Ю Несбьо
Фантом (22)

Двайсет и втора глава

В ранната сутрин шепотът на уличното движение тихичко се прокрадваше по „Грьонланслайре“. Трюлс изкачи стълбите пред входа на Главното управление, но тъкмо преди да отвори вратите с причудливите илюминатори, мярна с крайчеца на окото си червения плакат на липата в двора. Обърна се и спокойно тръгна покрай едва помръдващата се автомобилна колона по улица „Осло“. Влезе в гробището — безлюдно както обикновено, що се отнася до присъствието на живи хора. Спря пред плочата на А. К. Рюд. Понеже върху нея липсваше ново съобщение, значи бе дошъл денят за заплата.

Трюлс приклекна и разрови пръстта в основата на камъка. Напипа кафявия плик и го извади. Колкото и да се изкушаваше да го отвори и да преброи съдържанието му, веднага го прибра неразпечатан в джоба си. Понечи да се изправи, но внезапното усещане, че го наблюдават, го подтикна да постои клекнал още малко пред гроба, привидно потънал в размисли за паметта на А. К. Рюд и за преходността на живота или някоя подобна тъпотия.

— Не мърдай, Бернтсен.

Над него надвисна сянка и Трюлс потръпна. Сякаш слънцето се изгуби зад облак и някой пусна Трюлс Бернтсен от високо. Стомахът му се качи в гърлото. Така, значи, му било писано да го разобличат.

— Този път ще получиш малко по-различна задача.

Трюлс си възвърна почвата под краката. Гласът със слабия акцент. Позна го и леко извърна глава. Онзи стоеше на два гроба от него със сведено чело, все едно вглъбен в молитва.

— Трябва да разбереш къде са скрили Олег Фауке. Не се обръщай!

Трюлс послушно прикова очи в надгробната плоча пред себе си.

— Опитах се, но преместването не е регистрирано никъде. Или поне аз нямам достъп до тази информация. Поразпитах тук-там, колегите не знаят нищо. Най-вероятно са му сменили името.

— Разпитай адвоката му, Симонсен.

— Защо не майката? Тя със сигурност…

— Никакви жени! — прогърмя гласът му. Ако на гробището имаше други хора, със сигурност го бяха чули. — Опитай с адвоката — продължи по-спокойно мъжът. — Ако и това не даде резултат…

В последвалата пауза Бернтсен чу как листата на дърветата прошумоляват. Сигурно вятърът бе довял внезапния хлад.

— Има един тип, Крис Реди — подхвана мъжът. — На улицата е известен като Адидас. Пласира…

— Спийд. Адидас означава амфет…

— Трай, Бернтсен. От теб се иска само да слушаш.

И Трюлс си замълча — както винаги, когато властните гласове го заставяха да си затваря устата. Просто изслуша как за пореден път го пращат да им чисти лайната, да…

Гласът произнесе адрес.

— Чул си слухове, че Адидас се хвалел из наркосредите с убийството на Густо Хансен, и си решил да го привикаш на разпит — така ще обясниш на шефовете си. В полицията Адидас ще направи пълни самопризнания. Оставям на вас двамата да съгласувате подробностите, така че версията да звучи сто процента правдоподобно. Първо обаче ще изкопчиш информация от Симонсен. Ясно?

— Да, но защо му е на Адидас да…

— Този въпрос не те засяга, Бернтсен. Интересува те единствено „колко“.

Трюлс се мъчеше да си преглътне слюнката. Лайната, които го караха да изчисти, сякаш задръстиха гърлото му.

— Колко?

— Ето че си дойдохме на думата! Шейсет хиляди.

— Направи ги сто.

Мълчание.

— Ехо?

Трюлс чуваше единствено шепота на уличното движение. Постоя така, после се извърна предпазливо. Нямаше никого. Слънцето отново го сгря. Е, шейсет хиляди са си съвсем прилична сума.

 

 

По склона още се стелеше мъгла, когато в десет часа преди обяд Хари сви пред главната сграда във фермата на Исабел Скойен. Тя го посрещна с усмивка на стълбите. Пляскаше с малък камшик по бедрото си, обуто в черен кожен панталон за езда. Докато слизаше от колата, Хари чу хрущенето на чакъла под ботушите й.

— Добро утро, Хари. Оправяш ли се с конете?

Хари затръшна вратата.

— Заради тях съм олеквал със сериозни суми. Това достатъчно ли ти говори?

— Значи си падаш и по хазарта?

— А по какво друго си падам?

— И аз се постарах да те проуча. Притежаваш редица достойнства, но също толкова пороци — поне така те описват колегите ти. В Хонконг ли изгуби пари по коне?

— На пистата в Хепи Вали. Беше единичен случай.

Тя тръгна към ниска, боядисана в червено дървена постройка. Хари едва смогваше да върви в крачка с нея.

— Някога яздил ли си?

— Дядо ми имаше кон в Ондалснес.

— Значи си опитен ездач.

— Пак единичен случай. Дядо ми не възприемаше конете като играчки. За него ездата за удоволствие означаваше липса на уважение към работната природа на това животно.

Исабел Скойен спря пред дървена поставка с две тесни кожени седла.

— Нито един от конете ми не е видял и няма да види впряг или плуг. Докато ги оседлавам, предлагам да влезеш ей там… — посочи жилищната сграда — и да си избереш подходящи дрехи от гардероба на бившия ми съпруг. Не е редно да похабяваме елегантния ти костюм, нали?

В гардероба Хари откри пуловер и чифт дънки, които му бяха по мярка. Бившият на Скойен обаче явно имаше стъпала, несъответстващи на внушителния му ръст, защото нито един чифт обувки не паснаха на Хари. Чак в дъното на гардероба изрови износени сини маратонки с емблемата на Министерството на отбраната, които да му станат.

На двора Исабел вече го чакаше с два оседлани коня. Хари отвори вратата на колата откъм пасажерската седалка, седна, без да вмъква вътре краката си, извади стелките от маратонките, сложи ги на пода в колата, обу маратонките и извади слънчевите си очила от жабката.

— Готов съм.

— Това е Медуза — Исабел потупа едрата кобила по муцуната. — Олденбургски кон от Дания — идеалната състезателна порода. Медуза е десетгодишна и водач на стадото. А това е петгодишният Балдер. Той е скопен и ще следва Медуза.

Подаде му юздите на Балдер и се метна ловко върху гърба на кобилата.

Хари направи същото. Стъпи с левия крак в лявото стреме и се прехвърли на седлото. Без да очаква команда, конят тръгна след Медуза.

Всъщност Хари поизлъга, че е яздил само веднъж. На практика опитът с улегналия кон на дядо му обаче нямаше как да му помогне в случая. В момента трудно пазеше равновесие върху седлото. Когато притиснеше коленете си към хълбоците на Балдер, усещаше мускулите и ребрата на елегантния кон. По едно време Медуза ускори ход по пътеката през нивата и Балдер тутакси последва примера й. Макар конят да се понесе в съвсем лек тръс, Хари разбра, че язди състезател. В края на нивата поеха по пътека през гората. Няколко метра по-нататък пътеката се разклоняваше. Хари се опита да насочи Балдер вляво, но той не му обърна внимание и пое вдясно, по петите на Медуза.

— Мислех си, че водачът на стадото е жребец — подвикна Хари.

— По принцип е така — потвърди през рамо Исабел Скойен. — Но е въпрос и на характер. Стига да иска, всяка силна, амбициозна и умна кобила може да пребори мъжката конкуренция.

— А ти искаш?

— Разбира се — разсмя се Исабел Скойен. — Ако се целиш към успеха, задължително трябва да си мотивиран. А в политиката успехът се измерва с власт, затова всеки политик трябва да има вкус към конкуренцията.

— Обичаш да се съревноваваш?

Тя вдигна рамене.

— Конкуренцията е здравословна. Благодарение на нея най-силният и най-способният застава начело, а това облагодетелства всички от стадото.

— И така кобилата водач си отвоюва правото да се сношава с когото пожелае?

Исабел Скойен не отговори. Хари я гледаше. Гъвкав гръб, стегнато дупе, което сякаш масажира коня, докато подскача ритмично. Излязоха на поляна. Слънцето грееше, а над околността се носеха разпокъсани валма мъгла.

— Ще им дадем малко почивка — обяви Исабел Скойен и пъргаво скочи от кобилата.

Завързаха конете за едно дърво. Исабел се отпусна на тревата и с жест подкани Хари да я последва. Той седна до нея и си сложи очилата.

— Този модел не е ли дамски? — попита малко заядливо тя.

— Пазят ме от слънцето, другото не ме интересува — Хари извади кутията с цигари.

— Харесва ми.

— Кое?

— Харесвам мъже, уверени в мъжествеността си.

Хари я погледна. Беше се подпряла на лакти и бе разкопчала горното копче на блузата си. Той се надяваше очилата да прикриват добре очите му. Исабел се усмихна.

— Какво ще ми разкажеш за Густо? — попита Хари.

— Харесвам откровени мъже — отвърна тя с още по-широка усмивка.

Покрай тях прелетя кафяво водно конче. Явно провеждаше последното си пътуване за есента. На Хари никак не му допадаше спотаеното задоволство в очите й, което забеляза още с идването си. Не долови дори нотка на тревога, каквато се очакваше да изпитва жена, заплашена от шумен скандал, който може да съсипе кариерата й.

— Не харесвам обаче лъжите. И блъфовете.

Сините й очи, обрамчени от подсилени с туш мигли, проблеснаха победоносно.

— Мой познат в полицията ми разказа за легендарния детектив Хари Хуле, но ме осведоми и по друг съществен въпрос: пробата от ноктите на Густо Хансен изобщо не е изследвана, защото е била компрометирана при пренасянето. Блъфираш, Хари. Не сте открили следи от кръвта ми под ноктите му.

Хари си запали цигара. Не усещаше прилив на кръв в бузите и ушите си. Дали пък вече не бе навлязъл във възрастта, когато човек спира да се изчервява?

— Мхм. Ако контактите ти с Густо се изчерпват с няколко невинни интервюта, защо се изплаши толкова, че ще изпратя кръвта за ДНК анализ?

— Кой твърди, че съм се изплашила? — засмя се тихо тя. — Може просто да съм искала да се поразходиш до фермата ми, да се порадваш на чистия въздух…

Хари се увери, че не е твърде стар да се изчервява. Легна на тревата и издуха облак дим към нелепо синьото небе. Затвори очи и се замисли кое го спира да изчука Исабел Скойен. Хрумваха му поне три причини.

— Прекалено напористо ли се изразих? — попита тя. — Казвам само, че съм зряла необвързана жена с естествени потребности. Това не ме прави безотговорна. Никога не бих се забъркала с момче като Густо. — Гласът й се приближи до Хари. — Но когато пред себе си имам зрял мъж…

Сложи ръка върху корема му.

— И Густо ли си водила тук, където лежим в момента? — прошепна Хари.

— Какво?

Той се надигна на лакти и посочи сините маратонки.

— В гардероба ти открих само скъпи мъжки обувки, размер четирийсет и две. Единственият чифт, подходящ за моите „лопатари“, се оказа този.

— Е, и? Да съм твърдяла, че в дома ми не са идвали мъже с големи крака?

Ръката й започна да се плъзга напред-назад.

— По едно време Министерство на отбраната произвеждаше такива маратонки, но след като промениха модела, използван от войниците, дариха излишъка на хуманитарни организации. В полицията ги наричаме „дрОгарски обувки“, защото Армията на спасението раздава такива във „Фюрлюсе“. Защо случаен посетител в дома ти ще оставя обувките си в гардероба ти? Защото се е сдобил с нови и тези вече не са му трябвали, бих предположил аз.

Ръката на Исабел Скойен замръзна. Хари продължи:

— Един колега ми показа снимки от местопрестъплението. Густо е носел евтини панталони и чифт скъпарски обувки. „Алберто Фасциани“, ако не греша. Много щедър подарък. Колко си се бръкнала за тях? Пет хиляди?

— Нямам представа за какво говориш.

Тя рязко отдръпна ръката си.

Хари погледна недоволно члена си, напиращ под чуждия панталон. Вдигна стъпалата си.

— Оставих стелките в колата. Знаеш ли, че потомастният секрет е идеален източник на ДНК? Не е изключено колегите да открият и епителни клетки. В Осло едва ли има повече от два магазина, където продават обувки „Алберто Фасциани“, а и много бързо ще проверим откъде си пазарувала с кредитната си карта.

Исабел Скойен се надигна и се загледа неопределено в далечината.

— Виждаш ли фермите? Не са ли красиви? Обожавам земите, където се е намесила човешка ръка. Мразя гората. Освен ако не е изкуствено засадена. Ненавиждам хаоса.

Хари огледа профила й. Острият й нос изглеждаше почти застрашително.

— Разкажи ми за Густо Хансен.

— Защо? — сви рамене тя. — Доколкото разбирам, вече си научил по-важното.

— От теб зависи кой ще те разпитва за него: аз или „Ве Ге“.

Тя се изсмя.

— Густо беше млад и красив. Жребец, радост за окото, но със съмнителен произход. Биологичният му баща е престъпник, а майка му — наркоманка, поне по думите на приемния му баща. С други думи, такъв жребец е негоден за разплод, но е забавно да го яздиш, ако… — тя си пое дъх. — Идваше тук да правим секс. От време на време му давах пари. Връзката ни не беше обвързваща, той се срещаше и с други жени.

— Това не те ли караше да ревнуваш?

— Да ревнувам? — Исабел поклати глава. — За мен сексът никога не е бил повод за ревност. Аз също се виждах с други мъже. А когато се появи един по-специален, отрязах Густо. Той май вече също се бе преситил от моята компания, пък и джобните, които му давах, не му трябваха. Но малко преди смъртта си пак се свърза с мен и много настояваше да се видим. Вероятно освен с парите беше закъсал здраво и с наркотиците.

— Какъв беше той?

— Ами какъв… Най-общо, егоист, неблагонадежден, чаровен. Самоуверено леке.

— И какво искаше?

— Да ти приличам на психолог, Хари?

— Не.

— Нали? Защото хората ме интересуват само в някои аспекти.

— Наистина ли?

Исабел Скойен кимна и пак зарея поглед в далечината. Очите й проблясваха.

— Густо беше самотен.

— По какво съдиш?

— Знам какво е да се чувстваш така. Освен това изпитваше презрение към себе си.

— Самоуверен и самопрезиращ се?

— Двете неща не са изключват взаимно. Може да осъзнаваш способностите и заложбите си, но да не се смяташ за достоен да получиш любов.

— И на какво се дължи това?

— Чу ме: не съм психолог.

— Така е.

Хари зачака търпеливо.

Исабел Скойен се прокашля.

— Родителите му са се отказали от него. Как според теб се отразява това на едно момче? Зад оперения му вид се криеше младеж, който се смята за нищожество — точно каквито са били и родителите му. Не намирате ли логика, господин Почти-полицай?

Хари кимна. Погледът му явно я смущаваше, но той реши да премълча напиращия на устните му въпрос: каква е нейната история? И зад нейната фасада ли се крие самотна, самопрезираща се душа?

— А Олег? Познаваш ли го?

— Арестувания за убийството на Густо? Не. Густо на няколко пъти го е споменавал като най-добрия си приятел. Според мен е бил единственият.

— А Ирене?

— И за нея е говорил. Била му е като сестра.

— Тя му е сестра.

— Не и кръвна, Хари. Има огромна разлика.

— Така ли?

— С типичната си наивност хората си въобразяват, че са способни да изпитват безкористна любов. Всъщност действията им са продиктувани от желанието да обезпечат бъдещето на гени, подобни на своите. Развъдната дейност непрекъснато ми дава поредното потвърждение на теорията ми. И, да, хората също са стадни животни. Всеки баща ще защити биологичния си син, всеки брат — биологичната си сестра. Във всеки възникнал конфликт инстинктите ни диктуват да заемем страната на носителите на сходен с нашия генетичен материал. Представи си, че се намираш в джунглата и неочаквано виждаш как друг бял мъж, облечен като теб, се бие с полугол чернокож, нацапотен с камуфлажна боя. Двамата държат по един нож, ти имаш пистолет. Какво нашепва първата ти мисъл? Да застреляш белия, за да спасиш черния? Или по-скоро обратното?

— Мхм. И какво показва това?

— Показва, че нашата лоялност е биологично предопределена. Генетичният материал диктува поведението ни.

— И ти би застреляла човек, за да защитиш гените си?

— Без капка колебание.

— А защо не пречукаш и двамата, та да си съвсем сигурна?

— Какво имаш предвид? — погледна го с недоумение тя.

— Какво прави във вечерта, когато убиха Густо?

— Моля? — тя присви едното си око и го погледна с широка усмивка. — Да не ме подозираш в убийството на Густо, Хари? И в нападението на онзи… Олег?

— Просто отговори на въпроса.

— Спомням си какво правих, защото след като прочетох трагичната новина във вестника, сериозно се замислих над въпроса. Вечерта бях на среща с полицаи, които разследват наркопрестъпници. Надявам се те да ти се струват достатъчно надеждни свидетели. Трябват ли ти имена?

Хари поклати глава.

— Друго?

— Да. Онзи тип Дубай… Какво знаеш за него?

— А, Дубай, да. Почти нищо — като всички останали. Всички говорят за него, но полицията не може да го хване. Не за пръв път съм свидетел как сенчести играчи се измъкват безнаказано.

Хари се опитваше да забележи промяна в зениците или цвета на бузите й. Ако лъжеше, Исабел Скойен се справяше дяволски добре.

— Питам, защото именно ти разчисти от улицата всички наркодилъри с изключение на хората на Дубай и още няколко незначителни банди.

— Заслугата не е моя, Хари. Аз съм само секретарка. Следвам плътно разпорежданията на общинския съветник и политическата линия на градската управа. За разчистването, както се изрази ти, се погрижи полицията.

— Мхм. Норвегия е малка приказна страна, но аз прекарах последните няколко години в реалния свят, Скойен. А той се управлява от два типа хора: жадни за власт и жадни за пари. Първите искат да им издигнат паметник, вторите — удоволствия. Валутата, с която търгуват, се нарича корупция.

— Днес ме чакат и други задължения, Хуле. Накъде биеш?

— Накъдето доста хора са се отказали да дълбаят — поради липса или на смелост, или на въображение. Задържиш ли се дълго в един град, виждаш положението в него като мозайка от добре познати ти парченца. Пред човек, който се връща в този град след дълго отсъствие, изпъква единствено общата картина, без подробности. Тя обаче е достатъчно ясна: ситуацията в Осло обслужва интересите на две страни. Дилърите на Дубай държат целия наркопазар, а политиците се кичат с успехите от взетите мерки.

— Корумпирана ли ме наричаш?

— Такава ли си?

В очите й засвяткаха гневни искри — несъмнено неподправени. Хари само се питаше дали яростта й е породена от негодувание от несправедливия упрек, или от безсилието на разобличения. Неочаквано тя се разсмя със звучен, несвойствен за нея девичи смях.

— Много си готин, Хари. — Тя стана. — Повечето мои познати се държат като пълни мухльовци, стане ли напечено. Но ти май си изключение.

— Е, поне вече знаеш какво да очакваш от мен.

— Реалността ме зове, скъпи.

Хари се обърна. Пищното дупе на Исабел Скойен се клатушкаше към конете.

Той я последва. Възседна Балдер. Нагласи удобно краката си в стремената. Погледна нагоре и срещна погледа на Исабел. Върху суровото й, красиво изваяно лице стоеше предизвикателна усмивка. Тя събра устни като за целувка. Цъкна съблазнително с език да подкара Медуза и заби пети в хълбоците й. Кобилата се понесе в тръс, докато гърбът на ездачката описваше плавни вълни.

Без никакво предупреждение Балдер се спусна след Медуза. Хари едва се задържа на седлото.

Балдер бързо стопи преднината на кобилата, под чиито копита вече хвърчаха мокри буци пръст. Тя премина в галон. Опашката й се изгуби зад завоя. Хари хвана юздите по-изкъсо, както го беше учил дядо му, но без да ги опъва. По възтясната пътека клоните шибаха лицето му. Той се сви и притисна здраво колене към хълбоците на Балдер. Съобрази, че не може да спре коня, затова се опитваше да държи главата си ниско и внимаваше краката му да не се изхлузят от стремената. Дърветата проблясваха отстрани като жълто-червени ленти. Инстинктивно се надигна на седлото и отпусна тежестта си върху коленете и стремената. Сякаш яздеше не кон, а боа. Усещаше усиленото стягане и гъвкавите движения на мускулатурата на Балдер. Двамата откриха общия си ритъм, съпровождан от оглушителното трополене на копитата по земята. Страхът се бореше с опиянението от стремглавия бяг. Пътеката се изправи и на петдесетина метра по-нататък Хари видя Медуза и Исабел. За миг картината сякаш замръзна, все едно кобилата престана да препуска, а ездачката увисна във въздуха. После животното продължи своя бяг. Само след секунда Хари разбра откъде се появи тази зрителна измама.

И тази секунда се оказа безценна.

Като студент в Полицейската академия беше чел проучвания, според които в бедствени ситуации човешкият мозък се опитва да обработи огромни количества информация за съвсем кратко време. Някои полицаи изпадат в ступор, други имат чувството, че времето забавя ход, животът им преминава пред очите им като на лента и те успяват да забележат удивително много подробности и да анализират ситуацията. Сега същото се случи и на Хари. Светкавично съобрази, че понеже се движи със седемдесет километра в час, вече е изминал двайсет метра и остават още трийсет метра и секунда и половина, докато стигне до разлома, над който току-що прелетя Медуза.

Оттук не се виждаше колко е широк.

Медуза беше зряла състезателна кобила с опитна ездачка, докато Балдер беше млад, по-дребен и с близо деветдесеткилограмов новобранец на гърба.

А Исабел Скойен се беше възползвала от познанията си за стадния инстинкт на конете.

Нямаше време да спре коня.

Хари отпусна юздите и пришпори Балдер. Конят препусна още по-бързо. И всичко утихна. Трополенето на копитата изчезна. Полетяха над бездната. Под краката си Хари видя корона на дърво и поток. Главата му се удари в тила на коня. Пропадаха.