Ю Несбьо
Фантом (26)

Двайсет и шеста глава

Майката плъх шареше нетърпеливо по пода. Сърцето на човека биеше все по-слабо. Тя пак допълзя до обувките и захапа меката, но дебела кожа. После се покатери по тялото. Дрехите миришеха още по-силно от обувките: на пот, храна и кръв. Той — защото майката плъх определи пола на човека с помощта на обонянието си — изобщо не се беше помръднал. Лежеше в същата поза и преграждаше дупката. Тя запъпли по корема му. Знаеше, че това е най-краткият път. Сърцето биеше едва-едва. Още малко — и тя ще може да започне.

 

 

Приемам, че рано или късно животът свършва, татко. Но не и че за да приключи, трябва да агонизираш. Положително има по-щадящ начин да си отидеш, нали? Безболезнен изход към светлината вместо този проклет смразяващ мрак, който постепенно ме обсебва. Ех, да бяха сложили малко опиат в патроните „Малаков“! Да бяха съкратили мъките ми, както аз съкратих мъките на Руфус, клетото краставо куче; да бяха ми дали еднопосочен билет до Еуфория. Приятно пътуване! Но всичко, което смекчава страданието на този свят, се дава само срещу рецепта или е разпродадено, или струва толкова скъпо, че трябва да си продадеш душата, за да го вкусиш. Животът е ресторант, който не можем да си позволила Смъртта — сметката за храната, от която едва сме опитали. Затова поръчваш най-скъпото блюдо от менюто. Щом така и така ще се мре, нека поне поглезим небцето.

Добре де, татко. Спирам да хленча. Не си тръгвай. Не си чул всичко. Докъде стигнахме? А, да. Едва няколко дни след удара в склада в Алнабрю Пьотър и Андрей ни качиха в колата си — мен и Олег. Неговите очи ги завърнаха с кърпа и ни закараха до къщата на стареца. Свалиха ни в мазето. За пръв път стъпвах там. Поведоха ни по дълъг, тесен и нисък проход. Вървяхме с наведени глави, а раменете ни опираха в стените. Не беше мазе, а по-скоро подземен тунел за бягство. Но Каскета явно не бе успял да се възползва от него. Приличаше на удавен плъх. Всъщност действително се беше удавил.

После пак вързаха очите на Олег и го отведоха в колата. Мен ме изпратиха при стареца. Седнах срещу него. Полгежду ни нямаше маса.

— Бяхте ли там? — попита той.

— Ако ме питаш за Алнабрю, отговорът е „не“ — погледнах го право в очите.

Той ме изучаваше мълчаливо.

— Точно като мен си — заключи накрая. — По нищо не ти личи, когато лъжеш.

Не мога да се закълна, но ми се струва, че се усмихна.

— Е, Густо, разбра ли какво се е случило долу?

— Да. Каскета е умрял.

— Правилно. Защо?

— Не знам.

— Предположи.

Някога старецът сигурно е работил като учител, помислих си аз. Биваше го да изпитва.

— Гепил е нещо.

Старецът поклати глава.

— Разбра, че живея тук. Знаеше, че не разполага с основания да изиска съдебна заповед за обиск. След ареста на гангстерите от „Лос Лобос“ и конфискацията от склада в Алнабрю преди броени дни явно е схванал картинката: колкото и да се напъва, няма да се добере до заповед — ухили се старецът. — Отправихме му предупреждение и очаквахме то да го спре.

— Така ли?

— Агенти като него възлагат прекалено големи надежди на прикритието си. Въобразяват си, че няма как да разберем истинската им самоличност, имената на близките им. Но стига да знаеш няколко ключови пароли, не е трудно да откриеш всичко в компютърните регистри на полицията. Достъп до тези пароли може да осигури човек на възлов пост в ОРГКРИМ например. Досещаш ли се как го предупредихме?

— Пречукахте хлапетата му?

Лицето на стареца изведнъж помръкна.

— За чудовища ли ни имаш, Густо?

— Sorry.

— Пък и той няма деца. — Познатият смях. — Затова пък има сестра. Май несъща сестра.

Кимнах. Струваше ми се невъзможно да преценя дали лъже.

— Заплашихме го, че ще я изнасилим и после ще я убием. Обаче явно съм го преценил погрешно. Вместо да помисли за роднините си, е решил да нападне пръв. Обречена, отчаяна атака. Успял е да се вмъкне тук през нощта. Не го очаквахме. Явно много се е страхувал за живота на сестра си. Слязох в подземието, а той е тръгнал след мен въоръжен. После издъхна — старецът наклони глава. — Как?

— От устата му потече вода. Удавяне?

— Правилно, но къде?

— В някое езеро. После сте го донесли тук.

— Не. Удави се, след като влезе. Е?

— Не знам к…

— Мисли! — Заповедта изплющя със силата на камшик. — Ако искаш да оцелееш, трябва да разсъждаваш, да извличаш нужната информация от наличните данни. Това е реалният живот.

— Добре, добре — напрегнах ума си. — Това подземие представлява тунел.

— И? — старецът скръсти ръце.

— По-дълъг е от тази къща. Възможно е другият му край да извежда някъде навън.

— Но?

— Но понеже притежаваш и съседната къща, излиза, предполагам, там.

— Познай на колко години е тунелът — усмихна се доволно старецът.

— Трябва да е стар. Стените бяха позеленели от мъх.

— От водорасли. След като съпротивителното движение е направило четири опита за покушение над тази къща, шефът на Гестапо поръчал да прокопаят тунел. Успели да го запазят в тайна. Всеки следобед Райнхард най-демонстративно влизал през главния вход на тази къща. Включвал осветлението и през тунела се прибирал в същинския си дом — съседната къща. Тук изпращал немския си лейтенант, официалния обитател на съседната постройка. Лейтенантът, облечен в неговата униформа, нарочно обикалял близо до прозорците, така че хората отвън да го виждат.

— Един вид примамка.

— Именно.

— Защо ми разказваш това?

— Защото искам да проумееш какъв е реалният живот, Густо. Повечето хора в тази страна не знаят колко трудно е да оцелееш в реалния живот. Разказах ти историята и за да не забравяш колко разчитам на теб.

Погледна ме, все едно беше казал нещо изключително важно. Престорих се, че разбирам. Исках да си вървя. Вероятно и той беше забелязал нетърпението ми.

— Благодаря ти за отделеното време, Густо. Андрей ще ви закара.

Докато минавахме покрай университета, в кампуса се провеждаше някакво студентско събитие. От сцената на открито се чуваха мощни китари. По тротоара до улица „Блиндерн“ се задаваха младежки компании. Весели, въодушевени лица, получили сякаш обещание за светло бъдеще или нещо подобно.

— Какво е това? — попита Олег, защото пак му завързаха очите.

— Това е нереалният живот — отвърнах.

 

 

— И нямаш представа как се е удавил? — попита Хари.

— Не.

Краката на Олег шареха още по-невротично. Вече цялото му тяло трепереше.

— И така… Бил си със завързани очи, но ми разкажи какво си спомняш от пътуването до това място. След като слязохте от колата, чуваше ли се например влак или автомобилно движение?

— Не. Валеше дъжд. Само това чувах.

— Силен? Слаб?

— Слаб. Капките се усещаха едва-едва.

— Щом е валяло слабо, а си го чувал, да предположим, че капките са падали върху широколистни дървета, а?

— Възможно е.

— Каква настилка усещаше под краката си? Асфалт? Каменни плочи? Трева?

— Навярно чакъл, защото хрущеше. Така определях накъде върви Пьотър. Най-едър е и под неговите крака хрущеше най-силно.

— Дотук добре. Пред вратата имаше ли стълби?

— Да.

— Колко стъпала?

Олег простена.

— Пред вратата валеше ли те дъжд?

— Да, разбира се.

— Усещаше ли капки по косата си?

— Да.

— Значи, над портала е нямало козирка.

— И сега какво? Ще търсиш в цялата столица сгради без козирка ли?

— Различните части на Осло са построени през различни периоди и всеки отдава предпочитание на различни стилови особености.

— И през кой период е построена например дървена къща с градина, чакълеста пътека и стълбище пред врата без козирка, при условие че наблизо не минават трамвайни релси?

— Звучиш като комисар в криминалната полиция — пошегува се Хари, но не предизвика нито очаквания смях, нито дори усмивка. — Когато си тръгнахте оттам, долови ли някакви други шумове?

— Като например?

— Като например писукане на светофар.

— Не. Но чух музика.

— От запис или от живо изпълнение?

— Второто. Силни и отчетливи чинели, глъхнещи китари.

— Явно са свирили на живо. Добра памет.

— Запомних го, защото изпълняваха едно от твоите парчета.

— От моите парчета?

— По-точно от твоите дискове. Густо спомена нещо за нереалния живот и предположих, че текстът на песента го е подтикнал към такива размисли.

— Какво се пее в песента?

— Нещо за сънища, но не помня точно. Ти много често пускаше това парче.

— Опитай се да си спомниш, Олег, важно е.

Момчето го погледна. Нервното потропване с крака секна. Затвори очи и тихичко затананика:

— It’s just a dreamy Gonzales…

Отвори очи, почервенял.

— Нещо такова.

Хари си затананика същата мелодия. Поклати глава.

— Съжалявам, не съм сигурен дали звучеше точно така. Чух я едва за няколко секунди.

— Не се притеснявай — Хари сложи ръка на рамото му. — Разкажи ми какво се случи в Алнабрю.

Кракът на Олег отново започна да потупва нервно по земята. Той си пое дъх два пъти — дълбоко, както вдишваше, преди да заеме предстартова позиция при състезание. И разказа всичко.

След като го изслуша, Хари поседя мълчаливо, потърквайки замислено тила си.

— Значи, убили сте човек с дрелката?

— Не ние — полицаят.

— И не знаеш нито как се казва, нито къде работи?

— Не. И той, и Густо много ревностно пазеха самоличността му в тайна. Густо ме уверяваше, че е по-добре да не знам подробности.

— И нямаш представа какво е направил с трупа?

— Ни най-малка. Ще докладваш ли за мен в полицията?

— Не — Хари извади кутията цигари и издърпа една.

— Може ли…? — посегна Олег.

— Съжалявам, хлапе. Опасно е за здравето.

— Но…

— При едно условие: да послушаш съветите на Ханс Кристиан и да оставиш на мен да открия Ирене.

Олег се взираше в жилищните блокове на възвишението зад стадиона. От балконите висяха саксии с цветя. Хари наблюдаваше момчето. Адамовата ябълка подскачаше под кожата на тънкия му врат.

— Дадено — склони накрая Олег.

— Добре — Хари му подаде цигара и му поднесе запалка.

— Сега разбрах какво е предназначението на металната протеза: помага при пушене.

— Точно така — Хари стисна цигарата между титановия и съседния пръст, докато набираше номера на Ракел.

Оказа се излишно да я моли за номера на Ханс Кристиан, защото той вече беше при нея. Адвокатът настоя веднага да тръгне към стадиона.

Въпреки топлото време Олег се сви зиморничаво.

— Къде ще ме скрие?

— Нито знам, нито искам да знам.

— Защо?

— Топките ми са много чувствителни. Споменат ли думата „акумулатор“, ще изкажа и майчиното си мляко.

Олег се засмя. Съвсем кратко, но все пак се засмя.

— Не ти вярвам. Колкото и да те измъчват, няма да гъкнеш.

Хари погледна момчето. Беше готов да ръси шеги до края на деня само и само да го види поне за малко усмихнат.

— Винаги си бил склонен да ме величаеш, Олег. Издигаш ме на прекалено висок пиедестал. А и аз все съм се старал да се представям пред теб в по-добра светлина.

— Нали за всички синове бащите им са герои?

— Възможно е. Не исках да ме възприемаш като предател, като човек, който те е изоставил. Но животът следва своя ход. Макар да не успях да бъда неизменна част от твоя живот, за мен ти винаги си бил важен. Често животът не ни позволява да живеем, както искаме, защото сме заложници на… собствената си същност.

— На дрога и гадни мешилки — допълни Олег.

— И ти си прав.

Двамата дръпнаха едновременно от цигарите и проследиха как димът се вие на неправилни спирали към откритото синьо небе. Хари знаеше, че никотинът няма да притъпи наркотичния глад у момчето, но поне щеше да го разсее за няколко минути. А в случая на Олег можеха да планират единствено следващите няколко минути.

— Хари?

— Да?

— Защо не се върна?

Хари отново дръпна от цигарата.

— Защото майка ти сметна, че не ви влияя добре. И съвсем основателно.

Хари продължи да пуши, взирайки се право пред себе си. Знаеше, че Олег ще се почувства неудобно, ако го погледне. Никое осемнайсетгодишно момче не желае да го гледат, докато плаче. Затова Хари се въздържа и да сложи ръка на рамото му, и да му каже няколко успокоителни думи. Предпочете да постои до Олег, да му покаже, че ще го подкрепи по време на предстоящото състезание, в което щяха да участват като тандем.

Чуха приближаващ се автомобил, слязоха от трибуните и отидоха на паркинга. Хари видя как Ханс Кристиан предпазливо хвана ръката на Ракел, когато тя понечи да изскочи от колата.

Олег се обърна към Хари, наежи се, отпусна ръце встрани, хвана палеца на Хари със своя и бутна дясното си рамо в неговото. Хари обаче не му позволи да се измъкне толкова лесно и го дръпна към себе си.

— Не им се давай! — прошепна той.

 

 

По постоянно местожителство Ирене Хансен живееше в дома на родителите си — в двуфамилна къща в Грефсен. Малка градина с избуяла трева, ябълкови дръвчета без плод и люлка. Отвори му младо момче на видима възраст около двайсет и две години. Лицето му се струваше познато. За няколко десети от секундата полицейският му мозък откри две съвпадения в наличната база данни.

— Казвам се Хари Хуле. А ти трябва да си Стайн Хансен?

— Да?

По лицето на младежа се изписа смесица от невинност и бдителност — така гледат младите мъже, преживели и хубави, и лоши неща, защото още се лутат между две стратегии при срещата с външния свят: разголена откритост или сковаваща предпазливост.

— Познавам те от снимка, Стайн. Аз съм приятел на Олег Фауке.

Хари изследваше лицето на Стайн Хансен, но сивите очи на младежа останаха непроницаеми.

— Сигурно си чул, че пуснаха Олег от ареста, защото друг човек призна за убийството на приемния ти брат?

Стайн Хансен поклати глава с каменно изражение.

— Аз съм бивш полицай. Опитвам се да намеря сестра ти.

— От къде на къде?

— По настояване на Олег.

— Супер! За да продължи той да я тъпче с наркотици?

Хари отпусна тежестта си на другия крак.

— В момента Олег е чист. Както вероятно знаеш, е адски трудно да откажеш наркотиците. Но той прояви характер, защото искаше да я открие сам. Олег обича сестра ти, Стайн. Решил съм да намеря Ирене не само заради него, а и заради всички нас, които държим на нея. А имам репутация на отличен детектив.

Стайн Хансен се поколеба. После отвори вратата. Хари го последва в дневната: чиста, с хубави мебели, като извадена от каталог.

— Родителите ти…

— Те вече не живеят тук. Нощувам тук само когато се прибера за малко от Тронхайм.

Стайн произнасяше особено отчетливо „р“ — някога това се смяташе за символ на висок обществен статус у семейства с достатъчно пари да наемат детегледачка от Южна Норвегия. „Гласът на човек, който произнася така звука «р», се запомня лесно“ — помисли си Хари, без да си дава сметка откъде му хрумна.

Върху пиано, наглед чисто ново, стоеше снимка, правена преди шест-седем години. Там Ирене и Густо бяха по-малки, по-дребни, с дрехи и прически, които — предположи Хари — сега биха си припомнили с пламнали от смущение лица. Стайн стоеше най-отзад със сериозно изражение. Майката, скръстила ръце, се усмихваше високомерно, почти ехидно. Единствено по лицето на бащата грееше ентусиазъм. Навярно той бе инициирал заснемането на тази семейна фотография.

— Значи това е семейството ти.

— Беше — поправи го Стайн. — Родителите ми се разведоха. Татко се премести в Дания. По-точно избяга. Майка ми лежи в психиатрична клиника. Колкото до другото… вероятно вече го знаеш.

Хари кимна. Един убит, един изчезнал. Огромна загуба, и то сред членовете на едно-единствено семейство.

Хари седна в едно от меките кресла, без да чака Стайн да го покани.

— Разполагаш ли с някаква информация, която да ми помогне да открия Ирене?

— Не се сещам.

— Опитай — усмихна се Хари.

— Ирене се премести при мен в Тронхайм, след като бе преживяла нещо травмиращо. Не пожела да ми разкаже подробности. Но съм сигурен, че Густо я е забъркал в някаква каша. Тя го боготвореше, беше готова на всичко за него, въобразяваше си, че той я обича само защото я е потупал по бузата например. Няколко месеца след като дойде при мен, някой й се обади по телефона и тя заяви, че трябва да се върне в Осло. Отказа да ми обясни причината. Откакто тръгна за Осло, изминаха повече от четири месеца. От нея — ни вест, ни кост. Изчаках две седмици и понеже не успях да се свържа с нея нито веднъж, съобщих в полицията, че е изчезнала. Дежурният записа сигнала. Поразпитаха тук-там и толкова. На кого му пука за бездомна наркоманка?

— Имаш ли някаква теория?

— Не. Но съм убеден, че не се е покрила по собствено желание. Не й е присъщо да изчезва просто така… като някои други хора.

Стайн, разбира се, визираше Густо, но понеже последното изречение напомни на Хари за скорошния разговор с Олег, гузната му съвест го жегна.

Стайн Хансен се почеса по някаква раничка на ръката.

— Какво виждате в нея? Дъщеря си? Представяте си, че спите с дъщерите си ли?

— Кои сме ние? — изненада се Хари. — Какво имаш предвид?

— Вие, перверзните дъртаци, дето точите лиги по нея само защото изглежда като четиринайсетгодишна долита.

Хари си припомни снимката от шкафчето в съблекалнята на „Вале Ховин“. Стайн Хансен имаше право. У Хари се загнезди подозрението, че е възможно да греши: навярно Ирене е преживяла нещо, съвсем различно от досегашните му предположения.

— Следваш в Тронхайм, нали? В Научно-техническия?

— Да.

— Каква специалност?

— Компютърни технологии.

— Мхм. И Олег иска да следва. Познаваш ли го?

Стайн поклати отрицателно глава.

— Никога ли не сте разговаряли?

— Срещали сме се два-три пъти за кратко, но нищо повече.

Хари огледа ръката на Стайн. Раничката приличаше на получена по време на работа. Освен нея обаче не се забелязваха никакви белези. Стайн Хансен изглеждаше стабилен — от онези, които оцеляват и надмогват житейските несгоди.

— Приеми съболезнованията ми за случилото се с брат ти — Хари стана.

— Несъщ брат — поправи го Стайн.

— Мхм. Ще ми дадеш ли номера си? Може да изникне нещо важно.

— Като например?

Двамата се спогледаха. В настъпилото мълчание отговорът увисна — повече от недвусмислен, но непоносим за произнасяне. Човъркайки раничката, Стайн я разкървави и по ръката му потече тънка червена струйка.

— С едно мога да ти помогна — обади се Стайн Хансен, когато Хари излезе на стълбите. — Вече съм разпитвал на улица „Юрте“, на „поста“, из околните паркове, в клиниките за наркомани, в обществените стаи за целене^[1], из района на проститутките. Не си губи времето да я търсиш там.

Хари кимна и си сложи дамските очила.

— Не си изключвай телефона, става ли?

Хари тръгна към „Лори“ за обяд, но още на стълбите усети алкохолен глад и се отказа. Влезе в ново заведение точно срещу Литературната къща, ала след като набързо сканира клиентелата, предпочете да хапне в „Пла“.

— Нещо за миене? Singha?

— Не, благодаря.

— Tiger?

— Имате ли обикновена бира?

Сервитьорът схвана намека и се върна с чаша вода.

Хари изяде порция кралски скариди и пилешко, но отказа да опита наденички по тайландски. Позвъни на домашния телефон на Ракел и я помоли да прегледа дисковете му. Част от колекцията му бе останала в Холменколен. Носеше ги там, за да ги слуша и за да „спасява“ с тях Ракел и Олег. Елвис Костело, Майлс Дейвис, „Лед Цепелин“, „Каунт Бейси“, „Джейхокс“, Мъди Уотърс. Уви, любимите му музикални легенди не успяха да предотвратят нещастията, стоварили се върху най-близките му хора.

Сега Ракел държеше на отделен рафт в аудиоколекцията си дисковете му, които тя без грам ирония наричаше „музиката на Хари“.

— Прочети ми заглавията на всички парчета — помоли той.

— Шегуваш ли се?

— Ще ти обясня по-късно.

— Добре. Първият албум е на „Ацтек Камера“.

— Да не си ги…

— Да, подредих ги по азбучен ред — малко смутено призна тя.

— Така правят мъжете.

— Така правиш ти, а това все пак са твоите дискове. Да продължавам ли?

Двайсет минути по-късно стигнаха до буква W и „Wilco“. Дотук парчетата не породиха никаква асоциации в съзнанието на Хари. Ракел току въздишаше тежко, но продължаваше да чете:

— „When You Wake Up Feeling Old“.

— Мхм. Следващото…

— „Summerteeth“.

— Нататък.

— „In A Future Age“.

— Чакай!

Ракел млъкна.

Хари се разсмя.

— Какво смешно има?

— В припева на „Summerteeth“ се пее „It’s just a dream he keeps having“.

— Това не звучи особено красиво, Хари.

— И още как! Тоест, оригиналът е страхотен. Няколко пъти съм го пускал на Олег, но той е схванал текста като „it’s just a dreamy Gonzales“. — Хари продължаваше да се смее и започна да припява: — It’s just a dreamy Gon…

— Моля те, Хари.

— Добре, спирам. Ще провериш ли нещо в Гугъл?

— Какво?

— Намери сайта на „Wilco“ и провери дали през тази година са изнасяли концерт в Осло. Ако да, запомни и къде.

Ракел остави слушалката и се върна след шест минути.

— Само един — докладва тя и упомена точното място, където се е провело събитието.

— Благодаря.

— Пак говориш с онзи глас.

— С кой?

— На нетърпеливото момче.

 

 

В четири следобед над фиорда в Осло долетя вражеска армада от застрашителни стоманеносиви облаци. Хари зави към парка „Фрогнер“ и паркира на булевард „Турвал Ериксен“. Позвъни три пъти на Белман без резултат, после се обади в Главното управление и оттам му обясниха, че началникът на ОРГКРИМ си е тръгнал по-рано за тренировка със сина си в тенисклуб „Осло“.

Хари вдигна глава към надвисналите облаци. После влезе в спортния комплекс, собственост на Норвежкото сдружение по тенис.

Великолепна база, оборудвана с кортове с мека и твърда настилка и централен корт с трибуни. Въпреки това в момента бяха заети само две от дванайсетте игрища. Традиционно норвежците тренират футбол и ски бягане. Заявиш ли, че играеш тенис, мигом ще те стрелнат с мнителни погледи и ще се разшушукат.

Хари откри Белман лесно. Вадеше топки от желязна кошница и внимателно ги подаваше на момче, което вероятно отработваше бекхенд. Явно малкият се затрудняваше, защото топките отскачаха във всички посоки.

Хари влезе през вратичката зад Белман и застана до него.

— Май не му идва съвсем отръки — отбеляза Хари и извади цигарите си.

— Здравей, Хари — Микаел Белман продължи да подава топки на момчето. — Ще свикне.

— Забелязвам известна прилика, да не е…?

— Синът ми, да. Филип, на десет.

— Времето лети. Има ли заложби?

— Не е наследил моя талант, но още не съм изгубил надежда. Ще се научи — с малко повече натиск.

— А аз си мислех, че този възпитателен метод вече е отживелица.

— В наше време правим мечешки услуги на децата си, Хари. Размърдай се, Филип!

— Откри ли нещо за Мартин Пран?

— За Пран?

— Прегърбеният странник от Онкологичния център.

— А, да; интуицията. И да, и не. Проверих, но не намерих нищо съмнително. Чист като сълза.

— Мхм. Идвам и с друга молба.

— Свий коленете! Каква молба?

— Съдебна заповед за ексхумацията на Густо Хансен, за да изземем проба от кръвта изпод ноктите му за нов лабораторен анализ.

Белман сне поглед от сина си и стрелна Хари, за да разбере дали не се шегува.

— Разполагаме с напълно легитимно самопризнание за убийството, Хари. Бъди сигурен, че ще ни откажат.

— Пробата с кръвта е изчезнала на път към лабораторията.

— Такива неща се случват.

— Изключително рядко.

— И чия подозираш, че е кръвта?

— Не знам.

— Не знаеш?

— Ако първата проба е изгубена нарочно, значи е представлявала опасност за някого.

— Например за дилъра на спийд, който призна за убийството… Адидас?

— Крис Реди.

— Защо продължаваш да чепкаш този въпрос, въпреки че пуснаха Олег?

— При бекхенд момчето не трябва ли да държи ракетата с две ръце?

— Разбираш ли от тенис?

— Гледал съм мачове по телевизията.

— Бекхендът, изпълняван с една ръка, развива характера.

— Дори не съм сигурен дали кръвта под ноктите на Густо има отношение към убийството му, или просто някой се страхува да не разкрият връзките му с Густо.

— Кой например?

— Дубай. Освен това не вярвам Адидас да е убил Густо.

— Защо?

— Закоравял дилър ей така решава да си признае греховете?

— Ясно. Но въпреки това е самопризнание и то съвсем легитимно.

— А убитият е просто наркоман — продължи Хари и се наведе, за да избегне поредната заблудена топка. — А вие си имате достатъчно други случаи.

Белман въздъхна.

— Този проблем не е от вчера, Хари. Разполагаме с ограничени ресурси и не можем да си позволим да се занимаваме с дела, обстоятелствата по които вече са били убедително изяснени.

— Убедително изяснени? А защо не „неоспоримо доказани“?

— Ежедневието на висш полицай ме е научило да използвам по-обтекаеми фрази.

— Добре, тогава нека ти предложа две нишки за размисъл. В замяна искам само помощ да открия един адрес.

— Слушам — Белман престана да удря топки към отсрещното поле.

— В Алнабрю е бил убит тип от подземния свят с прозвище Туту. Според мой източник пробили главата му с дрелка.

— Този източник склонен ли е да свидетелства?

— Може би да.

— Другата нишка?

— Касае полицая под прикритие, чийто труп изплувал на брега до Операта. Моят източник го е видял мъртъв в мазето на Дубай.

Белман присви едното си око. Пигментните петна пламнаха и Микаел придоби хъса на разярен тигър.

— Тате!

— Иди да си налееш вода от съблекалнята, Филип!

— Ама тя е заключена!

— Какъв беше кодът?

— Годината, когато е роден кралят, но я забравих…

— Спомни си я и ще пиеш вода, Филип.

Момчето излезе от корта с увиснали рамене.

— Какво искаш, Хари?

— Искам група полицаи да претърсят района около площад „Фредрик“ в радиус от един километър и списък с къщите, отговарящи на това описание — той подаде лист на Белман.

— Какво се е случило на площад „Фредрик“?

— Концерт.

Белман разбра, че няма да се добере до повече информация, погледна листа и прочете на глас:

— „Стари дървени къщи с дълги чакълести пътеки, широколистни дървета и стълби пред входа, но без козирка“? На това описание отговарят половината сгради в „Блиндерн“. Какво по-конкретно търсиш?

— Ами… — Хари запали цигара. — Свърталище на плъхове или гнездо на оси.

— И какво, ако го откриеш?

— Ти и твоите хора се нуждаете от съдебна заповед, за да предприемете каквото и да било, но цивилен гражданин като мен, под претекст, че се е изгубил, може преспокойно да потърси подслон в най-близката къща.

— Ще видя какво мога да направя — обеща Белман. — Но преди това искам да ми обясниш защо толкова си се вманиачил по този Дубай.

— Професионална деформация — сви рамене Хари. — След като съставиш списъка, изпрати го на имейл адреса, изписан най-отдолу на листа. Пък ще видим какво друго ще открия.

Хари си тръгна, а Филип се върна без вода. Докато вървеше към колата, Хари чу глух удар на ракета в настилката. Някой изруга тихо.

От облачната армада се разнесе далечен грохот като от артилерийски огън. Хари се качи в колата. Беше се смрачило. Запали и набра Ханс Кристиан Симонсен.

— Обажда се Хари. Какво е наказанието за оскверняване на гроб?

— От четири до шест години или нещо такова.

— Ще се навиеш ли да ми съдействаш?

Кратка пауза.

— С каква цел?

— Да открием убиеца на Густо. А навярно и поръчителя на покушението срещу Олег.

— Ако си сигурен, че знаеш какво правиш, ще се включа — отвърна адвокатът след по-продължително мълчание.

— А ако не съм сигурен?

— Пак ще участвам — отвърна почти веднага Ханс Кристиан Симонсен.

— Добре. Проучи къде е погребан Густо и вземи лопати, джобен фенер, ножичка за нокти и две отвертки. Ще го направим утре през нощта.

Докато Хари прекосяваше площад „Сули“, рукна дъжд. Заплющя по покривите, по улиците, по момчето в Квадратурата, застанало с лице към вратата на бара, където всички са добре дошли такива, каквито са.

Момчето зад рецепцията изгледа съчувствено Хари.

— Искате ли чадър?

— Само ако хотелът е прокапал — отвърна Хари и прокара пръсти през гъстата си коса; оттам изригна фонтан. — Някакви съобщения за мен?

Момчето се разсмя, все едно е чуло виц.

Докато се качваше към третия етаж, му се стори, че някой се прокрадва зад гърба му. Спря и се ослуша. Нищо. Или беше чул ехото от собствените си стъпки, или и другият беше спрял. Хари бавно изкачи стълбите. В коридора ускори крачка, пъхна ключа в ключалката и отвори вратата. Погледът му се плъзна към прозореца. Отсрещната стая — на жената — светеше. И тук, и там нямаше никого.

Включи осветлението.

С лумването на светлината видя отражението си в прозореца. Зад него стоеше човек. Тежка ръка мигом сграбчи рамото му.

„Само фантом може да е толкова бърз и безшумен“ — помисли си Хари и се извърна, макар да знаеше, че вече е късно.