Ю Несбьо
Фантом (16)

Шестнайсета глава

Майката плъх облиза метала. Имаше солен вкус. Сепна се, защото хладилникът внезапно забръмча, сякаш събуден от дълбок сън. Камбаните продължаваха да бият. Все още не беше изчерпила всички възможности да стигне до малките. Засега не смееше да прибегне към последния вариант, защото човекът, преграждащ пътя й, още не беше мъртъв. Но писъците на малките прогониха страха й. Шмугна се в ръкава му. Миришеше на дим, ала не на цигари или на пушек от запален огън, а на дим, просмукал се в плата и задържал се там, след като дрехата е била прана. Молекулите на дима се бяха вплели в текстилните влакна и продължаваха да излъчват миризма. Стигна до лакътя, но там тунелът много се стесняваше. Спря и се ослуша. В далечината виеше полицейска сирена.

 

 

Всички дребни мигове и възможности, татко. Ти си ги мислел за маловажни: here today, gone tomorrow^[1]. Те обаче се натрупват и преди да се усетиш, се превръщат в река, която те повлича със себе си и те отвежда където ти е отредено да попаднеш. Явно ми е било писано да бъда тук. През шибания юли. Не, що за глупости! Трябваше да съм съвсем другаде, татко.

Свихме пред главната сграда. Исабел Скойен ни чакаше на двора в неизменните си панталони за езда.

— Андрей, ти ще изчакаш тук — разпореди се старецът. — Пьотър, ти иди да огледаш наоколо.

Слязохме от лимузината. Посрещна ни миризма на обор, бръмчене на мухи и далечно подрънкване на хлопатари. Исабел стисна сухо ръката на стареца, без изобщо да ми обърне внимание, и ни покани да изпием по едно кафе, като натърти върху „едно“.

В коридора висяха снимки на жребци с доказано родословие, шампиони в конни състезания и какво ли още не. Старецът разгледа внимателно животните, като разпитваше дали са от английската чистокръвна порода и хвалеше елегантните им крака и мощния торс, та започнах да се чудя за конете ли говори, или за стопанката им. Така или иначе, комплиментите му дадоха резултат. Леденият поглед на Исабел поомекна и тя стана по-словоохотлива.

— Да поговорим в дневната — предложи старецът.

— В кухнята — настоя тя и хладната нотка се завърна в гласа й.

Седнахме. Исабел сложи на масата кана с кафе.

— Налей ни, Густо — подкани ме старецът и погледна през прозореца. — Имате великолепна ферма, госпожо Скойен.

— Тук няма госпожи.

— Когато бях дете, наричахме „госпожи“ всички жени, които стопанисват ферма — независимо дали са омъжени, или не. Смяташе се за едва ли не почетно звание.

Той й се усмихна широко. Исабел срещна погледа му. За няколко секунди се възцари пълна тишина. Чуваше се само как някаква малоумна муха се блъска в прозореца в опит да излезе навън.

— Благодаря — каза Исабел.

— Да забравим за малко тези снимки, госпожо Скойен.

Тя се скова на стола. Когато й се обадил по телефона и й обясних, че разполагаме с компрометиращи снимки и ако не ни съдейства, ще ги разпратим на медиите, отначало тя изобщо не се трогна: била свободна жена с активен сексуален живот. Е, виждала се с по-млад мъж. И какво от това? Първо, никои няма да се занимава с някаква си секретарка, засмя се тя, и второ, живеем в Норвегия. Тук двойният морал не се толерира, както в изборите за американски президент. Принудих се кратко и сбито да обрисувам в сигнали цветове степента на заплахата. Припомних й, че ми е плащала и мога да го докажа. С други думи, ползва услугите на жиголо, а доколкото ми е известно, служебното й положение изисква да се бори именно срещу проституцията и наркотиците. Само две минути по-късно вече се бяхме уговорили за часа и мястото на срещата.

— Журналистите пишат достатъчно за личния живот на политиците, та и ние да се занимаваме с тази тема — подхвана старецът. — Нека обсъдим друго: едно делово предложение. Добрата бизнес оферта — за разлика от изнудването — облагодетелства и двамата партньори. Съгласна ли сте, госпожо Скойен?

Тя смръщи вежди, а по лицето на стареца разцъфна широка усмивка.

— Нашето делово споразумение не включва премии, макар че такава ферма сигурно гълта доста средства. Обаче евентуалната ни финансова обвързаност би била равносилна на корупционна сделка. Затова ви предлагам друго: чисто политическо споразумение, което, наистина, няма да получи гласност, но нима това не се практикува ежедневно в Кметството? Там непрекъснато се сключват тайни договорки в името на доброто на гражданите, нали?

Скойен кимна, като продължаваше да стои нащрек.

— Тази сделка ще си остане само между нас двамата, госпожо Скойен. Тя ще подобри условията за живот в града, а единствената възможност за лично облагодетелстване, която ще ви предложи, е да удовлетворите евентуални ваши политически амбиции. Ако действително храните такива, нашата сделка, разбира се, ще скъси пътя ви до шефско кресло в Кметството. А защо не и до депутатско място.

Ръката й, поднасяща чашата към устата й, замръзна във въздуха.

— Изобщо не възнамерявам да ви подтиквам към неморални деяния, госпожо Скойен. Целта ми е единствено да ви разкрия, че в някои сфери имаме общи интереси. А от там нататък оставям на вас да постъпите, както аз смятам за правилно.

— Както вие смятате за правилно?

— Общинският съвет се намира в патова ситуация. Още преди нещастните случаи от последните месеци, в дневния ред на градската управа беше залегнала необходимостта от спешни мерки, които да извадят Осло от антикласацията на европейските градове с най-високо потребление на хероин. Заедно с вашите колеги се зарекохте да се преборите с високите продажби, със зарибяването на младежи, с честите случаи на смърт вследствие от предозиране. В момента обаче тази цел изглежда по-скоро химера, нали, госпожо Скойен?

Тя мълчеше.

— Моментът е назрял за появата на герой — или героиня, която да срине наркопазара…

Исабел Скойен кимна бавно.

— … като започне с неутрализирането на наркобандите и картелите.

— Благодаря за съвета — изсумтя презрително Скойен, — но този подход е прилаган във всички по-големи европейски градове. Изкорениш ли една банда, на нейно място тутакси изниква друга. Те са като плевели. Там, където има търсене, винаги ще има предлагане.

— Именно: никнат като плевели. Видях, че в градината си отглеждате ягоди, госпожо Скойен. Използвате ли покривна култура?

— Да, детелина.

— Мога да ви предложа отлична покривна култура: детелини в екипи на „Арсенал“.

Тя го погледна. Виждах как алчният й ум светкавично претегля всички плюсове и минуси. Старецът сияеше от задоволство.

— Покривната култура, скъпи ми Густо — подхвана той и отпи от кафето, — е плевел, който стопаните засяват и оставят да расте, за да избегнат избуяването на други плевели. Просто защото детелините са много по-безобидни от другите бурени. Разбираш ли?

— Май да — отвърнах аз. — Там, където и бездруго ще израстат плевели, е по-умно да засееш трева, която няма да пречи на ягодите да се развиват.

— Именно. В нашия случаи ягодите са желанието на общинския съвет да прочисти града, а бандите, които продават хероин и създават анархия по улиците на Осло, са плевелите. Ние пък с нашия виолин сме покривната култура.

— И?

— Първо се налага да изкореним всички плевели освен детелините. А после — да оставим детелините да виреят свободно.

— И кое им е голямото предимство на тези детелини?

— Няма да застрелваме никого. Ще действаме дискретно. Ще продаваме наркотик, който не крие опасност от предозиране. Установявайки монопол върху ягодовото поле, ще повишим цените и така потребителите ще намалеят, а броят на зарибените младежи — също. По-малко потребители и по-малко продавачи. Из парковете и по улиците ни вече няма да скитат наркомани. Накратко: Осло ще се превърне в радост за окото на туристи, политици и избиратели.

— Аз не съм общински съветник по социалните въпроси.

— Все още не сте, госпожо. Но пък плевенето не е работа за общински съветник. Те си имат секретарки, които ежедневно да вземат решения по разни дребни въпроси, а съвкупността от тези решения всъщност определя насоката на цялостната политика на общината. Вие ще се придържате към линията, зададена от вашия началник, но лично ще контактувате с полицията и ще обсъждате с органите на реда какви мерки да се предприемат в Квадратурата например. Навярно ще се наложи да стесните сферата, в която ще насочите повечето си усилия, но според мен притежавате необходимите за целта заложби. Тук кратко интервю за предприетите превантивни мерки срещу наркотичната зависимост, там изявление какъв драстичен спад е отчетен при смъртните случаи вследствие от свръхдоза… Когато успехът стане факт, и медиите, и съпартийците ви ще узнаят чии мозък и чия ръка са направлявали… — по лицето му се появи усмивката на комодския варан — … гордия победител в годишната надпревара за най-голяма ягода.

Възцари се мълчание. Мухата преустанови опитите да избяга през прозореца, когато забеляза съблазнителната захарница.

— Този разговор, разбира се, никога не се е състоял — натърти Исабел.

— Не, разбира се.

— Дори не се познаваме.

— Уви, това е самата истина, госпожо Скойен.

— И как точно си представяте… изкореняването на плевелите?

— Предлагаме ви ефективно сътрудничество. В нашия бранш съществува дългогодишна традиция за доноси срещу конкуренти. Ще ви снабдяваме с нужната информация, а вие ще изготвяте предложения, та вашият началник да ги внася в Полицейския съвет, но за целта ви е нужно доверено лице в полицията; човек, който също би се облагодетелствал от приноса си към толкова успешна борба с наболял проблем. Служител… как да го нарека?

— … амбициозен и способен да защитава интересите на града, докато те съвпадат със собствените му интереси? — Исабел Скойен вдигна чашата с кафе като за наздравица. — Да се преместим в дневната?

 

 

Сергей лежеше на кушетката, докато татуировчикът мълчаливо оглеждаше рисунките.

Пристигна в уговорения час в малкото ателие и завари татуировчика да работи над голям дракон върху гърба на младеж, който стискаше зъби от болка, докато по-възрастна жена, вероятно майка му, го успокояваше и непрекъснато питаше „художника“ дали не прекалява с размерите на произведението си. Най-после всичко свърши, жената плати и на излизане от ателието попита сина си не е ли доволен, задето вече се е сдобил с още по-готина татуировка от Пребен и Кристофер.

— Тази повече ще подхожда на гърба — татуировчикът посочи едната рисунка.

— Тупой — промърмори Сергей. — Тъпак.

— А?

— Искам всичко да е като на рисунките. Всеки път ли да ти го повтарям?

— Добре де, добре. Но няма как да приключим за един ден.

— Трябва да стане още днес. Ще ти платя двойно.

— Значи е спешно?

Сергей само кимна. Андрей му звънеше всеки ден да го държи в течение. Днес пак му се обади, но го хвана неподготвен. Сергей изобщо не беше очаквал да чуе каквото чу.

Необходимото станало наистина необходимо.

След като затвори, Сергей мислеше само за едно: вече няма измъкване. „Измъкване ли? А нима искам да се измъкна?“ — осъдително се запита той.

Вероятно новината от Андрей го постресна: полицаят успял да обезвреди затворник, получил мокра поръчка за Олег Фауке. Онзи бил норвежец и не умеел да борави с хладно оръжие, но въпреки всичко това подсказваше, че задачата на Сергей няма да е толкова лесна като последния път, когато застреля онова хлапе, пласьора. Тогава изпълни заръката като екзекуция. Този път щеше да се наложи да му диша във врата, да го дебне, докато го спипа на удобно място; да го нападне, когато онзи най-малко очаква.

— Без да се обиждаш, но татусите по тялото ти не са качествено направени. Линиите са неясни, мастилото е долнопробно. Не искаш ли да ги поосвежим?

Сергей не отговори. Какво разбираше този мухльо от качествена изработка? Линиите бяха неясни, защото татуировчикът в затвора използваше вместо игла струна от китара, закрепена за машинка за бръснене, а мастилото представляваше разтопена подметка от обувка, смесена с урина.

— Започвай. Веднага!

— Наистина ли искаш да си татуираш пистолет? Ти си решаваш, но от опит те предупреждавам, че агресивните символи отблъскват хората. Само за твое сведение.

Този тип явно не знаеше нищо за татуировките на руските престъпници. Котката означава присъда за кражба, църквата с два купола — две присъди. А белегът върху гърдите на Сергей му беше останал от изгаряне с магнезиев прах от опит да заличи направена татуировка. Докато излежаваше втората си присъда, членове на грузинската банда „Черно семе“ го жигосаха с женски полов орган, защото той отказа да им изплати дължимото след игра на карти.

Настоящия татуировчик изобщо не подозираше и друго: пистолетът на рисунката, „Макаров“, на въоръжение в руската полиция, символизираше, че той, Сергей Иванов, е убил полицай.

Не, този драскач не се досещаше за значението на изображенията. И по-добре. Нека си гледа неговата работа и да продължава да рисува пеперудки, китайски букви и разноцветни дракони по телата на презадоволени норвежки младежи, които си въобразяват, че фигурите по кожата им са своеобразна заявка за идентичност.

— Да започваме ли? — попита татуировчикът.

Сергей се поколеба за миг. „Художникът“ имаше право. Въпросът не търпеше отлагане. Сам се питаше защо бърза толкова, защо не изчака и не си направи татуировките, след като убие полицая. И си даде отговора, който искаше да чуе: ако го заловят след престъплението и го тикнат в норвежки затвор, сред пандизчиите може да няма майстори като в Русия. Затова държеше още отсега да се сдобие със заветната татуировка.

Ала Сергей осъзнаваше, че въпросът му има и друг отговор.

Дали пък постъпката му не бе продиктувана от страх, който подкопаваше увереността му доколко ще се справи с поръчката? Затова ли бързаше да се татуира — за да изгори всички мостове, да отреже пътищата за бягство и да се окаже принуден да извърши убийството? Никой сибирски урка не може да живее с лъжа, изписана върху кожата му. Но нали очакваше този миг с такова нетърпение? Откъде тогава се взеха тези колебания?

Знаеше откъде.

Пласьорът. Хлапето с фланелката на „Арсенал“.

Често-често навестяваше сънищата му.

— Започвай — нареди Сергей.