдите и стигаше чак до епилираните й слабини. Останалата част от кожата й, потъмняла след редовни посещения в солариум, приличаше на плътно прилепнало трико.

— Микаел Белман?

— Да. С какво да ви помогна? — попита мъжът с усмивка, но без да забави ход.

— Искам да поговорим на четири очи.

— За съжаление ми предстои оперативка, но ако се обадите…

— Наложително е да говоря с вас още сега — натърти Торд и сам се изненада от неотстъпчивия си тон.

— И не търпи отлагане?

Началникът на ОРГКРИМ вече беше пъхнал идентификационната си карта в четеца, но се обърна и изгледа внимателно посетителя.

Пилотът се приближи и подхвана съвсем тихо, макар във фоайето да имаше само още един човек: охранителя.

— Казвам се Торд Шулц — пилот в най-голямата скандинавска авиокомпания. Разполагам с информация за нелегален внос на наркотици в Норвегия през летище „Гардермуен“.

— Ясно. За какво количество говорим?

— За осем килограма седмично.

Погледът на Белман буквално обискира Торд Шулц. Пилотът знаеше, че в момента мозъкът на антимафиота събира и обработва цялата налична информация: език на тялото, облекло, стойка, изражение, брачната халка, която Торд, кой знае защо, продължаваше да носи, липсата на обица, лъснатите му обувки, езиковия му запас, твърдостта в погледа му.

— Ще ви уредя незабавен пропуск — Белман кимна на охранителя.

Торд Шулц поклати предпазливо глава.

— Предпочитам тази среща да остане строго конфиденциална.

— Според правилника всички посетители подлежат на вписване. Уверявам ви обаче, че информацията няма да напуска пределите на Управлението.

Белман даде знак на охранителя. В асансьора Торд Шулц потърка с пръст стикера с името си, който охранителят разпечата и го помоли да залепи на ревера си.

— Има ли нещо? — попита Белман.

— Не, не — отвърна Торд, но продължи да търка с пръст името си, сякаш с надеждата да го заличи.

Кабинетът на Белман се оказа изненадващо малък.

— Размерът не е определящ — подхвана началникът на ОРГКРИМ, явно навикнал на подобни реакции у посетителите си. — Тук са вършени велики дела. — Посочи снимка на стената. — Ларш Акселсен, ръководител на вече закрития Отдел за борба с грабежите. Той носи основната заслуга за разгрома на бандата от квартал „Твайта“ през деветдесетте.

Белман подкани Шулц да седне. Извади бележник, но срещна погледа на събеседника си, и го остави настрана.

— Е?

Торд си пое дъх. Започна с развода, защото се нуждаеше от причина, за да обясни падението си. После се прехвърли на въпросите кога и къде; кой и как. Стигна и до „горелката“.

Докато Торд разказваше, Белман стоеше наведен напред и слушаше най-внимателно. Когато обаче Торд описа епизода с „горелката“, предишната професионална съсредоточеност се изпари и по лицето на началника се изписа изумление. После белите пигментни петна се обагриха в червено. Сякаш някой запали свещ под кожата му. Торд Шулц изгуби зрителния контакт с Белман. Началникът прикова разочарования си поглед в стената зад гърба на пилота. Вероятно гледаше снимката на Ларш Акселсен.

Торд довърши разказа си и млъкна. Белман въздъхна и постоя с наведена глава. Най-сетне я вдигна. В погледа му се четеше нещо ново — сурово й безкомпромисно.

— Моля за извинение — подхвана той. — От мое име и от името на цялото ми професионално съсловие изказвам искреното си съжаление, задето не успяхме да изтребим вредителите.

На Торд му се стори, че Белман отправи извинението по-скоро към себе си, а не към него, пилота, пренасящ по осем килограма хероин седмично.

— Разбирам безпокойството ви. Иска ми се да можех да ви уверя, че няма от какво да се страхувате, но прескъпо заплатеният ми опит отдавна ми е показал, че подобни корупционните схеми приобщават голям брой хора.

— Ясно.

— Споменавали ли сте за това на някого?

— Не.

— Някой знае ли, че сте дошли да разговаряте с мен?

— Никой.

— Помислете пак.

Торд го погледна с крива усмивка. „И на кого да кажа?“ — рече си горчиво той.

— Добре тогава. И сам осъзнавате колко мащабен, сериозен и крайно деликатен е вашият случай. Налага се да пипаме изключително внимателно, за да не ни надуши който не бива. Ще търся съдействие от високите етажи в полицията. Строго погледнато, би следвало да ви арестувам, но подобно задържане ще постави под угроза и вашия живот, и нашия план. Затова, докато ситуацията не се изясни напълно, ви съветвам да се приберете и да не излизате от дома си. Разбрахте ли ме? Пазете разговора ни в пълна тайна, напускайте жилището само при крайна необходимост, не отваряйте на непознати, не вдигайте на непознати номера.

Торд кимна.

— Колко време ще отнеме?

— Максимум три дни.

— Roger that.^[1]

Белман сякаш се колебаеше дали да изрази мнение. В крайна сметка го направи:

— Едно нещо така и не успях да приема: да затриваш чужд живот, за да се облагодетелстваш финансово. Бих ви разбрал, ако бяхте беден афгански селянин. Но норвежец с пилотска заплата…

Торд Шулц срещна погледа му. Беше очаквал този упрек. Изпита почти облекчение, че най-сетне го получи.

— Въпреки това постъпката ви заслужава уважение: дойдохте по собствена воля и сложихте картите на масата с пълно съзнание за поетия риск. Занапред няма да ви е лесно, Торд Шулц.

Началникът стана и му протегна ръка. За втори път, откакто го видя по коридора, Торд си помисли, че Микаел Белман притежава оптималния ръст за пилот на изтребител.

 

 

По времето, когато Торд Шулц излезе от Главното управление, Хари Хуле позвъни на вратата на Ракел. Тя отвори по халат и с подпухнали очи.

— В по-късните часове на деня изглеждам по-добре — оправда се тя.

— Е, поне важи за единия от нас — Хари влезе.

— Успех — пожела му Ракел пред масата, отрупана с купчини книжа. — Тук ще намериш всичко: следствени доклади, снимки, вестникарски изрезки, свидетелски показания. Много е прецизен. А аз ще тръгвам за работа.

Вратата зад Ракел се хлопна. Хари вече си беше сварил първата чаша кафе и бе започнал да преглежда документацията.

След тричасово четене направи кратка почивка, за да се пооткъсне от надмогващото го униние. Отнесе чашата си до кухненския плот. Пак си повтори наум, че главната му цел в момента е да открие обстоятелства, които разклащат версията за вината на Олег, а не убедителни доказателства за невинността му. Съмнението му стигаше. Ала материалите по делото показваха недвусмислено, че обвиняемият е виновен. А дългият професионален опит на Хари напълно го обезкуражаваше: нещата много, много често се оказват точно такива, каквито изглеждат.

Чете още три часа и новополучените сведения само затвърдиха предишното му заключение. В описаната фактология не съществуваха основания за друго обяснение. Това, разбира се, не означаваше, че всичко се е разиграло точно по описания в делото сценарий. Просто все още липсваха факти, които да хвърлят сянка на съмнение доколко обвинителният акт е издържан. Или поне Хари се мъчеше да повярва във вероятното заблуждение на разследващите.

Не изчака Ракел да се прибере. Тръгна си. Нали беше изморен след дългия полет. Знаеше обаче, че причината е друга. Не би намерил сили да й съобщи, че изчетените материали не потвърждават съмненията му във вината на Олег; отнели са му истината, пътя, живота и единствената възможност за спасение.

Хари се облече и излезе. Тръгна пеша. Холменколен, Рис, Согн, Юлевол, Болтельока, ресторант „Скрьодер“. Поколеба се дали да не влезе, но се отказа. Предпочете да продължи на изток. Пресече моста над реката и продължи към квартал „Тьойен“.

Отвори вратата на кафене „Фюрлюсе“. Навън започваше да се спуска сумрак. Вътре Хари завари всичко, както го бе запомнил. Светли стени, светли мебели, големи прозорци, които пропускат обилно количество светлина. В това приветливо помещение клиентите седяха до масите пред чаша кафе и сандвичи. Някои клюмаха, все едно току-що са финиширали след петдесеткилометрово ски бягане, други разговаряха отсечено на неразбираем за непосветените „дрОгарски“ език, а трети напомняха еснафската клиентела на „United Bakeries“, където редовно се образува задръстване от детски колички.

Част от присъстващите бяха облечени с дрехи втора употреба, каквито раздаваха в кафенето. Други още не ги бяха извадили от найлоновите пликове. Трети пък имаха вид на застрахователни агенти или провинциални учителки.

Хари се запъти към тезгяха. Закръглено усмихнато момиче в суичър с логото на Армията на спасението му предложи шварц кафе и филийка пълнозърнест хляб с кафяво сирене.

— Друг път — отклони любезното предложение той. — Мартине на работа ли е?

— Днес е на смяна в клиниката — момичето посочи към тавана: на горния етаж се намираше медицински кабинет за спешна помощ, оборудван и поддържан пак от Армията. — Но я очаквам всеки…

— Хари!

Обърна се. Мартине Екхоф — дребничка, усмихната, с котешки очи, прекалено голяма уста, съвсем малко носле. Зениците й сякаш се стичаха към ръба на кафявите ириси и приличаха на ключалки. Някога Мартине му беше обяснила, че това е вродено и на медицински език се нарича iris coloboma.

Надигна се на пръсти и го притисна продължително в обятията си. После леко се отдръпна, хвана двете му ръце и го погледна. По лицето й премина сянка, когато забеляза белега му.

— Толкова си… отслабнал.

— Благодаря — засмя се Хари. — Всъщност обаче не аз съм отслабнал, а…

— Знам, знам — възкликна тя. — Аз съм надебеляла! Обзалагам се, че всички твои познати са напълнели за толкова време, Хари. Само ти си изпосталял. Пък и аз имам оправдание за фигурата си…

Тя леко се потупа по корема, изпъкнал под черния вълнен пуловер.

— Рикард ли ти го причини?

Мартине се разсмя и кимна въодушевено. Зачервеното й лице излъчваше горещина на плазмен екран.

Отидоха да седнат до единствената свободна маса. Мартине едва се смести на стола. Вълнението й от предстоящото радостно събитие изглеждаше абсурдно на фона на опропастените животи, апатията и отчаянието наоколо.

— Дойдох да те попитам дали знаеш за случая „Густо“.

— Знам, разбира се — въздъхна дълбоко тя. — Тук едва ли има човек, който да не знае. Густо беше част от твърдия ни контингент. Не се отбиваше често, но го познавахме. Всички момичета, които работят тук, бяха влюбени в него. Удивително красив младеж!

— А Олег? Предполагаемият убиец?

— И той идваше. Заедно с едно момиче. — Мартине се намръщи. — Предполагаем? Да не са възникнали съмнения във вината му?

— Точно това се опитвам да разбера. Момиче, казваш?

— Симпатична, малко бледа, дребничка. Ингюн? Ириам? — Обърна се към тезгяха и се провикна: — Ей, как се казваше несъщата сестра на Густо? — Преди някой да успее да й отговори, Мартине се сети сама: — Ирене!

— Рижава, с лунички?

— Толкова е бледа, че ако нямаше червена коса, никой не би я забелязал. Накрая беше станала почти прозрачна.

— Накрая?

— Тъкмо обсъждахме, че отдавна не се е отбивала при нас. Поразпитах неколцина нейни познати дали не е напуснала Осло. Всички само вдигат рамене.

— Да си спомняш нещо необичайно в дните преди и след убийството?

— Не. В злополучния ден чухме полицейски сирени и се досетихме, че е пострадало някое от нашите духовни чеда, защото един от колегите ти получи обаждане и веднага изхвърча от кафенето.

— Нали по неписано правило във „Фюрлюсе“ не се допускат полицейски агенти?

— Според мен той не идваше тук по работа, Хари. Сядаше ей там с брой на „Класекампен“ и се преструваше, че чете. Може да ти прозвучи малко самонадеяно, но по мое мнение идваше тук заради моя милост — Мартине кокетно долепи длан до гърдите си.

— Явно привличаш самотни полицаи.

Тя се засмя.

— Всъщност аз те свалях, не помниш ли?

— Момиче като теб, възпитано в християнски дух?

— Ставаше ми неловко, защото непрекъснато ме зяпаше, но престана да идва, когато бременността започна да личи. Та към въпроса… През онази вечер излетя от кафенето и хукна по улица „Хаусман“. Местопрестъплението се намира само на стотина метра оттук. После плъзнаха слухове, че Густо е застрелян, а Олег — арестуван.

— Какво друго знаеш за Густо, освен че е бил любимец на нежния пол и е отгледан в приемно семейство?

— Наричаха го Крадльото. Пласираше виолин.

— За кого?

— В началото за „Лос Лобос“, рокерската банда от Алнабрю. После го привлече Дубай. Всички дилъри, които той вербуваше, веднага се включваха в неговата схема, защото продава най-чистия хероин. А когато виолинът се появи на пазара, пласьорите на Дубай единствени имаха от него. Всъщност нищо не се е променило.

— Какъв е този Дубай?

— Дори не знам дали е човек, или фирма — поклати глава тя.

— Ясно разпознаваеми дилъри на улицата, а зад тях — невидими играчи. Наистина ли никой не знае кой дърпа конците?

— Просто никой не смее да проговори.

Някой извика Мартине.

— Не мърдай оттук — поръча му тя и с мъка се надигна от стола. — Идвам след минутка.

— Върви. Трябва да тръгвам.

— Закъде бързаш?

След секунда мълчание и двамата съобразиха, че Хари няма разумен отговор на този въпрос.

 

 

Торд Шулц седеше при кухненската маса до прозореца. Слънчевият диск беше слязъл ниско, но дневната светлина още стигаше да наблюдава кой минава между къщите. Той обаче изобщо не гледаше натам. Отхапа от филията със салам.

Над главата му прелитаха самолети. Приземяваха се и излитаха. Приземяваха се и излитаха.

Торд Шулц изучаваше разликите в рева на двигателите. Те отразяваха и хронологията в неговия живот. Старите модели му звучаха по-приятно, притежаваха онази ръмжаща топла жар, която събуждаше хубавите спомени, придаваше смисъл, съпътстваше значимите неща от някогашния му живот: работа, прецизност, семейство, ласки на жена, уважение в очите на колега… Новото поколение двигатели изпускаха повече въздух, работеха по-забързано, по-ефективно, гълтаха по-малко гориво, не пилееха време за дреболии. Дори за важните дреболии. Торд Шулц погледна за пореден път големия часовник върху хладилника. Тиктакаше бързо и задъхано като малко изплашено сърце. Седем. Оставаха още дванайсет часа. Скоро щеше да се стъмни. Над главата си чу рева на „Боинг“ 747. Класика в жанра. Най-добрият авиолайнер. Звукът се усили постепенно и прерасна в грохот, който разтресе прозорците, а чашата с питието издрънча в полупразната бутилка на масата. Торд Шулц затвори очи. Звукът на упование в бъдещето, първична сила, подплатена арогантност. Звукът на мъж в разцвета на силите си, когото нищо не може да сломи.

Грохотът заглъхна и в къщата отново се възцари тишина. Някак по-различна тишина. Сякаш въздухът бе придобил по-голяма плътност.

Плътност, породена от ново присъствие.

Торд Шулц се обърна да огледа дневната. През вратата се виждаше лежанката и ръбът на ниската масичка. Погледът му се плъзна по паркета, по сенките, падащи от предмети в стаята извън полезрението му. Стаи дъх и се ослуша. Тишина, нарушавана единствено от тиктакането на часовника. Отхапа нова хапка от филията, отпи от питието и се облегна на стола. Над главата му се задаваше нов самолет. Грохотът набираше мощност някъде зад гърба му. Удави звука от отмерването на течащото време. Корпусът на машината сигурно засенчи слънцето, защото над Торд Шулц и масата надвисна сянка.

 

 

Хари се върна на „Грьонланслайре“. Като на автопилот пое към Главното управление. Спря в парка пред „Бутсен“. Плъзна поглед по солидните сиви каменни стени на затвора.

„Закъде бързаш?“ — го бе попитала Мартине.

Наистина ли Хари се съмняваше кой е убил Густо Хансен?

Скандинавските аеролинии оперираха редовно по линията Осло — Банкок. Самолетите излитаха от „Гардермуен“ преди полунощ. А от Банкок се изпълняваха пет полета дневно за Хонконг. Ще се върне в „Леон“, ще си събере багажа и ще предаде ключа на рецепцията за не повече от пет минути, ще хване скоростния влак за летището, ще си купи билет на гишето на Скандинавските аеролинии. Ще седне да обядва с днешните вестници в лежерната, делова гранична атмосфера, така присъща на всички летища.

Хари се обърна. Забеляза, че рекламният афиш от вчера е свален.

Продължи по улица „Осло“ и докато подминаваше Възпоминателния парк и гробището в Стария град, неочаквано от сенките до оградата изшиптя глас:

— Дарете двеста крони!

Хари забави ход, просякът пристъпи напред. Дълго, парцаливо палто. Светлината от прожекторите падаше върху лицето му, а огромните уши хвърляха сенки.

— За заем ли ме молиш? — Хари извади портфейла си.

— За волни пожертвования — Кето̀ протегна ръка. — Безвъзмездно дарение. Забравих си портфейла в „Леон“.

Дъхът на стареца не лъхаше на алкохол, а на тютюн и нещо сладникаво и застояло, което върна Хари в детството му. Когато играеха на криеница в къщата на дядо му, Хари се вмъкваше в гардероба в спалнята и вдишваше специфичната миризма на овехтели, леко спарени дрехи, провесени там от години, връстници на самата къща.

Хари напипа в джоба си самотна банкнота от петстотин крони и я подаде на Кето̀:

— Вземи.

Кето̀ огледа банкнотата и я приглади с длан.

— Чувам разни неща. Говори се, че си бил полицай.

— Нима?

— И къркаш. Как се казва твоята отрова?

— „Джим Бийм“.

— Аха, Джим, значи. Братовчед на моя Джони. Познавал си онова момче, Олег, а?

— А ти познаваш ли го?

— Затворът е по-лош и от умирачката, Хари. Смъртта настъпва като избавление за душата, а килията прояжда душата ти и я гризе, докато у теб не остане нищо човешко. Докато се превърнеш във фантом.

— Откъде знаеш за Олег?

— Енорията ми е голяма, а духовните ми чеда — безчет, Хари. Достатъчно е да си отварям ушите. Казват и друго: тръгнал си по петите на онази мистериозна фигура. Дубай.

Хари си погледна часовника. Обикновено по това време на годината самолетите са почти празни. От Банкок има удобни полети за Шанхай. Жан Ин му изпрати есемес, че тази седмица е сама и могат спокойно да заминат заедно за селското имение.

— Дано не го намериш, Хари.

— Изобщо не съм казвал…

— Който го намери, умира.

— Кето̀, довечера замин…

— Чувал ли си за Бръмбара?

— Не, но…

— Шестте му крака пронизват лицето ти.

— Трябва да вървя, Кето̀.

— Виждал съм го с очите си — мъжът наведе брадичка към свещеническата си яка. — По моста „Елвборг“ до пристанището в Гьотеборг. Един полицай преследваше банда за разпространение на хероин. Пуснаха тухла с гвоздеи върху лицето му.

Бръмбара… Чак сега Хари се досети за какво говори Кето̀. За жук. Метод, изобретен от руснаци и използван за наказание на предатели. Първо заковават едното ухо на клетника за пода, после забиват шест големи гвоздея до половината в обикновена тухла, завързват я за единия край на дълго въже, премятат го през греда точно над главата на изменника и го принуждават да захапе другия му край. Наказанието има назидателен характер: докато „портаджията“ си държи устата затворена, ще живее. В забутана пресечка в Таншуй Хари бе виждал резултата от „бръмбар“, „ужилил“ някакъв клетник — дело на Триадата в Тайпе. Бяха използвали гвоздеи с широки глави, които не навлизат надълбоко, но когато санитарите от линейката дръпнаха тухлата от лицето на нещастника, цялата кожа се отлепи.

Кето̀ мушна банкнотата в джоба на панталона си и сложи другата си ръка върху рамото на Хари.

— Разбирам, че искаш да защитиш сина си, Хари. Но я се замисли… Ами ако той наистина е убил другото момче? Когато родител се бори за доброто на детето си, хората говорят за саможертва. Всъщност у родителя проговаря инстинктът за самосъхранение, за опазване на неговия клонинг. Не доблестно себеотрицание, а биологичен егоизъм. Когато навремето татко ни четеше на глас Библията, аз си мислех, че постъпката на Авраам, подчинил се на Божата повеля да пожертва сина си, е акт на малодушие. Ала пораснах и осъзнах, че само наистина безкористен баща би склонил да пожертва рожбата си, ако тази жертва би послужила в името на цел, по-висша и от бащата, и от сина. Защото такива цели съществуват.

Хари хвърли цигарата си на тротоара.

— Грешиш. Олег не е мой син.

— Така ли? Тогава защо се зае с неговия случай?

— Защото съм полицай.

— Шестата заповед, Хари — засмя се Кето̀. — Не лъжи.

— Не е ли осмата? — Хари стъпка димящата угарка. — Доколкото си спомням, заповедта гласи да не свидетелстваш лъжливо против ближния, а това ще рече, че не е грях да говориш неистини за самия себе си. Май не си изкарал цяло следване по богословие, а?

— С Исус не се нуждаем от професионална квалификация. Ние сме мъже на словото. И подобно на всички шамани, ясновидци и прочие шарлатани понякога вдъхваме лъжлива надежда и правдива отрада.

— Като те слушам, даже не бих те нарекъл християнин.

— Нека се изразя така: не вярата ме е спасила, а съмнението. Това е моят завет.

— Съмнението.

— Именно — жълтите зъби на Кето̀ проблеснаха в мрака. — Нека те питам: толкова ли си сигурен, че Господ не съществува, че няма Божий промисъл?

Хари се засмя тихо.

— Не сме чак толкова различни, Хари. Аз нося свещеническа яка, без да съм същински християнин, ти — шерифска звезда, а не си шериф. Колко непоклатимо всъщност е твоето евангелие? Защитаваш утвърдените и работиш, та на заблудените да им се въздаде според греховете? Нима и ти не си неверник?

Хари извади нова цигара от кутията.

— За жалост, вината на Олег е извън всяко съмнение. Ще се прибирам.

— В такъв случай — приятен път. Ще тръгвам. Чака ме служба.

Зад гърба на Хари пропищя клаксон. Той се извърна машинално. Два фара го заслепиха и после зашариха напред, към завоя. Стоповете проблеснаха като два изтляващи въглена в мрака. Полицейската кола намали пред гаражите на Управлението. Хари се обърна към Кето̀, но онзи вече беше изчезнал. Старият свещеник сякаш се бе слял с мрака. Хари долови само глухи стъпки, отдалечаващи се към гробището.

 

 

Хари действително смогна да си събере багажа и да се изнесе от хотела за предвидените пет минути.

— За гостите, желаещи да платят в брой, сме предвидили отстъпка — обясни момчето зад рецепцията.

Познатата стара традиция.

Затърси в портфейла си. Вътре имаше разнообразна валута: хонконгски долари, юани, американски долари, евро. Мобилният му телефон зазвъня. Долепи го до ухото си и едновременно подаде на момчето отброените банкноти.

— Слушам.

— Аз съм. Какво правиш?

По дяволите. Беше решил да й се обади чак от летището. Да направи раздялата възможно по-проста и брутална. Да изтръгне ножа отведнъж.

— Тъкмо напускам хотела. Да ти звънна след две минути?

— Обаждам се само да ти кажа, че Олег се е свързал с адвоката си… с Ханс Кристиан.

— Отстъпката важи при плащане в норвежки крони — обясни момчето.

— Олег иска да те види, Хари.

— Мамка му!

— Какво? Хари, там ли си?

— Може ли да платя с Visa?

— Ще ви излезе по-евтино да изтеглите пари в брой от банкомат.

— Да ме види?

— Така е казал. Час по-скоро.

— Невъзможно е, Ракел.

— Защо?

— Защото…

— Въпреки това ще платя с карта.

— Хари?

— Наложили са му забрана за посещения, Ракел. Втори път няма как да надхитря охраната, а и…

— Какво?

— Не виждам смисъл. Изчетох цялата документация и…

— И?

— Според мен той наистина е застрелял Густо Хансен, Ракел.

— Приемаме всички други карти освен Visa: MasterCard, American Express…

— Нямам друга карта! Ракел?

— Тогава платете в долари или евро. Обменният курс не е никак изгоден, но пак е за предпочитане пред ПОС терминала.

— Ракел? Ракел? По дяволите!

— Всичко наред ли е, господин Хуле?

— Тя затвори. Ето ви парите. Стигат ли?