Ю Несбьо
Фантом (43)

Четирийсет и трета глава

Трюлс се премести на терасата в търсене на уединение.

Докато останалите разговаряха, той се опитваше да участва, отпиваше от шампанското, вземаше си коктейлни хапки и се мъчеше да се преструва, че е в свои води. Двамина благовъзпитани гости дори се опитаха да го приобщят към разговора, запознаха се с него, поинтересуваха се кой е и с какво се занимава. Трюлс им отговаряше едносрично и дори не му хрумна на свой ред да прояви внимание към техните професии. Сякаш изобщо не се намираше в позиция да ги разпитва. Или се боеше да узнае колко важни длъжности заемат тези надувки.

Ула, изцяло ангажирана с поднасянето на храната и напитките, се усмихваше и общуваше свойски с важните клечки. Трюлс успя да размени поглед с нея едва два-три пъти. Тогава тя с усмивка изрече няколко думи само с устни; извиняваше се, че няма време да си поговорят — много би искала, но като домакиня е невъзможно да остави гостите. Нито един от останалите доброволци от бригадата, участвала активно в строежа на къщата, не успя да дойде на партито. А полицейските началници и главният секретар не познаха Трюлс Бернтсен. Направо му се прииска да им се представи като полицая, временно ослепил арестант, та да опресни паметта им.

Терасата обаче беше станала страхотна. Под нея Осло блестеше като бижу.

Есенният хлад довя въздух с по-високо налягане. Синоптиците предупредиха, че по високите места се очаква през нощта температурите да паднат до нулата. До ушите му долетя вой на сирени от центъра. Линейка и най-малко една полицейска кола. Обзе го желание да се измъкне незабелязано, да включи полицейското радио, да чуе какво се е случило, да измери пулса на своя град; да усети неразривната връзка помежду им.

Вратата към терасата се отвори и Трюлс инстинктивно се отдръпна две крачки назад, към затъмнената част, та да не го въвличат в разговори, в които би се почувствал още по-нищожен.

Микаел се появи заедно с мадамата от общинския съвет. Исабел Скойен.

Изглеждаше стабилно подпийнала. Микаел я придържаше. Внушителна дама — превъзхождаше го по ръст. Застанаха до перилата с гръб към Трюлс, встрани от еркера, където гостите вътре не можеха да ги видят.

Трюлс очакваше Микаел да й запали цигара, но не стана нищо подобно. Роклята й прошумоля и когато чу приглушения й смях и престорените й протести, Трюлс съобрази, че е пропилял всичките си шансове да издаде присъствието си навреме. Бедрата й проблеснаха под лунната светлина, после тя категорично дръпна роклята надолу, обърна се и главите им се сляха в един силует, открояващ се върху тъмнеещия град. Езиците им се преплетоха с премляскващ звук. Трюлс се обърна към гостната и видя как Ула усмихната снове сред гостите с препълнени подноси. Трюлс недоумяваше. Просто умът му не го побираше. Картината не го шокира: не за пръв път виждаше Микаел да кръшка. Но просто не разбираше как е възможно да проявява такава наглост и безсърдечие. Когато имаш съпруга като Ула, когато си извадил такъв късмет, когато си ударил джакпота, защо ти е да рискуваш да изгубиш всичко това заради едното чукане? Или просто мъжете, надарени от Господ — или който там раздава дарбите, — с качества, любими на жените — привлекателност, пробивност, красноречие — се чувстват задължени, така да се каже, да разгърнат изцяло потенциала си? Както например хората, високи два и двайсет, смятат, че е направо грехота да не играят баскетбол. Трюлс не се чувстваше сигурен в разсъжденията си. Но знаеше едно: Ула заслужава повече. Заслужава човек, който да я обича, както той винаги я бе обичал. И винаги ще я обича. На флирта с Мартине вече гледаше като на авантюристична забежка. Нищо сериозно. Беше се зарекъл повече да не се повтори. И преди му беше хрумвало да покаже на Ула, че ако тя се раздели с Микаел, може изцяло да разчита на Трюлс. Досега обаче не бе измислил подходящ начин да го направи. Трюлс наостри уши. Микаел и Исабел Скойен разговаряха.

— Знам само, че го няма — по фъфленето на Микаел личеше, че и той е на градус. — Но са открили другите двама.

— Казаците му?

— Продължавам да си мисля, че не са никакви казаци. Така или иначе, Гюнар Хаген от Отдела за борба с насилието ми се обади с молба за помощ. Установили, че е стреляно с автоматично оръжие и е използван сълзотворен газ. Според една от версиите ставало въпрос за разчистване на сметки. Хаген ме попита дали ми хрумва подходящ претендент, защото се лутали между противоречиви предположения.

— Ти какво му каза?

— Истината: че нямам представа кой го е извършил. Ако е групировка, досега все е оставала извън обсега на радара ни.

— Допускаш ли старецът да се е измъкнал жив?

— Не.

— Не?

— Според мен трупът му гние някъде там — Трюлс видя как ръката на Микаел посочи към звездното небе. — Може да го открием след няколко дни, може да не го открием никога.

— Рано или късно — труповете винаги се появяват, нали?

„Невинаги“ — възрази й наум Трюлс. Беше отпуснал тежестта си поравно върху двата си крака и усещаше как те натискат циментовия под на терасата, както и той — тях.

— Така или иначе, някой е очистил бандата на стареца. Съвсем скоро ще разберем кой е новият наркобос в Осло.

— А това до какво ще доведе?

— До нищо, скъпа. — Трюлс видя как Микаел Белман обви тила на Исабел Скойен с ръка. В тъмното изглеждаше, все едно я души. Той се олюля и стъпи встрани. — Постигнахме целта си. Време е да се оттеглим. Не бих могъл и да си представя по-успешен край. Старецът вече не ни трябваше, а като се замисля колко компромати натрупа срещу нас в хода на… съвместната ни работа, направо…

— Какво?

— Направо…

— Дръпни си ръката, Микаел!

Разнесе се кадифен смях на пияна жена.

— Ако новият наркобос не ни беше свършил работата, вероятно щях да се заема сам.

— Тоест, да изпратиш Бийвъс?

Трюлс се сепна, чувайки ненавистния си прякор. Всъщност Микаел го измисли, докато учеха в гимназията в Манглерю. Останалите бързо възприеха прозвището, защото откриха прилика с анимационния герой — обратна захапка, грухтящ смях. Преди абитуриентския бал Микаел го утеши, че всъщност го е нарекъл така заради друго: заради „анархистичното световъзприемане и антиконформистките морални принципи“ на героя от култовия сериал по Ем Ти Ви. Така го извъртя, все едно бе удостоил Трюлс с почетно звание.

— Да бе. Никога не бих доверил на Трюлс каква е ролята ми във всичко това.

— Продължавам да мисля, че е много странно, дето му нямаш доверие. Нали уж сте приятели от деца и той дори е излял тази тераса?

— Да. Посред нощ, сам-самичък. Схващаш ли? Говорим за човек, от когото не знаеш какво да очакваш. Може да му хрумнат какви ли не безумия.

— И въпреки това препоръча на стареца да вербува Бийвъс за сътрудник?

— Защото познавам Трюлс от дете, а и съм наясно, че е корумпиран до мозъка на костите си и за пари е готов на всичко.

Исабел Скойен избухна в силен смях. Микаел й изшътка.

Трюлс бе престанал да диша. Гърлото му се сви, в стомаха му се разбунтува животно, което се мъчеше да излезе навън. Гъделичкаше го и го човъркаше. Пое нагоре, затисна гърдите му.

— Впрочем така и не си ми казвала защо ме избра за партньор.

— Заради страхотния ти к… разбира се.

— Питам те сериозно. Ако не бях приел предложението ти, трябваше да те арестувам.

— Да ме арестуваш? — просъска презрително тя. — Всички мерки, прокарани от мен, са били в името на доброто на града. По света легализират марихуаната, раздават безплатен метадон или финансират оборудването на стаи за целене, а аз разчистих пазара и проправих пътя на вещество, което не е смъртоносно при предозиране. Каква е разликата? Борбата с наркотиците се води с прагматизъм, Микаел.

— Не се пали де. Напълно съм съгласен с теб. Превърнахме Осло в по-добър град. Наздраве.

Тя пренебрегна вдигнатата му чаша.

— И да беше отхвърлил предложението, нямаше да посмееш да ме закопчаеш. Защото можех да разглася, че те чукам зад гърба на хрисимата ти съпруга — разкикоти се тя. — Буквално зад гърба. Спомняш ли си как се запознахме на онази премиера? Веднага ти предложих секс. Жена ти стоеше зад теб и можеше да ни чуе, но без да ти мигне окото, ти ме помоли за петнайсет минути, докато измислиш подходяща причина да я разкараш.

— Шшт! Пияна си — Микаел обгърна кръста й.

— В онзи миг разбрах, че си ми по сърце. И когато старецът ме посъветва да си намеря съюзник, амбициозен поне колкото мен, веднага знаех към кого да се обърна. Наздраве, Микаел.

— В този ред на мисли чашите ни са празни. Дали да не влезем…

— Зачеркни онова, което казах за сърцето. Не сърцето ми избира с кого да се чукам, а моята… — последва отекващ гърлен смях.

Нейният.

— Да влизаме.

— Хари Хуле!

— Шшт!

— Ето той ми е по сърце. Е, малко е глупав, разбира се, но… Къде се изгуби той?

— Търсихме го дълго без резултат. Навярно е напуснал страната. След като изпълни мисията си да оневини Олег, няма да се върне.

Исабел се олюля. Микаел я хвана.

— Ти си ужасен подлец, Микаел, а ние, подлеците, трябва да се поддържаме.

— Сигурно. Хайде, да влизаме при останалите — Микаел си погледна часовника.

— Успокой се, красавецо, научила съм се да се владея дори пияна. Ясно?

— Влез първа, та да не изглежда толкова…

— … вулгарно?

— Нещо такова.

До ушите на Трюлс долетя циничният й смях. Токчетата й затракаха силно по цимента.

Микаел остана сам, подпрян на перилата. Трюлс изчака няколко секунди и излезе от укритието си.

— Привет, Микаел.

Приятелят му от детинство се обърна с помътнял поглед и леко подпухнало лице. Трюлс предположи, че закъснялата му дежурна реакция — да се усмихне ослепително — се дължеше на алкохола.

— Ето те и теб, Трюлс. Не те чух да идваш. Купонът тече ли?

— И още как.

Спогледаха се. Трюлс се питаше кога и как стана; кога и как забравиха да общуват непринудено и да мечтаят заедно. Някога си споделяха всичко. Някога бяха едно цяло. Още новобранци в полицията, смачкаха фасона на онзи тип, дето се пробва на Ула. А как само се разправиха с педала от КРИПОС, който налетя на Микаел. Приклещиха го в мъжката тоалетна в „Брюн“. Онзи се разциври и започна да се оправдава, че разчел погрешно посланията на Микаел. Докато го удряха, се стараеха да избягват лицето, та да не породят подозрения. Проклетникът обаче вбеси Трюлс с цивренето си и добре че Микаел го спря: иначе щеше да размаже нещастника с полицейската палка. Вероятно обикновените хора разбират съвсем друго под „хубави общи спомени“, но подобни преживявания безспорно сплотяват двама души.

— Аз си стоя тук и се любувам на терасата. Прекрасна е.

— Благодаря.

— Хрумна ми нещо. През нощта, когато я изля…

— Да?

— Каза ми, че не си успял да заспиш. Същата вече арестувахме Один и щурмувахме склада в Алнабрю. Не открихме онзи…

— Туту.

— Туту, да. Повикахме те за акцията, но ти ми каза, че си болен и не можеш да присъстваш. После обаче дойде да лееш тераса?

Трюлс се поусмихна и погледна Микаел. Най-сетне намери смелост да улови погледа му, без да отмества очи.

— Искаш ли да чуеш истината, Микаел?

— Разбира се — отвърна Белман след кратко колебание.

— Чупих се.

За няколко секунди на терасата се възцари тишина. Чуваше се само далечното бумтене на града.

— Чупил си се? — разсмя се Микаел малко недоверчиво, но добродушно.

Трюлс обичаше този смях. Всъщност и жени, и мъже го обичаха. „Ти си забавен, симпатичен и умен и заслужаваш да се посмея на чувството ти за хумор“ — внушаваше този смях на събеседника.

— Ти си се чупил? Та ти даваш мило и драго да присъстваш на арест!

— Нямаше как да дойда. Бях си запазил вечерта за чукане.

Отново настъпи тишина.

После Микаел избухна във внезапен оглушителен смях. Отметна назад глава и се разхълца. Безупречни зъби. Наведе се напред и тупна Трюлс по гърба. Този жизнерадостен безгрижен смях подейства заразително и на Трюлс и той също не се сдържа. Прихна.

— Чукане и тераса — задъхваше се Микаел Белман. — Ти си неуморим, Трюлс. Машина!

Трюлс усети как комплиментът му помогна да си възвърне самочувствието и за миг всичко почти тръгна постарому. Без „почти“. Всичко тръгна постарому.

— Нали знаеш — грухтеше Трюлс, — понякога човек трябва да върши нещата сам, та да ги изпипа както трябва.

— Вярно е — Микаел прегърна Трюлс през рамо и скочи с два крака върху терасата. — Но това тук е доста голямо количество цимент за един-единствен човек, Трюлс.

„Нямаш представа колко си нрав, Микаел — отвърна му наум Трюлс. — Имаше достатъчно цимент да засипя още един.“

 

 

— Не биваше да ти връщам геймбоя — каза Олег.

— Не биваше — съгласи се Хари и се опря о рамката на кухненската врата. — Тъкмо щеше да усъвършенстваш техниката си на „Тетрис“.

— А ти трябваше да извадиш пълнителя от този пистолет, преди да го оставиш.

— Възможно е да си прав — Хари се мъчеше да не гледа „Одеса“-та, чието дуло сочеше някъде между пода и тялото му.

— И двамата допуснахме грешки — усмихна се бледо Олег. — Нали?

Хари кимна.

Олег беше застанал до печката.

— Аз обаче имах и добри включвания, признай.

— Безспорно. Освен грешки записа и доста хитри ходове в актива си.

— Като например?

Хари сви рамене.

— Обясни ми, че си се хвърлил напред към пистолета на измисления нападател, а той бил с нахлузена балаклава и вместо да говори, използвал жестове. Представяйки ми фактите, остави на мен да извлека логичните заключения: барутните частици са полепнали по теб заради близостта ти до оръжието в момента на изстрела; убиецът е мълчал от страх да не го познаеш по гласа и следователно е свързан с наркотърговията или с полицията. Това с балаклавата ти е хрумнало, след като си видял как полицаят, с когото сте ударили склада в Алнабрю, използва такава. В твоята версия за случилото се неизвестният убиец на Густо е избягал през съседния офис, защото си знаел, че вратата е разбита и всеки може да се вмъкне там, а после да хукне към реката. Ти ми подхвърли насоките, по които да изградя задоволително обяснение защо не си убил Густо. Разчитал си умът ми да нагоди фактите в твоя полза, защото ние, хората, сме непоправимо подвластни на емоциите си и винаги готови да изфабрикуваме утешителните обяснения, от които се нуждаят сърцата ни.

— Е, сега вече разполагаш с истинските обяснения — кимна бавно Олег.

— Само едно ми липсва. Защо?

Олег мълчеше. Хари вдигна дясната си ръка, а лявата пъхна в джоба на панталона си и извади смачкана кутия цигари и запалка.

— Защо, Олег?

— Ти как мислиш?

— Първоначално предположих, че е свързано с Ирене. Убил си го от ревност или защото си разбрал как я е продал на друг мъж. Но защо да го убиваш, щом Густо единствен е знаел къде се намира Ирене? Значи си имал друг мотив, не по-малко силен от любовта към жена. Защото ти не си хладнокръвен убиец, нали?

— Ти ми кажи.

— Ти си човек с класически мотив, тласнал немалко свестни хора към жестоки деяния, в това число и мен. Следствието буксува. Полицаите не са напреднали и на йота. Лично аз се върнах към първоначалната си хипотеза: влюбване. Най-ужасното хлътване.

— Ти пък какво ли разбираш?

— Бил съм влюбен в същата. Или в сестра й. Вечер е неземно красива, на сутринта е грозна като смъртта. — Хари запали черна цигара с жълт филтър и печат на руския имперски орел. — Но бързо забравяш и вечерта пак гаснеш по нея. Нищо не е в състояние да се съревновава с тази страст. Дори Ирене. Греша ли?

Хари дръпна от цигарата и погледна Олег.

— За какво съм ти аз? — попита Олег. — Вече си разнищил всичко.

— Искам да го чуя от теб.

— Защо?

— Защото държа да чуя от твоите уста колко е болно и безсмислено.

— Кое? Да застреляш някого, защото се е опитал да отмъкне дрогата, която си заделял с огромни усилия?

— Не си ли даваш сметка колко банално и печално звучи?

— Това го твърдиш ти!

— Да, аз. Аз, който изгубих най-прекрасната жена в моя живот, защото не намерих сили да се преборя. А ти уби най-добрия си приятел, Олег. Произнеси името му.

— Защо?

— Произнеси го.

— Не забравяй, че все пак аз държа пистолета.

— Произнеси го.

— Густо — ухили се Олег. — Защо…

— Още веднъж.

Олег наклони глава и изгледа Хари.

— Густо.

— Пак! — изкрещя Хари.

— Густо! — отвърна му с крясък Олег.

— Пак!

— Густо! — Олег едва си поемаше дъх. — Густо! Густо… — гласът му се разтрепери. — Густо! — суровостта се пропука. — Густо. Гус… — изхлипа той — … то. — Стисна очи, от тях избликнаха сълзи и той прошепна: — Густо. Густо Хансен…

Хари пристъпи напред, но Олег вдигна пистолета.

— Още си млад, Олег. Имаш време да се промениш.

— А ти, Хари? Ти не можеш ли?

— Иска ми се да можех, Олег. Ще ми се да се бях грижил по-отговорно за вас. Но за мен вече е късно. Ще си остана, какъвто съм.

— Какъв? Пияница? Предател?

— Полицай.

— Само толкова? — разсмя се Олег. — Полицай? Не човек?

— На първо място полицай.

— На първо място полицай — повтори Олег и кимна. — Не си ли даваш сметка колко банално и печално звучи?

— Така е — Хари огледа недоволно изпушената до половината цигара, все едно не бе оправдала очакванията му. — Банално и печално е, че нямам избор, Олег.

— Избор?

— Длъжен съм да се погрижа да понесеш наказанието си.

— Вече не работиш в полицията, Хари. Освен това не си въоръжен. Никой не знае какво си открил, нито, че си тук. Помисли за мама, помисли за мен! Поне веднъж помисли за доброто на трима ни! — В очите му избиха още сълзи, а в гласа му се прокрадна пронизителна металическа нотка, издаваща отчаяние. — Защо просто не си тръгнеш и да забравим какво се е случило?

— Ще ми се да можех, но вече знам какво се е случило и се чувствам длъжен да те предам на силите на реда.

— Тогава защо ми позволи да взема пистолета?

— Няма да те арестувам — сви рамене Хари. — Искам сам да се предадеш в полицията. Това състезание е твое.

— Да се предам? И защо да го правя? Току-що ме освободиха!

— Ако те арестувам, ще изгубя и майка ти, и теб. А без вас аз съм нищо. Не мога да живея без вас. Разбираш ли, Олег? Аз съм плъх, който може да се добере до леговището си само по един път. И той минава през теб.

— Пусни ме тогава! Да забравим за цялата тази история и да започнем на чисто!

Хари поклати глава.

— Предумишлено убийство, Олег. Не мога да го подмина. В момента ти държиш и ключа, и пистолета. Ти трябва да помислиш за трима ни. Ако отидем при Ханс Кристиан, той ще уреди формалностите, ще направиш пълни самопризнания и ще намалят наказанието ти.

— Но колкото и да е кратко, докато го излежа, ще изгубя Ирене.

— Може би да, може би не. Не допускаш ли, че вече си я изгубил?

— Лъжеш! Винаги си ме лъгал! — Олег мигаше ли, мигаше, за да се отърси от напиращите сълзи. — Какво ще направиш, ако откажа да се предам?

— Ще се принудя да те арестувам.

От гърлото на Олег се изтръгна стон — нещо средно между хлипане и презрителен смях.

— Ти си луд, Хари.

— Така съм устроен, Олег. Постъпвам, както е редно. Сега и ти трябва да го направиш.

— Трябва? Все едно всичко е предопределено.

— Може и така да е.

— Глупости!

— Ами опълчи се на съдбата, Олег. Надявам се, нямаш желание да извършиш второ убийство?

— Махай се! — изкрещя Олег, а пистолетът се разтресе в ръката му. — Изчезвай! Вече не работиш в полицията!

— Прав си, но както вече казах… — Хари стисна цигарата между устните си и дръпна жадно; затвори очи за две секунди, а по лицето му се изписа удоволствие. После въздухът и димът излязоха от дробовете му със съскане. — … си оставам полицай докрай.

Хвърли фаса на пода, стъпка го и тръгна към Олег с вдигната глава. Олег почти го бе стигнал на ръст. Хари срещна погледа му зад мушката на насочения пистолет. Видя как петлето се вдига. Вече знаеше как ще приключи всичко това. Момчето нямаше избор: Хари стоеше на пътя на свободата му. В момента двамата бяха две неизвестни в нерешимо уравнение; две небесни тела, устремили се към неизбежен сблъсък; съперници на „Тетрис“, от които само единият може да излезе победител. Хари се надяваше Олег да съобрази колко важно е веднага след това да се отърве от пистолета; да се качи на самолета за Банкок, да не спомене нито дума на Ракел, да не се буди нощем с крясъци в стая, гъмжаща от фантоми, да си устрои живота така, че да си струва да го живее. Защото животът на Хари вече не си струваше. Събра смелост и продължи напред. Усещаше как тялото му се съпротивлява, как черното дуло на пистолета постепенно наедрява. Есенен ден. Вятърът развява косите на десетгодишния Олег. Ракел, Хари, нападали листа с портокалов оттенък. Тримата се взират в обектива, очаквайки самоснимачката да се задейства и да запечата доказателството, че са постигнали върха на щастието. Пръстът на Олег, побелял около горната фаланга, натисна назад спусъка. Всичко беше изгубено, и то много отдавна. Хари отдавна се бе разделил с шансовете си да хване самолета. Всъщност и полетът, и Хонконг бяха една химера, надежда за живот, който нито един от тримата не би могъл да живее. Хари не изпитваше страх. Само тъга. Автоматичните изстрели разтресоха прозорците. Силата на куршумите, забили се в гърдите му, го отхвърли назад. Откатът предизвика повдигане на оръжието и третият куршум го улучи в главата. Хари рухна. Под него всичко тънеше в мрак. И той пропадна в тъмнината. Тя го погълна и го обви в прохладата и облекчението на нищото. „Най-сетне“ — помисли си той. — „Най-сетне съм свободен.“ После изпадна в безсъзнание.

 

 

Майката плъх напрегна слух. Писъците на малките се чуваха още по-силно, след като камбаната удари за десети път и утихна, а полицейската сирена се отдалечи. Майката долавяше слабите удари на човешкото сърце. В паметта й изплува спомен за миризма на барут и за друго, по-младо тяло, проснато окървавено на същия този кухненски под. Това обаче се бе случило през лятото. Тогава малките й още не бяха родени. А и онова тяло не препречваше пътя към леговището й.

Тя установи, че няма как да мине през корема му. Затова пак се върна към първоначалната си отправна точка: кожената обувка.

Облиза метала — соления метал, който стърчеше между два пръста на дясната ръка. Пропълзя по сакото му. Миришеше на пот, кръв и храна. Всъщност тя различи много видове храна: лененият плат навярно се бе въргалял в кофа за смет.

Муцунката й отново надуши неотмитите молекули от странния остър мирис на цигарен дим. Запари в очите й и те започнаха да сълзят. Затрудняваше се да диша нормално.

Запъпли по ръката му, пропълзя по рамото и стигна до окървавената превръзка на врата, която за миг я разсея. После в ушите й отново нахлуха писъците на малките и тя хукна през гърдите. От двете кръгли дупки там се носеше силна миризма на сяра и барут. Едната дупка се намираше точно над сърцето. Майката плъх усещаше лекото туптене под себе си. Сърцето биеше едва-едва. Тя продължи към челото, облизвайки кръвта, стичаща се на тънка струйка от мястото, където започваше русата коса, към месестите части от лицето: клепачи, ноздри, устни. През едната буза минаваше белег. Мозъкът на майката работеше, както работят мозъците на лабораторните плъхове: удивително рационално и ефективно. Бузата. Устната кухина. Тилът. Така ще се озове при малките си. Животът на плъховете е суров и се подчинява на съвсем прости принципи: правиш каквото налага необходимостта.