Ю Несбьо
Фантом (30)

Трийсета глава

Тримата тичат по коридор, хванати за ръце. Хари вика да се държат здраво, та лавината да не ги запрати в различни посоки. После чува глухия грохот на снежната грамада, постепенно прерастващ в рев. Бялата стихия ги връхлита и удавя в черния си хаос. Хари стиска с всички сили, но усеща как пръстите им се изплъзват от ръцете му.

Сепна се от кошмара. Погледна часовника. Беше спал три часа. Издиша насъбралия се въздух с продължително съскане. Чувстваше се пребит. Тилът го болеше, усещаше главата си стегната в обръч. Плуваше в пот. Под мишниците му бяха плъзнали големи тъмни нетна. И без да се обръща, се досети за причината. Пещта. Някой я беше запалил.

Хари се изправи и с олюляващи се стъпки влезе в съблекалнята. На едната пейка имаше дрехи. Отвън се носеха удари на топка в корда на тенисракета. Явно спортистите искаха да използват сауната след тренировката.

Застана пред огледалото над умивалника. Зачервени очи, подпухнало лице. Ръбовете на сребристата лента се бяха впили в меката кожа на врата му. Наплиска лицето си с вода и излезе на слънце.

Трима мъже със слънчев загар и тънки крака на пенсионери прекъснаха играта си и го загледаха. Единият си нагласи очилата и извика:

— Трябва ни човек за мач по двойки, младежо. Имаш ли желание да…

— Съжалявам, момчета. Тенислакът — отвърна спокойно Хари, без да се извръща.

Спускайки се към квартал „Скойен“, усещаше погледите им в гърба си. Надяваше се наблизо да минава автобус.

 

 

Трюлс Бернтсен почука на вратата на началника.

— Влез!

Белман държеше телефон до ухото си. Изглеждаше спокоен, но не и за човек, който го познава добре колкото Трюлс. Ръката, периодично посягаща към поддържаната му коса, забързаният говор, бръчката на челото — всичко това издаваше напрежение.

Белман затвори.

— Поредният мърморко? — предположи Трюлс и подаде на Белман чаша димящо кафе.

Началникът огледа изненадан напитката, но я прие.

— Главният секретар — обясни Белман и кимна към телефона. — Вестниците са го погнали заради старицата на „Мадсерю але“. Неизвестни лица са надупчили къщата й и шефът иска подробности по инцидента.

— Ти какво му каза?

— Че оперативната централа е изпратила патрул на Западното гробище, след като охранителят е съобщил за човек, който разкопава гроба на Густо Хансен. Патрулът е пристигнал, но посегателите са избягали. После по „Мадсерю але“ някой е открил стрелба по къщата. Собственичката е в шок; повтаря само, че в дома й влязъл учтив млад мъж, висок два метра и половина и с белег на лицето.

— И според теб престрелката е свързана с вандалския акт на гробището?

Белман кимна.

— На пода в дневната й са открити парчета кал, които най-вероятно е довлякъл от гробището. Сега главният секретар се пита дали инцидентът има отношение към преразпределението на наркопазара, дали не започва нова гангстерска война, дали държа положението под контрол.

Белман отиде до прозореца и потърка тесния си нос с пръст.

— Затова ли ме извика? — поинтересува се Трюлс и внимателно отпи от кафето.

— Не. Сетих се за вечерта, когато в Управлението постъпи анонимен сигнал, че целият състав на „Лос Лобос“ ще се събере в „Макдоналдс“. Ти не участва в ареста, нали?

— Не участвах — потвърди Бернтсен и се изкашля. — Бях болен и не успях да дойда.

— От същата кашлица като сега ли? — попита Белман, все още с гръб.

— Какво?

— Колегите забелязали, че вратата на рокерския клуб не е била заключена. По думите на Один там е охранявал някой си Туту. Въпросът е как този тип е усетил, че трябва да офейка. Никой не е знаел за акцията ни, нали?

— Доколкото ми е известно, знаехме само ние.

Белман гледаше през прозореца и пружинираше на пети с ръце на гърба. Нагоре-надолу, нагоре-надолу.

— Нещо друго? — Бернтсен попи потта над горната си устна.

Белман продължаваше да пружинира на стъпала — като хлапе, което се опитва да надникне зад висока за ръста му преграда.

— Няма друго, Трюлс. Благодаря за кафето.

Бернтсен се върна в кабинета си и се приближи до прозореца. Погледна навън. Навярно и Белман го е забелязал: червения плакат, закачен на дървото.

 

 

В дванайсет часа пред ресторант „Скрьодер“ се бяха събрали обичайните жадни душѝ. Чакаха Нина да отвори.

— Уф — изсумтя тя, когато забеляза Хари.

— Спокойно, не идвам за бира. Само ще закуся. И ще те помоля за услуга.

— Стресна ме раната ти — поясни Нина и задържа вратата. — Целият ти врат е посинял. С какво си го…

— С монтажна лента.

Нина кимна и се отдалечи, за да събере и другите поръчки. Служителите в „Скрьодер“ следваха поведенческата линия на съчувствие към клиентите, но не позволяваха това да пречи на работата им.

Хари седна до обичайната си маса в ъгъла до прозореца и набра номера на Беате Льон.

Включи се гласовата поща. Изчака сигнала и записа съобщение:

— Аз съм. Вчера се запознах с възрастна дама и успях да нанеса дълбоки следи в паметта й, затова за известно време смятам да стоя далече от полицейски управления. Оставям ти две пликчета с кръвни проби в „Скрьодер“. Ела да ги вземеш лично. Търси Нина. Ще те помоля и за още една услуга. Белман ми обеща да състави адресна справка за „Блиндерн“. Моля те — при максимална дискретност — да извадиш ксерокопия на всички списъци, преди да ги е разпратил до служителите в ОРГКРИМ.

Хари затвори. Набра Ракел. Пак гласова поща.

— Здрасти, Хари е. Трябват ми малко чисти дрехи. При теб, надявам се, са останали няколко ризи и панталони от… едно време. Реших да вдигна малко нивото и да се нанеса в „Плаза“. Ако ми изпратиш дрехи по такси, би било… — по навик се опитваше да измисли определение, което да я разсмее; например „бомба“, „върхът“ или „супер яко“. Понеже обаче не му хрумна нищо подходящо, се спря на: — … чудесно.

Нина донесе чаша кафе и пържено яйце. Хари тъкмо набираше Ханс Кристиан. Сервитьорката го изгледа строго. В „Скрьодер“ важеше негласна забрана за използването на компютри, настолни игри и мобилни телефони. Тук хората пиеха — предимно бира, — хранеха се, разговаряха или мълчаха, а в краен случай четяха вестници. Книгите попадаха в граничната сива зона.

Хари направи знак на Нина, че смята да приключи бързо, и тя му кимна великодушно.

— Хари? — в гласа на Ханс Кристиан се усещаше и облекчение, и шок: — Поболях се от притеснение! Добре ли мина?

— По десетобалната система…

— Да?

— Чу ли за стрелбата по „Мадсерю але“?

— Само не ми казвай, че са гърмели по теб!

— Имаш ли оръжие, Ханс Кристиан?

Хари сякаш чу как събеседникът му едва преглътна слюнката си.

— Ще ми е нужно ли, Хари?

— Не на теб — на мен.

— Хари…

— За самозащита. В краен случай.

— Имам само стара карабина, останала от баща ми — отвърна адвокатът след кратка пауза. — Той ходеше на лов за елени.

— Отлично. Увий я в нещо и я донеси в „Скрьодер“. Ще се справиш ли до четирийсет и пет минути?

— Ще се опитам. К… какво смяташ да правиш?

Хари срещна предупредителния поглед на Нина, застанала зад бара.

— Да закусвам — отвърна Хари и затвори.

 

 

Пред портата на гробището в Стария град Трюлс Бернтсен видя паркирана черна лимузина. Приближи се, вратата към пасажерската седалка се отвори и оттам слезе висок поне два метра мъж в черен костюм, с широка долна челюст и пригладена коса. Външният му вид носеше отпечатъка на нещо азиатско, което Трюлс винаги бе свързвал със саами, финландци и руснаци. Сакото му изглеждаше твърде тясно в раменете и едва ли бе шито по мярка.

Мъжът отстъпи встрани и подкани с жест Трюлс да заеме мястото до шофьора.

Трюлс забави крачка. С Дубай се бяха разбрали никога да не ги виждат заедно. Ако тези мъже бяха пратеници на подземния бос, кое го бе подтикнало да наруши уговорката? Огледа се. Наоколо не се виждаше жива душа.

Поколеба се.

„Класическо ликвидиране на неудобен играч“, даде си сметка той.

Погледна непроницаемото лице на едрия мъжага. Трюлс се питаше дали липсата на слънчеви очила вещае нещо добро или по-скоро обратното.

Все още можеше да избяга. Ами после?

— Q5 — промърмори Трюлс и се качи в лимузината.

Веднага хлопнаха вратата. Купето тънеше в мрак, вероятно заради тонираните стъкла. А климатикът поддържаше доста ниска температура. На шофьорското място седеше мъж с лице на лакомец^[1]. И той в черен костюм, с пригладена коса. Най-вероятно руснак.

— Добре че дойде — подхвана някакъв глас зад Трюлс.

И без да се обръща, позна Дубай по акцента. Мъжът енигма. С едно уточнение: за всички останали. Но това, че Трюлс познаваше лицето му, никак не му помагаше. Пък и кой отхапва ръката, която го храни?

— Искам да ми намериш един човек.

— Да го намеря?

— Да го доведеш при нас. За останалото нямаш грижа.

— Казах ви, нямам представа къде е Олег Фауке.

— Задачата ти не е свързана с Олег Фауке, Бернтсен. А с Хари Хуле.

— Хари Хуле? — изуми се Трюлс.

— Не знаеш ли кой е?

— Знам, разбира се. Работеше в Отдела за борба с насилието. Пълен хахо, алкохолик. Успя да разреши няколко случая. Да не е в града в момента?

— Отседнал е в „Леон“, стая 301. Довечера в полунощ отиди там и го изведи от хотела.

— И как да го направя?

— Арестувай го, нокаутирай го, предложи му да му покажеш яхтата си. Измисли нещо, но гледай да го доведеш до яхтеното пристанище. Оттам поемаме ние. Петдесет хиляди.

Оттам… Дубай очевидно намекваше, че смятат да ликвидират Хуле. Говореше за убийство — на бивш висш полицай.

Трюлс отвори уста да откаже, но гласът от задната седалка го изпревари:

— Евро.

Трюлс Бернтсен остана със зяпнала уста, а между мозъка и гласните струни увисна неосъщественото му „не“. Устните му повториха сумата, която му се стори, че е чул, но не вярваше на ушите си:

— Петдесет хиляди евро?

— Е?

Трюлс си погледна часовника. Разполагаше с малко повече от единайсет часа. Прокашля се.

— Защо сте сигурни, че в полунощ ще бъде в стаята си?

— Защото той те очаква.

— Какво? Искате да кажете, че не ме очаква?

Хър-хър, глухо забоботи смехът на мъжа отзад — като двигател на стара лодка.