Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Случаите на инспектор Хари Хуле (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gjenferd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Автор: Ю Несбьо

Заглавие: Фантом

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Норвежки

Издание: Първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Норвежка

Редактор: Цвета Германова

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 9789543572793

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2313

История

  1. — Добавяне

Двайсет и първа глава

Хари включи осветлението и се вгледа в мъртвеца. Гвоздей приковаваше дясното му ухо към пода, а върху обезобразеното му лице зееха шест кървави кратера. Този път оръжието на убийството висеше точно под носа на Хари. От въже, вързано за тавана, се люлееше тухла. От нея стърчаха шест окървавени гвоздея.

Хари приклекна и повдигна ръката на трупа. Мъжът беше изстинал и rigor mortis, трупното вкочаняване, бе настъпило въпреки високата температура в стаята. Същото важеше и за livor mortis, появата на послесмъртни петна; поради силата на тежестта кръвта се стича в най-нисколежащите части от тялото и кожата се оцветява в червеникаво. От видяното Хари прецени, че мъжът е мъртъв поне от дванайсет часа. Бялата изгладена риза се бе вдигнала и откриваше част от корема. Още не беше позеленял от бактериите, които обикновено си устройват пир едва четирийсет и осем часа след настъпването на смъртта и започват от стомаха.

Освен ризата, облеклото на мъртвеца включваше разхлабена вратовръзка, официален черен панталон и лъснати обувки. Сякаш преди да го убият, се е върнал от погребение или от място със строг дрескод.

Извади телефона си. Колебаеше се на кого да се обади: на дежурната оперативна част или на Отдела за борба с насилието. В крайна сметка набра Централата. Огледа помещението. Не се забелязваха никакви следи от взлом или от борба. Убиецът не бе оставил други видими улики освен тухлата. Хари не очакваше и групата за оглед да открие нещо: било пръстови отпечатъци, било следи от обувки, било секрети, годни за извличане на ДНК. Разследващите също ще се озоват в задънена улица, предвиждаше отсега Хари; съседите не са видели нищо, камерите за видеонаблюдение до близките бензиностанции не са засекли съмнителни лица; от телефона на Шулц не са провеждани подозрителни разговори. Няма да разполагат с никакви улики. Докато чакаше отговор, Хари влезе в кухнята. По стар навик стъпваше много предпазливо, без да докосва нищо. Погледът му се плъзна по масата: чиния с нахапан сандвич. Над облегалката на стола лежеше метнато сако от плат като панталона на жертвата. Прерови джобовете и откри четиристотин крони, залепващо се листче, билет за влак и идентификационна карта от авиокомпанията, за която пилотът е работел. Торд Шулц. Професионално усмихващото се лице от снимката напомняше донякъде окървавения труп.

— Свързахте се с дежурната оперативна част.

— Намерих труп; адресът е…

Погледът на Хари падна върху листчето.

— Да?

Къде беше виждал такова?

— Ало?

Хари го вдигна. Най-отгоре, с големи букви, пишеше ПОЛИЦЕЙСКИ ОКРЪГ ОСЛО. Отдолу: ТОРД ШУЛЦ и дата. Значи преди три дни мъртвият пилот бе посетил полицейско управление или участък.

— Ало?

Хари затвори.

Седна.

Поразмисли.

За час и половина прегледа обстойно цялата къща. После избърса всички места, където смяташе за вероятно да е оставил отпечатъци, и свали найлоновата торбичка, която бе нахлузил, за да не падат косми от главата му. Според правилника отпечатъците и ДНК профилите на всички детективи и полицейски служители с достъп до местопрестъпления се съхраняваха в базата данни и ако криминалистите откриеха следи от него, за пет минути щяха да разберат, че Хари Хуле е бил в жилището на убития. Иначе резултатът от щателния обиск се свеждаше до три пликчета кокаин и четири бутилки контрабанден алкохол. Опасенията му се потвърдиха: не откри никакви улики.

Излезе, качи се в колата и потегли.

Полицейски окръг Осло.

Работата се оказа още по-дебела.

 

 

Паркира в центъра, поседя в колата, вторачен през предното стъкло, и след малко набра Беате.

— Здрасти, Хари.

— Две неща. Първо, ще те помоля за услуга и второ, ще подам анонимен сигнал за поредния мъртвец по случая „Густо Хансен“.

— Току-що ми съобщиха същото.

— Значи знаете? — озадачи се Хари. — Методът се нарича „жук“, или „бръмбар“ на руски.

— За какво говориш?

— За тухлата.

— Каква тухла?

— Я по-добре ти ми кажи какво имаш предвид — пое си дъх Хари.

— Гойко Тошич.

— Кой е той?

— Нападателят на Олег.

— И?

— Открили са го мъртъв в килията му.

— Как…? — Хари се вгледа във фаровете на насрещен автомобил.

— В момента изясняват обстоятелствата. Най-вероятно се е обесил.

— Обесил го е някой друг. Убили са и пилота.

— Какво?

— В момента трупът на Торд Шулц се намира в къщата му в комплекса към „Гардермуен“.

Беате отговори след две секунди:

— Ще докладвам в дежурната част.

— Добре.

— А другото?

— Моля?

— Нали щеше да ме молиш за услуга?

— А, да — Хари изрови листчето от джоба си. — Ще можеш ли да провериш в дневника с посетители, допуснати в Управлението, кого е посетил преди три дни Торд Шулц?

Мълчание.

— Беате?

— Да. Сигурен ли си, че искам да се набърквам в този случай, Хари?

— Сигурен съм в обратното.

— Гледай си работата.

Хари затвори.

 

 

Хари остави колата в закрития паркинг в Квадратурата и тръгна към „Леон“. Подмина някакъв бар. Музиката от отворената врата му напомни за вечерта, когато пристигна в Осло; за предразполагащата покана на „Нирвана“ — „Come as you Are“. Краката му сами изминаха пътя и чак пред барплота в тунелообразното заведение той се усети, че е влязъл. На табуретките седяха полуизлегнати трима клиенти. Така се бяха разложили, че приличаха на приятели, събрали се да почетат покойник, но забравили да се разотидат от месец насам. Докато развиваше коркова тапа от тирбушон, барманът погледна Хари с красноречивото неизречено послание „или поръчвай, или върви по дяволите“. Три големи татуирани готически букви опасваха широкия му врат: ЕАТ.

— Какво да бъде? — извиси глас той, за да надвика Кърт Кобейн, който приканваше Хари да отиде при него като приятел, като приятел. Като стар враг.

Хари навлажни мигом пресъхналите си устни. Огледа тирбушона в ръката на бармана: максимално опростен модел с къса спирала, предназначена само за силна и обиграна ръка, но затова пък пробива корка в дълбочина едва с няколко завъртания и изваждането на тапата става отведнъж. Хари забеляза и друго: тапата в дланта на бармана беше осеяна с дупки, явно многократно пробивани с тирбушона. Значи тук не сервираха вино. А какво? В огледалото зад бармана видя деформираното си лице. Ала не само той имаше изкривен образ, а и всички призраци. Торд Шулц току-що се бе присъединил към тях. Погледът на Хари се плъзна по рафта и подобно на ракета с топлинно насочване откри безпогрешно целта: стария враг „Джим Бийм“.

Кърт Кобейн пееше, че няма пистолет.

Хари се прокашля. Само едно.

Ела такъв, какъвто си, и не, нямам пистолет.

Поръча.

— А? — извика барманът и се наведе напред.

— „Джим Бийм“.

Нямам пистолет.

— Какъв джин?

Хари преглътна. Кобейн повтори думата „memoria“. Макар да беше слушал тази песен стотици пъти, досега си мислеше, че Кобейн пее „the more нещо си“.

Memoria. In memoriam. Къде беше виждал този надпис? На надгробна плоча?

Забеляза движение в огледалото. В същия миг телефонът му започна да вибрира в джоба.

— Какъв джин? — извика пак барманът и остави тирбушона върху плота.

Хари извади телефона си: Р, примигваше на екранчето. Вдигна.

— Здрасти, Ракел.

— Хари?

Някой мръдна зад гърба му.

— Какъв е този шум, Хари? Къде си?

Той стана и бързо тръгна към изхода. Навън вдиша жадно напоения с автомобилни газове, но все пак свеж въздух.

— Какво правиш? — попита Ракел.

— Чудя се накъде да тръгна: наляво или надясно. А ти?

— Тъкмо ще си лягам. Да не си пил?

— Какво?

— Чу ме. Аз теб — също. Винаги познавам по гласа ти, когато си стресиран. По музиката съдя, че си отишъл в някой бар.

Хари си извади цигара. Пръстите му трепереха.

— Радвам се, че се обади, Ракел.

— Хари?

— Да? — той запали цигарата.

— Ханс Кристиан уреди да преместят Олег в сигурен арест някъде в Източна Норвегия. Точното му местоположение се пази в строга тайна.

— Не е зле.

— Той е свестен мъж, Хари.

— Изобщо не се съмнявам.

— Хари?

— Тук съм.

— Ако реша да подхвърля фалшиви доказателства и да поема вината за убийството, би ли ми помогнал?

— Не — Хари дръпна от цигарата.

— Защо?

Вратата зад Хари се отвори, но не се чуха отдалечаващи се стъпки.

— Ще ти звънна от хотела, Ракел. Става ли?

— Разбира се.

Той затвори и се затича по улицата, без да се обръща.

 

 

Сергей проследи с поглед тичащия през улицата мъж. Видя го да влиза в „Леон“.

Изпусна го на косъм. Първо в бара, после — навън.

Сергей още стискаше еленовата дръжка на ножа в джоба си, а острието прорязваше подплатата. На два пъти пропусна удобен момент да го сграбчи за косата с лявата си ръка, а с дясната да му пререже гърлото. На живо полицаят се оказа по-висок, но това едва ли би създало сериозно затруднение.

Нищо не би могло да осуети намерението му. Защото със смъкването на пулса си Сергей усещаше предишното спокойствие, което силният страх му бе отнел. Отново изпита радост от предстоящото изпълнение, от сливането с историята, вече разказана върху тялото му.

Сергей беше открил мястото, където да издебне полицая от засада, както го бе посъветвал Андрей. В погледа на полицая, прикован в бутилките, Сергей видя трескавия блясък в очите на баща си след излизането му от затвора. Сергей щеше да се превърне в крокодила от билабонга; в умния хищник, който знае, че подтиквана от жаждата си, плячката ще мине отново по същия път. Затова е нужно само да чака.

 

 

Проснал се на леглото в 301-а стая, Хари бълваше дим към тавана и слушаше гласа й от телефона:

— Правил си и много по-лоши неща от подхвърляне на фалшиви доказателства. Защо тогава се противиш? Защо отказваш да го направиш заради любим човек?

— Пиеш бяло вино.

— Как разбра, че не е червено?

— По гласа ти.

— Обясни ми защо не искаш да ми помогнеш.

— Трябва ли?

— Да, Хари, трябва.

Той изгаси цигарата си в празната чаша от кафе на нощното шкафче.

— Защото за мен, бивш полицай, многократно престъпвал закона, той все пак означава нещо. Много откачено ли звучи?

— Продължавай.

— Законът е оградата, която сме построили на ръба на пропастта. Всяко престъпление подрива тази ограда и сме длъжни периодично да я укрепяваме. Виновникът следва да си плати.

— Не, не виновникът, а някой. Някой трябва да понесе наказанието, за да разбере обществото, че убийството е недопустимо. Всеки жертвен агнец дава своята лепта към укрепяването на оградата.

— За теб законът е кухо понятие, което изпълваш със значение според собствената си угода. Но нали си юрист, наясно си с тази материя по-добре от мен.

— Аз съм преди всичко майка, Хари; правото просто ми осигурява препитание. А ти? Полицай ли си? В това ли се превърна: в роботизиран роб на мравуняка и поклонник на чужди възгледи? Там ли си, Хари?

— Мхм.

— Какво ще ми отговориш?

— Защо според теб се върнах в Осло?

Пауза.

— Хари?

— Да?

— Извинявай.

— Не плачи, Ракел.

— Добре. Извинявай.

— Няма защо да ми се извиняваш.

— Лека нощ, Хари. Аз…

— Лека нощ.

 

 

Хари се събуди. Беше чул нещо, което заглуши трополенето от собствените му стъпки по коридора, докато бягаше от лавината. Погледна часовника: 01:34. Силуетът на вертикално изправения корниз напомняше лале. Хари стана, отиде до прозореца и погледна надолу. Съборената кофа за смет, чието дрънчене го бе изтръгнало от кошмара, още се търкаляше по асфалта. Хари облегна чело о студеното стъкло.