Ю Несбьо
Фантом (25)

Двайсет и пета глава

Сутрешното слънце огряваше застаналия насред стаята Хари. Беше гол. От отсрещната сграда някаква жена го гледаше сънливо, докато дъвчеше филия хляб.

— Ханс Кристиан е разбрал едва преди четвърт час — обясни по телефона Ракел. — Освободили са Олег вчера следобед. Друг е признал за убийството на Густо. Не е ли фантастично?

„Фантастично е — помисли си Хари. — В значение на «нереалистично».“

— Кой е признал?

— Някакъв си Крис Реди, наричат го Адидас. От наркоконтингента. Застрелял Густо, защото онзи му дължал пари за амфетамини.

— Къде е Олег сега?

— Не знаем. Току-що научихме добрата новина.

— Мисли, Ракел! Къде може да е отишъл? — попита остро Хари — по-остро, отколкото му се искаше.

— Какво… какво ти става?

— Това самопризнание много ме смущава.

— В смисъл?

— Не схващаш ли? Изфабрикувано е!

— Не, не. Ханс Кристиан го е прочел. Реди е описал подробно и достоверно какво се е случило. Затова са пуснали Олег.

— Значи този Адидас е пречукал Густо заради дългове. Обясни ми как хладнокръвен убиец като него изведнъж решава да признае за убийството поради пристъп на гузна съвест?

— Разбрал е, че са щели да осъдят невинен човек…

— Забрави! В главата на всеки отчаян наркоман се върти само една мисъл: дрога. Няма място за угризения, повярвай ми. Този Адидас най-вероятно е закъсал здравата и срещу прилично възнаграждение се е съгласил на драго сърце да признае за убийство, а после да оттегли самопризнанията си, след като пуснат главния заподозрян от затвора. Не се ли досещаш какъв е замисълът? Щом котката не може да се вмъкне в клетката на птицата…

— Престани! — извика задавено Ракел.

— … тя ще се опита да подмами птицата сама да излезе оттам — довърши безмилостно Хари.

Ракел избухна в ридания. Хари знаеше, че просто е облякъл в думи подозрение, което, макар и смътно прокраднало се в ума й, тя не е намерила смелост да допусне.

— Кажи ми нещо успокоително, Хари!

Той мълчеше.

— Не издържам повече на този постоянен страх — прошепна тя.

Хари си пое дъх:

— Преживявали сме и по-страшни неща. Ще се справим и този път.

Натисна червената слушалка. За пореден път се увери, че е станал блестящ лъжец.

Жената зад отсрещния прозорец му махна вяло с три пръста.

Хари прокара длан по лицето си.

Сега всичко зависеше от въпроса кой ще се добере по-бързо до Олег: той или те.

Мислѝ!

Бяха освободили Олег вчера следобед — някъде из Източна Норвегия. Къде е първото място, където ще отиде наркоман с абстинентен синдром? На „Плата“ в Осло или до скривалището си за дрога. Не може да се върне в апартамента на улица „Хаусман“ — местопрестъплението още е запечатано. Къде ще спи? Няма нито пари, нито приятели. В приюта на Армията на спасението? Олег със сигурно знае, че има вероятност да го засекат там, защото слуховете са плъзнали веднага.

Хари се сещаше само за едно място, където Олег би могъл да потърси убежище. Погледна си часовника. Ако побърза, ще стигне там, преди птичето да е отлетяло.

 

 

Завари „Вале Ховин“ също толкова пуст колкото и последния път. Веднага забеляза, че един от прозорците на гардеробната е разбит. Надникна. Вътре блестяха парчета стъкло. Бързо отиде до вратата, провря ръка, врътна топката и влезе.

Връхлетя го нещо със силата на товарен влак. Съборен на пода, Хари се мъчеше да се освободи от това вонящо, мокро, отчаяно тяло. Въртеше се и се опитваше да се отскубне, като усмири естествения си импулс да отговори на юмруците с юмруци. Хвана ръката на нападателя и я изви така, че да притисне лицето му към пода. Изправи се на колене.

— Ау! Мамка му! Пусни ме!

— Аз съм, Олег — Хари!

Освободи китката му и му помогна да се изправи и да седне на пейката. Момчето изглеждаше трагично: бледо, слабо, с изцъклени очи. Вонеше на нещо средно между зъболекарски кабинет и екскременти. Но не беше друсан.

— Помислих те за…

— Един от онези?

Олег зарови лице в дланите си.

— Ела да излезем на въздух.

Седнаха на трибуните. Слабото следобедно слънце огряваше напукания бетон. Хари си спомни всеки от случаите, когато бе идвал тук да гледа Олег; песента на кънките, докато се забиват в леда, матовите отблясъци на прожекторите в отначало морскозелената, а после млечнобяла повърхност.

Сега седяха плътно един до друг, все едно трибуните се пръскат по шевовете.

Хари се заслуша в дишането на Олег и подхвана:

— Кои са те, Олег? Довери ми се. Щом аз мога да те намеря, ще те намерят и те.

— Ти как ме откри?

— Нарича се дедукция.

— Знам какво означава. Изключваш невъзможното и оставащото е отговорът.

— Кога пристигна тук?

— Снощи към девет — сви рамене Олег.

— Защо не се обади на майка си, след като те пуснаха? Знаеш колко е опасно да се разхождаш из града.

— Тя щеше да ме затвори под ключ. Нали все слуша онзи Нилс Кристиан.

— Ханс Кристиан. Ще те намерят, да знаеш.

Олег погледна дланите си.

— Очаквах още с връщането ти в града да си купиш дрога, но за моя изненада не си се надрусал.

— Не съм пипал от седмица.

— Защо?

Олег мълчеше.

— Заради Ирене ли?

Олег се взираше упорито в бетона, сякаш спомените за предишните им идвания тук изплуваха и в неговото съзнание; сякаш пак чуваше познатото свистене при засилката по леда. Кимна бавно.

— Единствен аз се опитвам да я намеря. Тя си няма другиго.

Хари мълчеше.

— Кутията с бижута на мама…

— Да?

— Откраднах я и продадох всичко за дрога. Оставих само пръстена, който ти й беше подарил.

— Защо?

— Първо, защото не струва пукната пара — усмихна се Олег.

— Сериозно? — престори се на шокиран Хари. — И са ме измамили?

— Златен пръстен с черна резка? Нарича се патинирана мед. Добавят малко олово за повече тежест.

— Тогава защо просто не го остави у дома?

— Мама вече не го носи. Исках да го дам на Ирене.

— Сплав от мед, олово и златиста боя?

Олег сви рамене.

— Пръстенът има сантиментална стойност. Още помня колко се зарадва мама, когато го надяна на пръста й.

— Какво друго си спомняш?

— Неделен ден, Западния площад, коси слънчеви лъчи, газим из нападали есенни листа. С мама се смеете. Иска ми се да те хвана за ръка, но вече не съм дете. Ти купуваш пръстена от сергия, където продават вещи, останали от покойник.

— Спомняш си всичко това?

— Да. Помислих си, ако Ирене се зарадва дори наполовина колкото мама тогава…

— Зарадва ли се?

— Не си спомням — премига объркано Олег. — Сигурно сме били друсани, когато съм й го дал.

Хари преглътна мъчително.

— Той я държи.

— Кой?

— Дубай. Държи Ирене като заложница, за да е сигурен, че ще си мълча.

Олег наведе глава.

— Затова не говоря.

— Сигурен ли си? Да не са те заплашили какво ще стане с нея, ако проговориш?

— И без да ме заплашват, знаят, че няма да гъкна. Пък така си осигуряват и нейното мълчание. Отвлекли са я, Хари.

Хари се размърда. Точно така седяха двамата преди важни състезания: с наведени глави, мълчаливи, съсредоточени в една обща цел. Олег никога не искаше съвети, а и Хари не знаеше какво да го посъветва. Но самото му присъствие успокояваше невръстния състезател.

Хари се прокашля. Това състезание не беше на Олег.

— Ако искаш да спасим Ирене, трябва да ми помогнеш да открия Дубай.

Олег го погледна. Пъхна ръце под бедрата си и започна нервно да шари с крака из въздуха. Кимна.

— Започни с убийството. Не бързай.

Олег постоя няколко секунди със затворени очи. После повдигна клепачи.

— Бях се надрусал с виолин до реката зад апартамента на „Хаусман“. Там беше по-безопасно, защото се бе случвало отчаяни наркомани да ме нападат, за да ми откраднат дозата, нали разбираш?

Хари кимна.

— Още щом се качих на стълбищната площадка, забелязах, че вратата на отсрещния офис е разбита. За пореден път. Подминах я и си влязох в квартирата. И какво заварвам? Густо и мъж с балаклава, насочил пистолет срещу него. Не знам дали защото бях друсан, или по друга причина, но ме обзе стопроцентова увереност, че нападателят не е дошъл за кражба, а за да убие Густо. Реагирах инстинктивно. Хвърлих се срещу ръката, в която държеше оръжието, но той ме изпревари и стреля. Паднах на пода до Густо, а като се опомних, о челото ми беше опрян пистолет. Маскираният не обели и дума. Бях сигурен, че ще ме гръмне — Олег млъкна за малко и си пое дълбоко въздух. — Но той се поколеба, а после наподоби грачеща птича човка с едната си ръка и направи режещо движение през гърлото.

Хари кимна. Или ще си държиш езика зад зъбите, или с теб е свършено.

— Повтори движението и аз кимнах в знак, че съм го разбрал. После си тръгна. Густо кървеше като прасе и му трябваше лекар, но не смеех да мръдна. Не чух стъпките на мъжа по стълбите и се опасявах, че още дебне пред вратата. Изляза ли, ще съжали, задето ме е пощадил, и ще ме очисти.

Краката на Олег се тресяха от нерви.

— Опитах се да измеря пулса на Густо и го успокоих, че ще повикам помощ, но той не реагира. Пулсът му се изгуби. Обезумял от паника, хукнах навън.

Олег рязко изправи гръб, сякаш го прониза болка, преплете пръсти и опаса с тях главата си. Продължи със задавен глас:

— Понеже бях друсан, не можех да разсъждавам трезво. Слязох до реката. Прииска ми се да поплувам с надеждата, че с малко късмет може и да се удавя. После чух сирените и ме хванаха… Пред очите си непрекъснато виждах грачещата човка и ръката, прерязваща гърлото. Не посмях да гъкна. Знам на какво са способни тези хора.

— На какво?

— Удрят те по най-слабото място. Първо се изплаших, че ще посегнат на мама.

— Но е било по-лесно да отвлекат Ирене. Никой няма да забележи изчезването на бездомно момиче.

Олег погледна Хари и преглътна с мъка.

— Значи ми вярваш?

Хари вдигна рамене.

— Слабостта ми към теб винаги ме е правела доверчив, Олег. Така е, когато… сещаш се.

Очите на Олег плувнаха в сълзи.

— Но… моята версия звучи абсурдно. Всички доказателства…

— Напротив. Пъзелът се подрежда. Барутният нагар се е образувал, когато си се спуснал да отнемеш оръжието на нападателя. По теб е открита кръв от Густо, защото си се навел да провериш пулса му. По същата причина си оставил и отпечатъци от пръстите си по тялото му. А фактът, че очевидците са видели само теб да излизаш от сградата, се обяснява много лесно: убиецът се е вмъкнал в разбития офис, а се е измъкнал през прозореца — по аварийната стълба към реката. Затова не си чул стъпки по стълбите.

Олег беше приковал замислен поглед в гърдите на Хари.

— Кой и защо е убил Густо?

— Рано е да се каже, но според мен познаваш убиеца.

— Аз ли?

— Да. Затова е използвал жестове, вместо да говори. Не е искал да рискува да го познаеш по гласа. Носел е балаклава — още едно доказателство, че доста хора в наркосредите го познават. И не на последно място бившите и настоящите обитатели на квартирата ви.

— Но защо е решил да ме пощади?

— Виж, това не знам.

— Нищо не разбирам. Тогава ме остави жив, а после, в затвора, се опитаха да ме убият, макар че не бях обелил и дума.

— Вероятно не е получил изрични инструкции как да действа с евентуални свидетели. Поколебал се е. От една страна, си е казал той, рискувам да ме разпознае по фигурата, езика на тялото, походката, но от друга, толкова е надрусан, че едва ли ще забележи подробности.

— Дрогата спасява животи? — пошегува се предпазливо Олег.

— Така излиза. Шефът му обаче е застъпвал друго мнение и са отвлекли Ирене, за да си подсигурят мълчанието ти.

— Знаят, че докато я държат, няма да гъкна. Тогава защо се опитаха да ме убият?

— Появих се аз.

— Ти?

— Да. Още щом съм кацнал в Осло, са разбрали за пристигането ми. Знаят, че мога да те накарам да говориш; че похищението на Ирене няма да ме спре. Затова Дубай е поръчал да ти затворят устата завинаги.

Олег кимна бавно.

— Разкажи ми за Дубай — помоли Хари.

— Никога не съм го виждал, но май съм ходил в жилището му.

— Къде се намира?

— Нямам представа. Един от помощниците му ни качи в колата си и ни откара дотам. Преди това обаче ми върза очите.

— Но си убеден, че ви е отвел в дома на Дубай?

— Така ми подхвърли Густо. Освен това миришеше на обитавано място и звуците бяха като от къща с мебели, килими, завеси… нали ме разбираш.

— Да. После?

— Заведоха ни в подземие и тогава ми свалиха превръзката. На пода лежеше мъртвец. „Това сполетява лъжците — предупредиха ни те. — Погледнете го внимателно и разкажете какво се случи в Алнабрю; защо полицаите са заварили вратата отключена и къде изчезна Туту.“

— Алнабрю?

— Ще стигна и дотам.

— Добре. А този мъж… как беше убит?

— В смисъл?

— Забеляза ли прободни рани по лицето? Или огнестрелни по тялото?

— Не ти ли казах? Не личеше от какво е починал, но когато Пьотър натисна корема му с крак, от устата му потече вода.

Хари навлажни устни.

— Разбра ли кой е мъртвецът?

— Да. Полицай под прикритие, който душеше около „Плата“. Наричахме го Каскета, защото все носеше такава шапка на главата си.

— Мхм.

— Хари?

— Да?

Стъпалата на Олег трополяха лудешки по бетона.

— Не знам почти нищо за Дубай. Дори Густо отказваше да говори за него. Но съм сигурен в едно: опиташ ли се да се добереш до него, те чака сигурна смърт.